Бурни скандали с кабелния оператор Близу избухнаха през последните дни в Кърджали, но вече зреят и в други градове, сред които и Хасково. Хората се оплакват, че не могат да прекратят договорите си и разводът с компанията се оказва труден и мъчителен.

От началото на месец март Близу промени общите условия по договорите с клиентите си. Според тълкуването на техните юристи, това не променя индивидуалните условия и те не могат да ги прекратят без да платят неустойка.

Последните промени в закона за електронните съобщения имаха за цел да премахнат именно това – грозното закрепостяване на клиенти, преди всичко от мобилните оператори. Фирмите бяха вмъкнали в договорите една хитра уловка – при изтичане на срока той се подновява автоматично, освен ако клиентът не поиска изрично да бъде прекратен. Клиентът, разбира се, си има други грижи на главата, освен да следи кога точно му изтича договора с оператора и с тази юридическа хватка хиляди българи бяха впримчени в капана на операторите.

Ето какво точно гласят промените в закона за електронните съобщения:

„Срочният договор може да бъде продължен само при изрично съгласие на абоната. При липса на потвърждение от потребителя, договорът се преобразува в безсрочен при същите условия. В този случай абонатът има право да го прекрати с едномесечно предизвестие, без да дължи неустойки за това.”

След тези промени в закона операторите потърсиха други вратички – общи условия, които не променяли индивидуалните, срочни и безсрочни договори и други адвокатски чалъми. С една цел – здрава хватка за гърлото на българина. И както се оказва – намират начини.

Какво безпомощно законодателство! Впрочем това не е само в този сектор на икономиката, достатъчно е да споменем прословутите яйца, раздутите цени на лекарствата, на горивата, на каквото се сетите.

Поведението на Близу изобщо не е пазарно поведение, а държание на монополист. Пазарното поведение означава да задържиш клиентите си не с дребните буквички някъде в края на договора, а с качествени услуги, ниски цени и безупречно обслужване. Монополното поведение означава да впримчиш клиента в юридическа хватка и го лишиш от възможността сам да избере с кого да сключи договор, защото не може да разтрогне стария.

А е много простичко на практика. Достатъчно е да се запише, че „Всеки договор може да бъде прекратен с едномесечно предизвестие“. Ако ще да е доживотен. Всичко извън това е монополно поведение и държавата трябва да го наказва незабавно и безкомпромисно, ако не иска да остане без население.

Тъжната истина за днешната българска действителност обаче е, че голяма част от икономическите субекти се държат като рекетьори. Свободен пазар реално няма, каквото и да твърдят различните институции. Има нескончаеми хитрини, договорки, спекула и брутални печалби. Много често фирми-рекетьори разчитат на невежеството и страховете на хората.

Преди няколко години например предшественикът на Близу – Кейбъл, ми изпращаше заплашителни писма за две-три месечни такси за кабелна телевизия. Тогава те бяха останали монополисти в Хасково и вдигнаха цените от 12 на 23 лева, ако не се лъжа. А аз договор с такава цена не бях подписвал. Те обаче променили не знам какви си условия и твърдяха, че съм длъжен да платя на тази цена.

Неколкократно отказваха да приемат заявлението, с което се отказвам от техните услуги, в резултат на което се отказах да се отказвам. Казах им кратко „сбогом” и си тръгнах.

В заплашителното писмо, което получих няколко месеца по-късно, пишеше, че ще ме предадат на съдия изпълнител.

Хвърлих писмото на боклука.

Няколко месеца по-късно техен служител ми се обади по телефона и също ме заплаши със съдия изпълнител заради двете неплатени такси. Тук вече не ми издържаха нервите. Защото съдия изпълнител всъщност означава „съдебен изпълнител”. Това е магистрат, който привежда в изпълнение влязло в сила съдебно решение. А такова нямаше и няма как да има. От фирмата обаче разчитат, че обикновеният човечец ще се стресне от измамата и ще изтича да плати.

Да, ама не. Казах на техния служител да отиде да плаши гаргите в полето и му пожелах успех в това начинание.

Вярвате или не, заплахите престанаха.

Ето как с махленски хитрини се опитват да впримчат хората: според промените в закона клиентът може с едномесечно предизвестие да прекрати договора си, но служителите просто отказват да приемат предизвестието и да го впишат с входящ номер. Накратко казано: предизвестие няма, следователно договорът е подновен.

Да не говорим, че в Общите условия на кабелен оператор, които си направих труд да изчета, задълженията на потребителите са описани подробно в 26 точки. Правата им - в седем.

Това ми напомня „Театрален роман” на Михаил Булгаков. Там авторът на пиесата подписва договор с театъра за своето произведение. „Договорът се състоеше от 68 точки, всяка от които започваше с „Авторът няма право...”. Точка 25 правеше изключение. Тя започваше с „Авторът се задължава...”.

Колко малко се променят нещата от живота, наистина.

Но трудният развод с Близу ми напомня една друга история, описана в автобиографията на Бранислав Нушич. Става дума за армията, която във всяка държава по света е монополист. Монополист над живота и смъртта.

Ето какво пише Нушич: „...Ние научихме от нашия ефрейтор, че всеки сърбин през целия си живот чак до смъртта си е войник”.

Ако трябва да перифразираме”Всеки българин чак до смъртта си е клиент на Близу (спокойно може да го замените с МТел, Глобул, Eнергото, ВиК, Софарма, ЛУКойл...)

Няколко години след като се уволнил от армията, ефрейторът от запаса Бранислав Нушич получил чрез полицията съобщение, че при уволнението си не е предал конско чесало. Бил поканен да се яви в интендантството, склад №3 и да сдаде въпросното чесало. Нушич им написал писмо, в което любезно обяснил, че е служил в пехотата и няма как да му е било зачислено конско чесало. И сметнал случая за приключен.

Но не би. След година-две отново получил настоятелна покана да върне на сръбската армия конско чесало, един брой. Този път отишъл лично и се срещнал с интендантския капитан, на когото обяснил подробно недоразумението. „Разбира се, разбира се”, възкликнал капитанът. „Как може на пехотинец да се зачисли конско чесало! Друго би било едно одеало примерно. Всеки войник има одеало”. Стиснали си ръцете и се разделили приятелски.

След няколко години Нушич получил съобщение чрез полицията да се яви в интендантски склад №3 и да сдаде конското чесало и едно одеало.

„Недейте да мислите, че държавата ви зачерква от списъците си”, спомня си Нушич думите на мъдрия си набор - ефрейтор. „Не, братчета, цял живот тя ще си спомня за вас”.

Нушич отново се явил в склад №3 и обяснил, вече на друг капитан, че няма как да не е сдал одеалото при уволнението си. „Разбира се, разбира се”, възкликнал жизнерадостно интендантският капитан. „Одеялото не може да се яде. Върнали сте го, разбира се, няма как да не сте го върнали. Друго би било например едно канче за храна. Войниците най-често губят канчетата си”.

Бранислав Нушич си тръгнал доволен, че най-сетне е разрешил проблема, който му тровел нервите дълги години.

Но... След няколко лета отново получил писмо чрез полицейския участък. Интендантството на сръбската армия този път го търсело, за да върне „конско чесало, одеало и войнишко канче”....

Всичко това така разстроило писателя, че в пристъп на депресия се оженил. На всичкото отгоре - за тринайстата си любов, а тринайсет, както знаем, е фатално число.

Ето до какво могат да доведат монополите.

В днешно време, разбира се, закрепостяването към даден монополист и последвалите нерви могат да доведат човека по-скоро до развод, но това вече е отделна тема.

А иначе българинът във всеки един момент може да очаква любезно писмо от някой от неизброимите монополисти: „Дължите две месечни такси, конско чесало, одеало, войнишко канче”.

Тодор Кръшков