Режисьорка Лилия Абаджиева поставя на хасковска сцена пиесата „Анархия в Бавария“. Премиерата е на 23 февруари. Провокативната режисьорка работи в Хасково за втори път. През 2000 година публиката аплодира нейния спектакъл „Платонов“.

Лилия Абаджиева завършва режисура за драматичен театър в НАТФИЗ “Кр. Сарафов” през 1998 г. Поставила е над двадесет спектакъла на сцена в страната и чужбина. Била е асистент на проф. Крикор Азарян в режисьорския му клас във НАТФИЗ “Кр. Сарафов“. Гост-преподавател в няколко университета,сред които UCSB, California; Кьолнския университет, Westmont College, California. Дебютира на професионална сцена със спектаклите „Женитба“ от Н.В.Гогол на сцената на Държавен сатиричен театър “Алеко Константинов” и „Хамлет“ от Уилям Шекспир на сцената на Драматичен театър “Сълза и смях” . Поставяла е “Мяра за мяра” от У.Шекспир, “В полите на Витоша” от П.К. Яворов, “Записки от подземието” на Ф.М. Достоевски, “Страданията на младия Вертер” от Й.В.Гьоте, “Краят на играта” от Самюъл Бекет, “Бащата” от Аугуст Стриндберг, “В очакване на Годо” от Самюъл Бекет и “Ревизор” от Н.В. Гого, “Платонов” от А.П.Чехов, “Чайка” от А.П.Чехов, “Ромео и Жулиета” от Уилям Шекспир, “Отело” от Уилям Шекспир и “Госпожица Юлия” от Аугуст Стриндберг.

Лилия Абаджиева,режисьор

- Поставяте в Хасково пиесата „Анархия в Бавария“. Защо избрахте това заглавие?

- В цялото си творчество Райнер Вернер Фасбиндер руши табута. Самоунищожителната му природа намира израз не само в кино езика, но и в пиесите му.

„Анархия в Бавария“ самият автор определя като жанр наивна фантастика. Той иска да покажа, че западното съзнание и въобще хората не са узрели да живеят в анарахия. Ние свързваме представата си за анархията с разрушаване и вандалщина. А тя изповядва идеята за абсолютната свобода, за това, че всеки може да прави това, от което се нужда без да пречи на другите. В тази пиеса се разбира, че когато няма други закони, които възпират хората и да ги наказват се стига до невъзможност. Човекът не е подготвен да живее в такава свобода.

- Според вас възможно ли е да бъде установена такава свобода?

- Ние живеем в пазарана икономика, в демокрация, а има хора, в които социалистическото съзнание е живо. Може би това е носталгия по младостта. Когато се случат промени в обществото, те са съдбовни за всички, но за една част са неудовлетворителни. Не могат всички да бъдат удовлетворени от едни и същи правила.

Преди 15 години казвахте, че сте глезеното дете на българската критика. Пораснахте ли?

Животът всеки ден ни променя. Наистина съм се чувствала глезеното дете на българската критика. Още като студентка сериозните критици се интересуваха от спектаклите ми. Но страшно много се промени живота ни и всичко, което си представяхме за него.

- Как си го представяхте?

-Бяхме на 20 години, когато скачахме по площадите. Ние живеем много по-свободно от преди отколкото преди - що се отнася до пътуване, пазарна икономика и свобода на словото. Но толкова. Упадъкът на нравите е пълен. Не си представяхме докъде могат да стигнат болестите , атавизмите от турското робство в най-извратените му форми, което в момента се смята за нещо естествено. Чалгализира се животът на всички нива. Нивото е много ниско, спекулира се с най-ниските страсти.

За един възрастен човек, тези отровни процеси не действат като гангрена. Но не и за децата, които растат сега. Това е необратим процес. Ужасното е, че обществото ни, училището, самите ние нехаем за това. Стоим като неми свидетели, а сме не само участници, но и потърпевши.

Издигат се в култ неща, които са свръхестествени. Не е истина това, което телевизия „Планета“ и музикална къща „Пайнер“ измисли. Това отдавна мина мярката. Средата не е здравословна за младите хора. Ако ще има програми, които мъже говорят за себе си в женски род, това може да се случва в определени часове. Тези хора са водещи във всички телевизии, възпитават определен вкус и това си става естествена среда, към която ние нямаме никаква критичност. Аз не гледам телевизия. Имам телевизор вкъщи, но нямам кабелна. Ако съм с малко дете, няма да имам телевизор. Наистина нямам представа как да опазим децата. Ако някой преди 15 години ни го беше казал, какво ще се случи, нямаше да повярваме.

- Осем години от живота си сте посветили на режисьора Коко Азарян. Направихте и филм за него. Какво ви даде това приятелство?

За мен тази връзка беше изключителна привилегия. Още, докогато учех, ходих на актьорските му часове. В Академията той много ме поощряваше. Искаше да направя дипломния спектакъл на неговия клас. След това нещата тръгнаха в някаква посока. Когато го изхвърлиха от Академията, той имаше много трагични моменти в живота си. Прекрачихме прага на колегиалното общуване. Имаше моменти, в които си мислех, че неговите приятели трябва да са до него, не аз. Покрай неговото изгонване той ни даде най-добрите уроци по морал. Аз самата не искам да се връщам към това. С Цялата си любов направих този филм, както и всичко което ни свързваше последните години. Но колкото и важно да бе това общуване за мен, то бе много болезнено. Бе свързано с много тежката картина на неговото заболяване години наред, не можех да не състрадавам. Когато разбрах, че е спрял да се храни, спрях и аз. Година и половина след смъртта му не се хранех, бях 43 килограма. До такава степен го чувствах близък, че безкрайно тъгувах.

- Как Азарян промени представата ви за театъра?

Коко умееше да вижда таланта и да го поощрява. Това също е талант. На всичките си ученици в тежък момент казваше най-точните думи, съветите от които имат нужда. Учителите са завинаги. Страшно много ми е дал. Учила съм се и от него. Той имаше това качество не само да се вдъхновява от студентите, но и да попива от тях. Забравяш, че е на 70 години. Това желание за живот у него, това, непрестанно да превръща всичко в игра, през някакво ужасно преосмисляне на живота и света всеки ден. В неглижираните разговори на кафе той ти казва изключителни констатации за живота. Никога няма да имам такъв род общуване. Често казано, ако можеха да се върнат събитията отново не бих го изоставила, когато го изгониха. Бих се заплюла, ако не реагирах по начина, по които го направих. Но ако знаех за омерзителните случки и събития, които щяха да последват, никога не бих го повторила.

- Каква е причината?

Не бих, защото това беше свързано с разочарования. Много ми струваше да бъда до него. За детето си не съм мислила така. Детето ми само се учеше да пише ченгели, докато аз поставях пиеси. Аз съм изоставяла детето си. Намирала съм го със счупена ножица пред вратата, се е опитвал да отключи. За никого не съм правила това, което направих за Коко. Страшно много ми е дал, но имаше много огорчения. Не от него, а от събитията, които се случиха тогава. От хора, които съм харесвала, от личности, от които съм се учила на театър.

- Защо ви е трудно да се разделяте с актьорите, с които работите?

Влюбвам се в артистите и всеки край на репетиционен процес ми носи страдание. Това е много трудно да се опише. Нашата професия е свързана с личностно общуване. Актьорът разкрива на сцената своите копнежи и мечти, цялото богатство на човешката природа. На сцената актьорът е оголен, раним и в същото време силен. За мен е важна всяка среща с всеки един актьор. Спомням си всяка първа репетиция с актьорите. Няколко пъти се опитвам да ги преброя, може би съм работила с около 200 актьори. Търгувам за всеки от тях.

С някои момчета и момичета пораснах. Имала съм късмета да се срещна с много талантливи хора. Това е прекрасно.

- Какво е за вас талантът?

Талантът е талант навсякъде по света. За мен най-важното при модерния актьор е да надмогне пресъздаването на образа. По някакъв начин да заяви себе си, независимо дали е в една секунда сценично време или през цялото представление. Някои актьори ги владеят тези техники, без да го осъзнават. Състезателите не ми харесват. Не харесвам амбициозните хора. За мен амбицията е вредна за професията. Не можеш да се състезаваш. Това не е математика.

Големите артисти си приличат. Всеки път като се срещна с тях си казвам:“ Бях го забравила.“ Те си приличат по това, в период на умора, която е характерна за екзистенциалните кризи, те продължават да държат въображението и любопитството си будни. Те са запазили това у себе си години наред. Имат любопитството на деца, страхуват се и не крият, когато не успяват да постигат ролята.

- Доволна ли сте от работата си?

-Не мога да кажа, че съм доволна. Аз съм неудовлетворен човек. Ако има перманентно задоволство, то е от срещата ми с актьорите. С нищо не може да се сравни.

- Важна ли е публиката за вас?

Актът става театрален, ако има публика.Ако у актьорът не съществувеше представата за зрителя, актьорът в него никога нямаше да се събуди. Театърът е най-старата медия. Няма как да бъде иначе. Театърът не е застрашен да се превърне в клубен. Това, че в България има упадъчни тендеции, не означава, че ще изчезне.

- Много пъти сте искали да се откажете от театъра. Какво ви връщаше?

Връщаше ме тази непреодолима страст да давам плът на виденията си и имена на желанията си. Както във всичко в живота и в нашата професия има отвратителни неща. Те не са свързани с репетициите и със същинската работа.

Българските политици никога не са имали идея за културна политика, не говоря само за театър.

Трябва да се промени бюджета за култура. Знаете ли колко театри бяха закрити последните две години? Може ли град като Смолян да няма театър.

Ние живеем в по-добрата част от света. В Европа държавата стои зад изкуствата. Няма оркестър в Европа без български музикант. Имаме изключителна школа. В България има страшно талантливи хора, които не са ценят. Там, ако се случи инцидент с пръстите на музикант, до края на живота си той ще получава 80 процента от заплатата си.

Все по-малко млади хора могат да бъдат мотивирани да останат в театъра. Не искам да бъда разбрана погрешно. Не съм поддръжник на комунистическата идея, баща ми е лежал в Белене. Но системата тогава се грижеше за изкуството. Сега няма грижа за младите хора. Какво става с един човек, които 30 години е посветил на театъра? Какво да прави? Вестници ли да продава.

- Виждате ли светлина тунела?

- Преди вярвах, че нашите деца ще живеят добре. Ако въобще има надежда, тя ще е може би за техните деца. Гьоте го е казал: „Покажете ми кои са младите хора, за да ви кажа каква ще е държавата. Хората, които управляват България нямат нужда от това. Кризата не е оправдание. 1800 са заетите в театъра. Това толкова ли е много за държавата.

Младите актьори , с които сега работя в Хасково, ме връщат в годините, когато ние започвахме. С желанието ни за работа, за себеотдаването ни. Не искам да изглежда, че се оплаквам. В театралния салон няма парно. Ако навън е минус 20, вътре е минус 10. Актьорите не са капризни хора. Но понякога си мисля дали не съм в Босна.

Но младите хора винаги са ужасно екзалтирани, театърът е любов, на която безрезервно се отдават. Но трябва да минат няколко години, за да се разбере кои от тях ще останат в професията. Защото не е нужен само талант, характерът е ужасно важен, заедно с шанса. Трябва да издържиш. Влюбения в театъра не е в него заради парите. Театърът е начин на себеизразяване, страст, може да живееш в илюзия, но тя днес осмисля живота ти. Това е тежка професия, защото винаги си в нищото. Защото никога не знаеш какво предстои.

Интервю на Христина Котларска