През 2004 г. археолози от Националния исторически музей правили разкопки край Карлово. Проучвали пътна станция от римско време. Един ден проф. Иван Христов и колегата му Мартин Христов отишли на пазар и забелязали продавачка със златeн наниз от древни мъниста. "От къде, бе, госпожа, имате това красиво герданче?", я попитали. От дума на дума станало ясно, че мъжът й Иван Димитров е тракторист и изорал мънистата край село Дъбене. Човекът завел археолозите на мястото.
Така започва историята за едно от най-загадъчните съкровища в България.
Какво му е загадъчното ли? Няколко неща. Първо, че е намерено в странни малки могилки. Не са гробове. В нито една от тях няма човешки кости. На всичкото отгоре, хората са идвали на това място не една, не десет, не сто, а поне хиляда години. Ритуалът е оставал същия. Само предметите са се сменяли. Копаели плитки дупки, слагали в тях съдове, обеци, огърлици, фиби за коса, гривни, амулети и какви ли не други неща, разкъсвали и разпилявали върху тях нанизи с мъниста. Отгоре нареждали речни камъни.
Каква ли е била тази традиция, която трае толкова дълго, без да се промени? Някакъв виртуален храм под небето ли е било това място, та е привличало хората векове наред?
За четири години разкопки археолозите изследват 22 могилки и една от петте по-големи могили.
Намират над 21 000 златни предмета. И още много незлатни, но не по-малко ценни.
Като 22 стъклени мъниста, прозрачни и синички, два милиметра в диаметър. Хич няма да им обърнете внимание в сянката на пищното злато. А и сега можем да си напазаруваме стотици такива от интернет. Но в древността стъклото е било изключителна рядкост. Особено пък толкова деликатно. Археолозите предполагат, че това е едно от най-ранните стъкла в Европа. Кой ли ги е измайсторил? Как ли са попаднали в Дъбене?
Ще подминете и невзрачната сребърна кутийка с капаче. А тя е уникална - в целия свят не е намирана такава от това време. Археолозите смятат, че тя е доказателство за близки бизнес отношения с Анадола. Златният кинжал също е единствения по рода си от бронзовата епоха в света. След толкова хилядолетия е още остър и в перфектно състояние.
Но все пак да поговорим и за бляскавите звезди на Дъбенското съкровище - златните мъниста. Както казах, древните са късали огърлиците и са ги разпилявали. Така че дизайнът на колиетата е на музея - низани са и са сглобявани там. Мънистата са местно производство, със злато от наносите в местните реки. Явно хората от Дъбене са били големи спецове и виртуозни златари. Мънистата са миниатюрни, милиметър и нещо. Изключително са фини и са толкова еднакви, че сякаш са печатани с лазерен принтер. Някои археолози предполагат, че древните златари са ги обработвали във вода, за да я използват като лупа. Сред мънистата има и такива с по-сложна форма, които нямат аналог в други находки. Все технологични иновации на хората от Дъбенско.
Е, добре де, какво толкова, ще кажете вие. Злато колкото щеш, а ти тука с някакви мъниста и кутийки ни занимаваш. Защо да ни интересува това? Ами защото хората, които са оставили тези предмети, са пра-прадедите на траките.
Съкровището от Дъбене е важно, тъй като е липсващата брънка в историческата верига между златото във Варненския халколитен некропол отпреди 7000 години и златото на траките отпреди 3000 години.
Какво е имало в Дъбене преди 4200 години? Светилище на Богинята майка? Или пък в околностите е имало производствен център за златни изделия? Археологът Мартин Христов и колегите му нямат отговор. Поне засега. Отидете в Националния исторически музей, за да видите това чудо на живо и да научите повече. Но преди това наемете трактор и пратете половинката си да оре. Може пък и вие да се нагиздите с нещо по-така.
