Налбантов смята, че атаката срещу двата кораба в българската изключителна икономическа зона в Черно море на 6 октомври е планирана и извършена от Русия. Единият кораб потъна. Според експерта Москва цели да изпита военните си способности, да провери готовността на НАТО и ЕС за реакция и да затрудни морската търговия на Украйна. Той изразява сериозни съмнения и в готовността на България да защити критичната си инфраструктура. Дава за пример АЕЦ „Козлодуй“ и предупреждава за неясните процедури и недостатъчната законодателна рамка за координирана реакция при въздушна атака.

Ето и цялото интервю:

Какво знаем до момента за дроновете, поразили двата кораба, и какво ни подсказва начинът, по който е извършена атаката, за нейния извършител? Защо според Вас са атакувани точно тези два кораба, каква е вероятната цел на атаката?

Информацията все още е непълна, но от наличните факти и анализи на специалистите по дронове ясно се очертава изводът, че атаката е планирана и извършена от Русия. Начинът, по който е извършена тази комбинирана атака, далеч от границите на Руската федерация, говори за степента на преодоляване на военнотехнологични предизвикателства, свързани с комбинирано, синхронно управление на удари от разстояние. Планирането на операцията вероятно се е осъществявало от доста време, като основните усилия са били съсредоточени върху нанасянето на бързо и ефикасно поражение върху потъналия за много кратко време кораб. Ударът по втория е бил съпътстващ, с останалата част от ресурсите.

Целите са най-малко три. Първата е технологична – за която стана въпрос по-горе. Устойчиво усвояване на способности за управление на ударни системи от различен тип, за ефикасно поразяване на цели в дълбочина на противника. Втората е политическа – да се демонстрира решителност от страна на Русия за постигане на целите на войната и поредното „прозвъняване“, да се провери готовността на НАТО и ЕС за реагиране при такива ситуации. Третата цел е икономическа – сриване на способността на Украйна да осъществява транзитиране на товари по море.

Има ли България основание да поиска консултации по член 4 на НАТО и каква конкретна помощ или присъствие трябва да поиска от съюзниците след тази атака?

Въпросът е резонен. Член 4 от Вашингтонския договор предвижда консултации, когато някоя от страните е преценила, че е възникнала заплаха за териториалната цялост, политическата независимост или сигурността ѝ. С оглед на това, което казах в отговора си на предишния въпрос, за мен е странна оценката на българското правителство, че не е възникнала заплаха за сигурността на страната ни.

Искането на консултации в НАТО е двустранен процес, защото ще се оценят не само военнотехническите параметри за предотвратяването на тази заплаха, но и ще се преценят действията на България в рамките на задълженията ѝ по чл. 3 от Северноатлантическия договор да развиваме собствените си способности. Тук ще лъсне цялата истина за пропуските, а може би и целенасочеността в действията на българските правителства през тези 22 години членство в Алианса да липсват основополагащи способности за разузнаване и наблюдение, свързани с осигуряването на въздушния и морския суверенитет на страната.

С отказа от консултации по чл. 4 се продължава политиката за предоставяне на противниковите страни, а и на криминални групировки, на свободни от контрол пространства, в които те безнаказано могат да правят каквото си пожелаят.

Защо България продължава да говори предпазливо за произхода на дроновете, след като Украйна твърди, че атаката е руска?

Предпазливо е говоренето от страна на правителството. Когато министър-председателят на страната ти каже, че „дроновете са или руски, или украински“, лъсва цялата зависимост от Москва на управляващата ни политическа гарнитура. С тези думи се затвърждава разделението в обществото. Разделение, от което имат интерес само враговете на България и криминалните групировки, осигурили си политически чадъри.

Какво цели Русия с военния и хибридния натиск срещу Европа – отслабване на подкрепата за Украйна, разделяне на съюзниците или създаване на постоянна несигурност?

Целите на руската политическа върхушка са постоянни. Най-значимата от тях е да се ерозира вярата на западните общества в демократичния процес на управлението им. Да се ерозира личната отговорност на западния човек за неговото бъдеще, както в индивидуален, така и в общностен план.

По тази причина имаме бум на тоталитарни идеологически платформи, които предлагат панацея за решаване на икономическите проблеми чрез налагане на социални, но тоталитарни по своята същност решения. Понеже войната се очертава да бъде продължителна, усилията на руската политика са насочени в тази посока, която в крайна сметка има за цел и отслабване на поддръжката за Украйна, включително и чрез опити за разделение между съюзниците. Отказът на България да участва в коалицията на желаещите е част от успехите на Русия в тази посока.

Може ли несигурността в Черно море да се превърне и в икономическо оръжие – чрез по-скъпо корабоплаване, застраховки и затруднена търговия?

Русия вече не разполага с възможности да си осигури господство в Черно море. По тази причина тя ще прави всичко възможно да генерира несигурност за корабоплаването, защото това е най-краткият път за трансфериране на стоки от и към Украйна. Нанасянето на удари за потапянето на кораби е част от по-всеобхватна стратегия за парализиране на логистичните способности както на територията на Украйна, така и в Черноморския басейн.

Това е икономическото измерение на тази война, за което не може да има бързи решения. Не е възможно в кратки срокове да възстановиш загубите от корабен състав и локомотиви. За това е необходимо не само време, но и преразпределяне на ресурси.

За да се гарантира безопасността на корабоплаването, трябва да се вземат и нестандартни решения. Какви биха били проблемите, ако Румъния, България и Турция осигурят морски коридори за трансфериране на стоки от и за Украйна през териториалните си води? Да, това решение ще оскъпи трансферирането, а може би двойно и процеса на противоминно тралене, но ще бъде гаранция за безопасността на доставките.

По този въпрос следва да се произнесе правителството, но да не ни изтъква московската опорка, че ще бъдем въвлечени във войната. Въвлечени ли сме във война, когато стоките се трансферират с жп транспорт? Защо да сме въвлечени във война, ако стокообменът се извършва през териториалните ни води? Принципът е един и същ. Колкото е защитена жп инфраструктурата, толкова е защитено и териториалното море.

Ако има проблеми в осигуряването на сигурност, имаме съюзници, към които да се обърнем за помощ. Ако са необходими бързи разрешителни процедури, защо не се обърнем към Европейската комисия? Защо не го правим? Правителството на България ни дължи отговори.

Какъв трябва да бъде отговорът на НАТО на руската хибридна кампания в Европа, за да има реално възпиране, а не само реакция след всеки отделен саботаж, кибератака или друга операция?

Отговорът на този въпрос е многопластов и се опасявам, че моите експертни познания са ограничени в рамките на политико-военните аспекти в този политически по своята същност процес.

На пръв поглед изглежда, че реакциите на НАТО са забавени и ограничени в рамките на националните процедури за отговор на руските провокации. Това е само на пръв поглед. НАТО не е организация, ръководеща се от принципите на властовия вертикал. За всяко действие преди вземането на решения с консенсус се изисква становище от юридическите му органи. Законността и консенсусът при вземането на решения в НАТО са основополагащи.

Вече са налице първите утвърдени процедури, при които съюзнически самолети поразяват дронове в отговор на руските провокации. В очакване съм да се утвърдят в практиката процедури на НАТО за съюзно противодействие на провокации в мирно време, извършвани от сухопътни формирования или формирования на специалните сили на Руската федерация. За кибератаките вече има достатъчно натрупан опит и в тази област НАТО е решено да действа превантивно.

Подготвена ли е България за саботаж срещу пристанище, енергийна инфраструктура, комуникации или друг стратегически обект и кой реално би ръководил реакцията?

Честотата на инцидентите, свързани със складовете за специална продукция, както и изтичането на данни от сървърите на държавни институции ни подсказват, че не сме подготвени за целенасочени действия от враговете на страната ни върху критичната инфраструктура и готовността ни да дадем организиран своевременен отговор.

Структурата на изпълнителната власт е изградена за изпълнение на процедури по архаични схващания, несъобразени с новите условия за управление при кризи, а още по-малко за воденето на война.

Ще дам пример с най-значимия не само от военна гледна точка стратегически обект на страната – АЕЦ „Козлодуй“. За мен винаги е било тема за размисъл кой ще вземе решение за неутрализирането на летящ обект над централата: министърът на отбраната или министърът на вътрешните работи. Как е изградена системата за откриване, разпознаване и разпределяне на въздушните цели между огневите средства, ако летящите обекти към централата са няколко? А ако по централата се нанася удар с балистична ракета?

Тук не става въпрос за наличие или отсъствие на средства. Тук става въпрос за стандартни оперативни процедури, основаващи се на открита, ясна и устойчива законодателна рамка.

Този кратък пример го екстраполирайте върху всеки стратегически обект на територията на страната и всеки може да получи отговор в рамките на собствените си разбирания.

Дълбоко се съмнявам, че текущата политическа гарнитура на изпълнителната и законодателната власт е в състояние да произведе нещо смислено в тази посока. Те не са в състояние да вземат решения за далеч по-прости задачи, например свързани с нормативното синхронизиране на изпълнението на проектите по европейската програма SAFE, по която очакваме да получим критично важни за отбраната на страната способности, а да се произведе законодателна рамка за единодействие между ведомствени структури за тях е уравнение за полет в междузвездно пространство.