От предоставените материали се очертава въпрос, който заслужава не само политически коментар, но и ясен отговор от българските институции: Кой представлява позицията на България по международните въпроси — държавата чрез Министерството на външните работи или президентът чрез собственото си решение да не участва в общо изявление?

На 23 септември 2026 г. в Ню Йорк е представена съвместна декларация, в която Украйна, Европейският съюз и редица държави потвърждават ангажимента си към принципите на Устава на ООН, суверенитета и териториалната цялост на държавите, защитата на цивилното население и прекратяването на войната чрез дипломатически преговори.

В публикувания от украинското Министерство на външните работи текст България е посочена сред държавите, застанали зад изявлението. В същото време Илияна Йотова заявява, че не е присъствала на разширеното заседание на Съвета за сигурност на ООН, тъй като българските предложения за редакция не са били приети.

Така пред обществото възниква не просто спор за присъствие на международна среща, а въпрос за последователността, прозрачността и отговорността при представянето на българската външна политика.

Какво всъщност съдържа декларацията?

За да се оцени спорът, е важно да се разгледа конкретният текст, а не само политическите изявления около него.

Декларацията, публикувана от украинското МВнР на 23 септември, включва няколко основни послания:

• Потвърждаване на принципите на Устава на ООН, суверенитета, независимостта и териториалната цялост на държавите.

• Призив за спазване на международното хуманитарно право и защита на цивилното население.

• Призив Русия да приеме пълно, незабавно и безусловно прекратяване на огъня.

• Подкрепа за дипломатически преговори, водещи до всеобхватен, справедлив и траен мир в съответствие с международното право.

• Искане за връщане на незаконно задържани и принудително прехвърлени украински цивилни, включително деца, както и на военнопленници.

Тези елементи са видими в официално публикувания текст. Следователно, когато се обсъжда дали България е подкрепила документа, въпросът не е само дали се одобрява конкретна политическа формулировка, а и как институциите обясняват отношението си към заложените принципи и призиви.

Разминаването между МВнР и президента. Някой дали е забелязал че Йотова не е отишла на разширеното заседание?

Според публикуваната позиция на МВнР България се е присъединила към декларацията, като ведомството едновременно уточнява, че националната позиция не е отразена изцяло.

Илияна Йотова от своя страна заявява, че изявлението не се подписва, че България не е имала възможност да изрази резерви, а предложенията за редакция не са били приети. Тя обяснява отсъствието си от разширеното заседание с тези обстоятелства. Дали някой в ООН е забелязал нейното отсъствие и е приел, че България заедно с другите европейски държави и ЕС подкрепя постигането на мир в Украйна и спазването на международното право, този въпрос остава неясен.

Тук се появява същинският проблем: едната институция говори за присъединяване към обща декларация, а президентът поставя акцент върху неприетите редакции и собственото си разграничаване от участието в нея.

Това разминаване трябва да бъде изяснено с конкретни документи и хронология на решенията, а не да остане единствено като спор между политически позиции.

Възниква и въпроса, колко предвидим и какъв партньор е България?

Какво иска Йотова — мир или различен дипломатически подход?

Въпросът, който логично възниква от позицията на президента, е каква промяна в декларацията е била необходима, за да може България да участва в общото изявление.

Тук е важно да не се приписват мотиви, които не са доказани. От думите на Йотова става ясно, че тя настоява за собствена българска позиция и подчертава необходимостта от участие както на Украйна, така и на Русия в процеса на постигане на мир. Това само по себе си не доказва, че тя се противопоставя на мира или на международното право.

Но поставя няколко напълно основателни журналистически въпроса:

Кои точно предложения за редакция е внесла българската страна?

Защо не са били приети?

Кои части от общото изявление са били в противоречие с българската национална позиция?

И ако България действително се е присъединила към декларацията, защо президентът публично се дистанцира от участието в нея?

Това са въпроси, на които обществото има право да получи конкретни отговори. Не защото всяка международна декларация трябва да бъде подкрепяна безусловно, а защото държавната външна политика изисква яснота относно поетите ангажименти и начина, по който те се представят пред българските граждани и международните партньори.

Мирът не трябва да се превръща в спор за формулировки

България има право да изразява собствени позиции в международните отношения. Има право да поставя въпроси, да настоява за дипломатически решения и да търси гаранции за сигурността си. Но когато става дума за война, при която цивилни граждани и инфраструктура са обект на атаки, призивите за прекратяване на огъня и спазване на международното право не бива да се превръщат в поредния повод за институционално прехвърляне на отговорност.

Именно тук е мястото за по-остър обществен разговор.

Защо президентът не изяснява какво е искала да се промени в декларацията с кой призив за мир не е съгласна?

Ако президентът счита, че декларацията не отразява достатъчно българските интереси, обществото трябва да знае какво конкретно е предложила България като алтернатива. Ако Министерството на външните работи твърди, че страната се е присъединила към документа, то трябва да обясни как е взето това решение и в какъв обхват се отнася към българската национална позиция.

Не е достатъчно да се говори за мир в общ план. Необходимо е да се обясни какви дипломатически действия се предприемат, какви принципи се защитават и как се съчетават различните позиции на държавните институции.

Въпросът не е само за една декларация, а за доверието в институциите

Когато Министерството на външните работи заявява, че България се е присъединила към декларацията, а президентът обяснява защо не е участвал в заседанието, обществото има нужда от ясна институционална картина.

Това не е маловажна формалност. Външнополитическите позиции имат значение за доверието между държавите и за начина, по който България се възприема от международните си партньори. Именно затова разминаването между официалните обяснения трябва да бъде изяснено. Подобни въпроси вече са повдигнати и от политически представители, които настояват за отговори относно българската позиция.

Българските граждани не трябва да научават за международните ангажименти на държавата чрез противоречиви обяснения, публикувани след събитието.

Ако има разлика между общата декларация и националната позиция, тя трябва да бъде посочена ясно. Ако има резерви — да бъдат представени. Ако България е подкрепила документа — да бъде обяснено в какъв смисъл и с какви уточнения.

В противен случай въпросът остава: защо една държава говори с два гласа по въпрос, който засяга войната, международното право и перспективите за мир?

Това е поред случай в който не става ясно каква позиция заема страната ни и създава суматоха и противоречия в политически и социален живот в страната.

Противоречията за Украйна

Това не е първият случай, в който управяващите дават различни обяснения за подкрепа на международен документ за Украйна. Според "Свободна точка"

На 25 юни Радев отказа да подпише декларация на Източния фланг на НАТО, в която Русия беше определена като заплаха. Но няколко дни по-късно подписа друга декларация на НАТО със същите думи в нея. 

На 8 юли в Анкара Радев съобщи, че България ще подкрепя Украйна финансово според възможностите си. На следващия ден каза, че „такива възможности няма“.

Кулминацията дойде на 14 юли в Париж. Там Радев каза, че мястото на България не е в Коалицията на желаещите – международен формат от държави, чиято цел е да координира военна, техническа и финансова подкрепа за Украйна.

Радев каза, че е отказал покана на френския президент Еманюел Макрон да участва в срещата на Коалицията. Но още на следващия ден Петрова отиде в Киев и подписа декларация, в която се ангажира България да подкрепя Коалицията и да разшири участието си.

Външното министерство отрече да има противоречие с Радев. То нарече срещата „неформална“ и каза, че декларацията „няма правно обвързващ характер“. Не е ясно какво означава това, защото декларацията е писмен документ, подписан заедно с още осем държави.

После Петрова още веднъж защити отсъствието на България от международна среща за помощ на Украйна, като каза, че България не е имала с какво да допринесе към Коалицията на желаещите.