„Грийнпийс“ - България със съдействието на експерт от Института за икономически изследвания към БАН разработва доклад, посветен на миналото, настоящето и бъдещето на Димитровград. Проучва се историческото развитие на региона и преравят старите хроники за идеи за по-добро бъдеще. Изследователите анализират важни показатели за демографията и икономиката на днешен Димитровград. Целта е накрая да се предложи нова визия за града: за Димитровград такъв, какъвто би могъл да бъде. 

С тази статия се отправя покана към всички димитровградчани да се включат в изграждането на обща визия за развитието на града. От екипа отправят молба към димитровградчани да попълнят кратка анонимна анкета, а отговорите ще бъдат обобщени в доклада. При възникнали въпроси относно тази инициатива,може да се свържете с водещия изследовател в проекта Ангел Бондов: angel.bondov@greenpeace.org 

Анкетата може да попълните в онлайн вариант от следния линк:

ДИМИТРОВГРАД - НАСТОЯЩЕ И БЪДЕЩЕ

Това е първия труд, който се публикува -  Димитровград преди Димитровград

МАРИЦА – ГРЪБНАКЪТ НА РЕГИОНА

“И все така

посрещай ме, вълшебнице Марица,

със всяко камъче и всяко цвете

край здрави брегове на подвига и риска! “

От стихотворението „Река Марица“ на Владимир Башев. 

Река Марица – източник на живот за Горнотракийската низина

Реката. Хеброс, по-късно Марица, е изворът на живот в Горнотракийската низина. Историята на региона още от древността е свързана с реката и възникването на селища по поречието ѝ. Селата Раковски (Каяджик), Марийно (Кокарджа) и Черноконево (Караатли), от които по-късно е образуван Димитровград, са разположени до самите брегове на река Марица.

 Местоположение на селата Раковски, Марийно и Черноконево по поречието на р. Марица

От средата на XVIII в. селищата по долината на Марица се специализират в отглеждането на жито, ръж, ечемик, ориз, сусам, тютюн, памук и др. Реализацията на земеделската продукция налага развитие на търговските връзки с Цариград, Изтока и европейските страни. През XVIII-XIX в. се засилва т. нар салджийство – пренос на стоки със салове от Белово до Одрин и Бяло море. По поречието на Марица са изградени скели (речни пристанища), откъдето се товари стоката. Големи пристанища има в селата Каяджик (Раковски) и Караатли (Черноконево). 

За стоки и товари населението използва и т. нар. гемии – плавателни средства, които са характерни за този район и се различават от турския кораб-гемия. Това плавателно съоръжение поемало 4-5 тонен товар и се движело по маришките води чак до 1960-1965 г. Но най-широко употребяваните превозни средства били каиците – плоскодънни дървени лодки, използвани за риболов и превоз на хора и леки товари по реката.

Салджийството е основен поминък на населението от XVIII до средата на ХХ век.

В резултат от изграждането и разширяването на железницата, салджийство постепенно губи своята важност, а населението на трите села се ориентира към производство на селскостопанска продукция. 

ЖЕЛЕЗНИЦАТА – ПРОЗОРЕЦ КЪМ МОДЕРНИЯ СВЯТ

Съдбоносна роля в живота на Раковски, Марийно и Черноконево изиграва строителството на железопътната линия от Цариград за Белово, която е открита за експлоатация през 1873 г. Тъй като линията се строи от австрийския барон Мориц фон Хирш, тя остава в народната памет като Баронхиршовата железница. 

Новопостроената железопътна линия има твърде важно значение за с. Каяджик (Раковски). Малката железопътна спирка, по-късно прераснала в гара, заема средищно положение между Хасковски и Старозагорски район и се превръща във важен транспортен център за тази част от Тракия. През селото години наред преминава прочутия “Ориент Експрес”. Престоите на влаковете се превръщат в атракция в живота на селото, а селският център на практика се премества на гаровия площад, където хората се разхождат, търгуват, срещат се с един нов за тях свят. 

Впоследствие селището около гарата започва да се разраства: открита е пощенска станция, появяват се складове, магазини, работилници, дори общински хотел за обслужване на търговци и пътници. Част от селяните стават занаятчии, дребни търговци или служители на гарата. Всяка седмица се провежда пазар на животни и стоки, а веднъж годишно – тридневен панаир за добитък.

Изглед към ЖП гарата в село Раковски в края на 30-те или началото на 40-те години на ХХ в., когато гарата е център на социалния и търговски живот на населението 

На два пъти в селото гостува самият цар Борис ІІІ: по повод откриването на теснолинейката от Раковски до Хасково и на ЖП отсечката Раковски – Михайлово.

Населението нараства, село Раковски все повече заприличва на малко градче, а гарата е център на неговия стопански, административен и социален живот.

ЗЕЛЕНЧУКОПРОИЗВОДСТВОТО КАТО ОСНОВЕН ПОМИНЪК 

С развитието на железницата и упадъка на салджийството, от началото на ХХ век водещо значение за поминъка на местните хора придобива градинарството. За напояването на градините са изградени дървени долапи, които се задвижват с коне или магарета, или водата се вади от реката чрез специално изкопан бунар (кладенец).

Градинарският занаят играе значителна роля в живота на населението от района. Отглеждат се чушки, домати, зеле, праз, ряпа, цвекло, моркови, магданоз, спанак, копър и др. Село Раковски и околните села се прочуват с добивите си от пипер от сорта „Калинков”.

Като следствие от развитието на изобилна суровинна база, през 1936 г. в село Раковски е открито първото в района предприятие за преработка на зеленчуци – „Вакуумно-консервна фабрика за добиване на зеленчукови и плодови концентрати“. Фабриката заема площ от 10 декара и е снабдена с модерни за времето си машини и инсталации.

Консервната фабрика. Първото промишлено предприятие в региона е открито през 1936 г.

За няколко десетилетия Раковски и околните села по река Марица се превръщат в един от най-важните райони за производство и търговия със зеленчуци в Южна България.

ВЪГЛЕДОБИВЪТ И СЪЗДАВАНЕТО ЕНЕРГИЙНО-ПРОМИШЛЕН КОМПЛЕКС НА ЛЕВИЯ БРЯГ НА РЕКА МАРИЦА

„Черно злато” – с това име са известни въглищата на Маришкия каменовъглен басейн, когато в края на ХІХ и началото на ХХ век предприемчиви българи започват неговото разработване. Първите теренни проучвания на въглищните находища са поръчани от османската власт през 1868-1872 г. във връзка със строителството на Източнорумелийската железница, но едва след Освобождението на България започва сериозното им изследване и разработване.

Първи изследователи на Маришки каменовъглен басейн

Първото позволение за търсене на въглища е издадено на 1.02.1895 г., а между 1899 г. и 1911 г. в региона на селата Раковски, Марийно и Черноконево са разкрити 11 въглищни мини, някои от които впоследствие са обединени. 

През 1917 г. е създадена първата държавна мина „Марица”, която до 1947 г. ще запази най-голямо стопанско значение за региона. Интересът към Маришкия басейн нараства след Първата световна война. За две десетилетия целият басейн се покрива с малки мини („Сполука”, „Източник”, ”Искра”, „Надежда”, „Вяра”, „Г. Николаев”, „Димка”, „Радиево” и др.). 

Рудниците в региона на Раковски, Марийно и Черноконево преди 09.09.1944 г. 

С все по-широкото използване на въглищата за индустриални цели тяхното производство се разраства. 

През 1931 г. завършва строителството на ТЕЦ „Вулкан“. Това прави възможно електрифицирането на селата Раковски и Марийно през 1932 г. , а малко по-късно и на Черноконево. През 1939 г. е пусната в експлоатация и ТЕЦ „Марица I”. 

ТЕЦ „Вулкан“ (от горе) и ТЕЦ “Марица I” (от долу) 

Двете централи сериозно допринасят за електропроизводството и електрификацията в цяла Южна България. През 1941 г. започва изграждането на циментов завод „Вулкан”, който е завършен и открит на 16 октомври 1947 г. 

Тържествено откриване на циментовия завод “Вулкан” на 16.10.1947 г. 

Всички тези събития водят до увеличаване и модернизиране на въглищното производство в Маришкия басейн и изграждането на съпътстваща инфраструктура. Оформя се един крупен индустриален район, който привлича работна ръка не само от околните селища, но и от по-далечни краища на България. 

СЪЗДАВАНЕТО НА ДИМИТРОВГРАД

1947 г. се оказва преломна за жителите на селата Раковски, Марийно и Черноконево. Започва строителството на град Димитровград.

Картината на Симеон Халачев “Строители на Димитровград” илюстрира създаването на нов град край река Марица и централното място на индустрията в планирането

За град започва да се говори още година по-рано, във връзка със строителството на Азотно-торов завод в землището на село Раковски. Част от местното население посреща вестта с неверие и скептицизъм, други са ентусиазирани от идеята за завод и нов град край него. През месец февруари 1947 г. Общинската управа на селото „подарява безвъзмездно за вечно ползване” на Българския синдикат за производство на изкуствени торове и други химически произведения (предприятието, което поема строителството на завода) „всички общински места, влизащи в благоустройствения план на новия град”.

Малко по-късно през същата година, на свое заседание Общинската управа взема решение „да се замоли Министерски съвет и преименува общината ни от село на град”, който „да носи славното име на нашия знаменит министър-председател Г. Димитров, а именно град Димитров”. Неофициалното обявяване на новия град става на 22.06.1947 г. на митинга за откриване на бригадирското движение в Димитровград и Национална младежка строителна бригада “Млада гвардия” – Димитровград. 

Бригадири започват строителството на Азотно-торовия завод на поляните край река Марица

Димитровград се превръща в най-яркият пример на младежкото бригадирско движение. В изграждането му участват 50 000 бригадири от 963 населени места от цяла България.

Изграждането на Димитровград продължава до края на 50-те години на миналия век. В новия град работят девет предприятия на националната промишленост; създадени са основните квартали, паркове, културните и образователните институции. За част от хората тези първи години са време на съзидание, ентусиазъм и свобода. За други това е време на трудности, бедност и насилие. Дори крайните скептици обаче разбират, че светът такъв, какъвто са го познавали, е останал в миналото.

“Чудото на Димитровград” – извадка от вестник „Стършел“, бр.265, 1951 г.

*Текстовете в статията са от изложбата „Да посееш живот край Марица” на Исторически музей – Димитровград, допълнени с извадки от книгата на Васил Гюзелев “Димитровград – кратък исторически очерк”

** Снимките са от фонда на Исторически музей – Димитровград