Гражданин поиска информация за контрола на РИОСВ–Хасково върху ТЕЦ „Марица 3“. Институцията определи цена от 500 евро за информацията.

Дали високата такса възпрепятства достъпа до информация, който по Закона за достъп до обществена информация е безплатен?

В този материал ще разгледаме един конкретен казус, за правата на гражданите на достъп до обществена инфоромация, който към момента е в развитие.

Правото на достъп до обществена информация е един от механизмите, чрез които гражданите могат да контролират работата на държавните и общинските институции. Всеки гражданин има право да получи информация за работата на институциите, които работят с обществен ресурс или средства от фондове на Европейския съюз. Достъпът до информация е инструмент за граждански контрол и информираност. Това право на гражданите е уредено от българското законодателство в Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ)

По Закона за достъп до обществена информация тази информация е принципно безплатна и трябва да бъде предоставяна в определените срокове. Допуска се заплащането само на разходите по предоставянето ѝ, като допустимите разходи са определени с наредба.

Нормативите за заплащане са свързани с материалите и техническото предоставяне на информацията – например хартия, копия, дискове или други носители.

№	Вид на носителя	Количество	Норматив за разход
1.	Хартия А4	1 лист	0,01 лв.
2.	Хартия А3	1 лист	0,02 лв.
3.	Разход за тонер за едностранно отпечатване на лист хартия А4	1 стр.	0,02 лв.
4.	Разход за тонер за едностранно отпечатване на лист хартия А3	1 стр.	0,04 лв.
5.	CD диск 700 MB	1 бр.	0,26 лв.
6.	DVD диск 4,7 MB	1 бр.	0,30 лв.
7.	DVD диск 8,5 MB	1 бр.	0,67 лв.
8.	USB флаш памет 4 GB	1 бр.	3,46 лв.
9.	USB флаш памет 8 GB	1 бр.	5,72 лв.
10.	USB флаш памет 16 GB	1 бр.	7,93 лв.
11.	USB флаш памет 32 GB	1 бр.	9,47 лв.

В конкретния случай обаче гражданинът не е поискал информацията на хартиен или физически носител. В заявлението си той изрично е посочил, че желае информацията да бъде предоставена в електронен формат на посочен от него e-mail адрес.

Въпреки това РИОСВ–Хасково определя за предоставянето на информацията цена от 500 евро, което, изчислено в листове хартия, се равнява на над 32 500 страници или над 3 700 CD диска.

Като обосновка за поисканата такса РИОСВ се позовават на друг закон, не на ЗДОИ, а на Закона за опазване на околната среда (ЗООС), че информацията е:

Инспекцията приема, че поисканата информация попада в обхвата на информацията за околната среда. В същото време обаче част от информацията е определена като „нарочно обработена информация“. Според РИОСВ, за да бъде предоставена в искания от заявителя вид, тя трябва да бъде допълнително обработена, обобщена и анализирана по зададените критерии. Имено това твърдение е ползвано като извинение за появата на цената от 500 евро

И така, един и същ казус се оказва според РИОСВ - Хасково между два режима – общия ред по ЗДОИ и специалните правила за достъп до информация за околната среда. Истината обаче, показвана и от съдебната практика или нейната почти пълна липса, е, че никой не е чувал за специален режим на заплащане по ЗООС.

ЗООС:

Тази разпоредба с неясен произход и всъщност непознато в практиката приложение е ползвана от институцията като мнимо основание за искането на таксата с кръглото число.

Тук започва един казус, който вече е стигнал до Административен съд – Хасково.

Нека започнем от правото по ЗДОИ:

Тук гражданинът смята, че чрез прекомерно високата такса с неясно основание, поискана от институцията, му се „ограничава правото на достъп до обществена информация“ и тази такса не може да бъде приета като "справедлива" и предвидима каквото е изсикването на Орхуската конвенция (Конвенцията за достъпа до информация, участието на обществеността в процеса на вземането на решения и достъпа до правосъдие по въпроси на околната среда), която е ратифицирана със закон, приет от 39-о НС на 2.10.2003 г..

Въпросът, който се задава, е дали искането на тази такса възпрепятства получаването на информация, дали физическо лице би платило стойност, близка до една минимална заплата, за да я получи, дали това е законосъобразно и дали това е справедливо.

Според гражданина искането на такава такса е неправомерно и е с цел възпрепятстване достъпа до информация с обществено значение, поради което той решава, че не трябва да се примирява със ситуацията и подава жалба в Административен съд – Хасково.

Поради липсата на юридически познания той търси дали има организация в България, която би могла да му съдейства за защита на правата, които иска да отстоява, и се свързва с адв. Стефан Ангелов и Програма Достъп до информация (ПДИ).

Какво е поискал гражданинът от РИОСВ – Хасково

На 29 май 2026 г. е подадено заявление за достъп до обществена информация, свързано с контролната дейност на РИОСВ–Хасково по отношение на ТЕЦ „Марица 3“ АД.

Поискани са данни за извършените проверки, резултатите от тях, установените нарушения, дадените предписания, съставените актове за административни нарушения и издадените наказателни постановления. Поискани са и електронни копия от съответните документи.

Заявлението включва и информация за сигналите срещу предприятието – техния брой, предмет и действията, предприети от инспекцията. Поискана е и информация за сгуроотвалите „Галдушки ливади“ и „Горен бюк“ и техния статус.

Как институцията изчислява сумата от 500 евро

РИОСВ–Хасково определя цена от 500 евро за обработването и предоставянето на информацията.

В необичайния проект на договор, изпратен от институцията до гражданина от името на директора, се заявява, че сумата е определена въз основа на работата, която трябва да бъде извършена от експерти, необходимото време и техническите разходи. В него се твърди, че е нужно работата по предоставянето на информацията да бъде разпределена между петима експерти – трима експерти по пет часа работа за един ден, а други двама експерти по пет часа дневно в продължение на шест дни.

Тук гражданинът пита – Има ли право администрацията да начислява часове и чисто хипотетично, кой трябва да каже дали определените часове работа (общо 75) на служителите са наистина нужни за събиране и предоставяне на информацията, която вече трябва да е налична в съответната институция в хартиен и електронен формат?

Жалбоподателят поддържа тезата, че поисканата информация вече се съдържа в документи, които РИОСВ–Хасково притежава – протоколи, предписания, АУАН, наказателни постановления, разрешителни, становища, доклади, регистри и други документи.

Според тази позиция гражданинът не иска от администрацията да създава нова информация.

Той иска достъп до вече съществуващи документи, което спред него няма как да отнеме време в подобни измерения на служителите на институцията, чиито заплати се заплащат от всички данъкоплатци. Спред него сумата от 500 евро е произволна.

От другата страна е позицията на РИОСВ, че за да бъде информацията представена в искания вид, е необходима допълнителна работа на експерти по нейното търсене, обработване и систематизиране, което трябва да се заплати от данъкоплатеца.

След входирането на жалбата се появява втори спор – кога е получено/връчено решението на РИОСВ?

След подаването на жалбата РИОСВ–Хасково представя пред съда своята позиция относно срока за обжалване.

В писмо до Административен съд – Хасково инспекцията посочва, че Решение № 10 от 12 юни 2026 г. е изпратено на посочения от заявителя електронен адрес на 12 юни 2026 г. в 15:19:59 часа. РИОСВ посочва още, че в изпратеното тогава писмо е имало изрична молба за обратно потвърждение на получаването. Според институцията такова потвърждение не е постъпило.

Жалбоподателят твърди, че не е получил решението на посочената дата – 12 юни, а на 26 юни 2026 г. се е свързал с инспекцията по телефона и е попитал дали инспекцията има решение и дали ще му бъде предоставено. Според жалбоподателя той за пръв път получава решението на 26 юни 2026 г.  след изричното му поискване от РИОСВ, които обаче твърдят пред съда, че тогава решението е изпратено повторно на 26 юни и че според тях това повторно изпращане не представлява ново връчване и не поставя нов срок за обжалване.

12 юни или 26 юни?

Заявителят твърди, че не е получил решението на 12 юни и че го е получил на електронната си поща на 26 юни, след като изрично е потърсил РИОСВ.

РИОСВ, от своя страна, твърди пред съда, че решението е изпратено още на 12 юни на посочения от заявителя адрес.

Институцията представя доказателства за изпращането на електронните съобщения и обръща внимание на съда, че не разполага с техническа възможност да установи кога адресатът е отворил или изтеглил решението.

Това е особено важно, защото при електронната поща има разлика между изпращане на съобщението и доказано получаване или отваряне на съобщението.

Самата РИОСВ признава пред съда, че не разполага с удостоверение за доставка и получаване, каквото се генерира при използване на системи като Системата за сигурно електронно връчване (ССЕВ), чрез която всъщност жалбоподателя е подал и искането си към тях.

Срокът може да се окаже решаващ – РИОСВ иска прекратяване на делото

РИОСВ иска прекратяване на делото поради изтекъл срок за обжалване, като заявява, че той тече от датата, на която те твърдят, че решението е било връчено – 12 юни.

Ако съдът приеме, че решението е било надлежно връчено на 12 юни, въпреки че жалбоподателят твърди, че не е получавал писмо от тях до 26 юни, то срокът за подаване на жалбата до АСХ е изтекъл преди 13 юли, когато тя е входирана.

Ако съдът приеме тезата на жалбоподателя, че реално е получил решението на 26 юни, срокът започва да се изчислява от тази дата и жалбата е в срок.

Ако жалбата бъде счетена за просрочена, съдът може да не стигне изобщо до същината на спора – дали исканата такса е законосъобразно определена.

Именно това е и искането на РИОСВ в писмото до съда – инспекцията настоява жалбата да бъде оставена без разглеждане.

„Проверявайте си електронната поща“

В писмото си до съда РИОСВ–Хасково стига и до още една теза.

Институцията посочва:

Но именно тук възниква интересен практически въпрос:

Достатъчно ли е една институция да твърди, че е натиснала бутона „изпрати“, за да се приеме, че административният акт е връчен и срокът за съдебно обжалване е започнал да тече?

Или в конкретния случай трябва да бъде доказано и получаването на електронното съобщение?

Отговорът на този въпрос е работа на съда.

Ако гражданите не обжалват, решенията на институциите остават на практика без контрол

Този случай е показателен за начина, по който функционира достъпът до обществена информация, той показва и част от спънките които може да изникнат за получаването на информация.

Една институция може да постанови решение, с което:

• предоставя непълна информация;

• определя цена, която може да бъде реална пречка;

• отказва отделена част или цялото искане за достъп до информация.

Със сигурност има и други способи, с които да се възпрепятства получаването на определена информация, но гражданинът има право да обжалва.

Той обаче трябва да предприеме активна стъпка.

В конкретния случай тази стъпка струва 5,11 евро съдебна такса и изисква гражданинът да следи срока и да защити правата си пред съда, а хонорарът за адвоката му се покрива от ПДИ.

Един казус, два различни вида бариери

В конкретния случай пред гражданина се появяват две различни препятствия.

Първото е финансово – 500 евро за предоставяне на информацията.

Второто е процедурно – спорът дали жалбата е подадена в срок.

Първото може да откаже гражданина да поиска информацията.

Второто може да попречи на съда да разгледа спора по същество.

Този случай не е само спор за една сума.

Той поставя по-общ въпрос – колко реално достъпно е правото на гражданите да получават информация от институциите?

Защото правото съществува не само на хартия.

То трябва да може да бъде упражнено.

А когато за информация, поискана по електронен път, се определя цена от 500 евро – въпросът за финансовата достъпност е напълно реален.

Гаржаднинът пита:

• Дали институциите се опитват да възпрепятстват достъпа до информация и ако е така – защо го правят? Имат ли причина да крият нещо или просто не смятат, че гражданите имат право да знаят какво се случва зад затворените им врати?
• Как се изгражда доверие в институциите, на които плащаме с данъците си, за да гарантират ред, справедливост, коректност и спазване на законите, ако самите те се крият от обществения поглед?

Нека тези въпроси си ги зададат там, по директорските кресла. А ако смятат, че някъде грешат – нека положат усилия да бъдат по-открити и честни с обществото, в чийто интерес би трябвало да работят.

Защото прозрачността не е услуга към гражданите. Тя е задължение на институциите.

Продължаваме да следим този казус, който може да даде ориентир и за други граждани, които използват правото си на достъп до обществена информация и се сблъскват с подобни административни процедури.