Коледният базар в училището на Мартин приключи за по-малко от трийсет минути. Сувенирите и украшенията, изработени от децата, бяха подредени върху дълга маса в учителската стая, а около нея се бяха натрупали родителите, които купуваха настървено. Учителката, която държеше кутията за парите едва смогваше да я поднесе навреме към всички ръце, протегнати да пуснат левчета.

Базарът беше благотворителен – за Мая, петокласничка от училището на Мартин. Предстоеше й тежка операция, за която бе необходима значителна сума.

Пешеходеца не бе запомнил диагнозата на момичето. Беше нещо сложно и дълго, звучащо застрашително дори на латински. Той избягваше да запомня имената на болестите, воден от мрачното суеверие, че ако назовеш злото, то неминуемо ще те сполети.

Мая беше в инвалидна количка от месеци, а операцията й бе насрочена в първите дни на Новата година. Това не бе единствената благотворителна кампания за нея, но бе най-мащабната. Беше Коледа все пак.

Натрупаните на масата експонати изчезваха с поразителна скорост. Пешеходеца също бе отделил десет лева и избра миниатюрна елха, направена от шишарка, празнично украсена. Взе я внимателно в ръце, пусна парите в кутията и се огледа за сина си. Мартин стоеше в ъгъла до прозореца, втренчил поглед в масата. Всичко беше ометено. Покривката се бе нагърчила от многото ръце, бързащи да грабнат избрания предмет.

От стотината експонати беше останала една единствена коледна картичка, белееща се самотно върху зелената покривка.

Пешеходеца се приближи до сина си.

- Ще си тръгваме ли? 

Мартин мълчеше. Учителската стая вече бе почти празна, само неколцина педагози в другия край брояха събраните пари.

Мартин преглътна мъчително.

- Моята картичка. Никой не я хареса. Много е грозна.

Пешеходеца се вгледа в нея. На картичката бе нарисувано момиче с разпилени дълги коси, хванато за ръце от два ангела с разперени криле. Фигурите бяха разкривени и несъразмерни. Крилете на ангелите изпълваха целия лист и приличаха на огромни облаци над трите мънички грозни фигурки.

- Никой не я купи – Мартин подсмъркна.

Очите му бяха станали дълбоки и влажни, а една издайническа сълза се търкулна по лявата му буза. Момчето изви глава и обърна дясната страна към баща си.

Мъжете не плачат, нали?

Пешеходеца много пъти бе изпитвал чувство на безсилие в живота си. Но днешната безпомощност не можеше да се сравни с нищо.

Мартин бе обърнал гръб на масата и се вглеждаше в тъмнината през прозореца. Пешеходеца се пресегна и взе картичката. Мушна я в джоба си.

После хвана сина си за ръка и двамата бавно излязоха навън в мрака.

Първата неделя на януари бе слънчева, но много студена. Пешеходеца излезе на обичайната си сутрешна разходка, както бе свикнал още от времето, когато имаха куче. На входа се спря изненадан. В пощенската им кутия имаше писмо. Вратата на кутията отдавна бе изкъртена, дълго време вися изкривена на пантите, докато накрая изчезна съвсем. А писмо там не бе попадало от десетилетия.

Той протегна ръка и взе плика. Нямаше грешка, писмото бе до него.

Погледна подателя и се сети. Веднага след Коледа бе изпратил картичката с разкривените фигури в болницата за Мая. Не бе сигурен дали в болниците получават писма за пациентите, но вътрешното чувство му подсказваше, че коледните картички не са като обикновените и винаги пристигат където трябва.

Дълго бе размишлявал какво да прави с останалата от благотворителния базар рисунка на сина си. След тази вечер Мартин бе подозрително весел и палав. Но Пешеходеца знаеше - децата бързо менят настроенията си, но някои случки се запечатват завинаги в паметта им.  

Пешеходеца пое обратно по стълбите. Невероятно,  Мартин вече се бе събудил, но още се протягаше  в леглото. Пешеходеца приседна до него с плика в ръце.

Зачуди се дали не бе по-добре първо да прочете писмото, преди да го покаже на сина си. Но малкият вече го бе видял.

Разпечата го решително и извади писмото. Мартин се надигна и впери поглед в листа.

„Благодаря за прекрасната коледна картичка. Тя беше единствената, която получихме тук в болницата“.

Пешеходеца пое дълбоко въздух. Усети, че чете на глас, макар очите на Мартин също толкова бързо да пробягваха по редовете.

„Пише ви майката на Мая. Тя вече е оперирана. Всичко мина добре. Вчера дори стана от леглото, което не беше правила от шест месеца. Лекарят я видя и се скара, защото това трябвало да стане поне след десет дни. После докторът видя картичката на болничното шкафче и каза, че сигурно двата ангела са хванали за ръце Мая и са й помогнали да стане“.

Пешеходеца усети, че гърлото му пресъхва.

„Мая все още не може да държи химикал в ръка, продължаваше писмото, но поръча да ви кажа, че според нея грозни ангели няма“.

Пешеходеца остави листа на масата и погледна сина си.

Мартин бе вперил поглед в листа. Очите му бяха станали големи, дълбоки и тъмни.

Като на стогодишно дете.

Тодор Кръшков