Искам или не, но темата за отсъствието на президентската съпруга Юлияна Плевнелиева не просто присъства - тя направо нахлу в медиите и превзе публичното пространство.
Опитах се да я пренебрегна заради старото познанство със семейство Плевнелиеви от времето, когато днешният г-н президент беше Росен, дошъл на представянето на книгата ми за автограф на опашката на площада, опразнен от мавзолея на Георги Димитров, но пълен с мои читатели. А книгата се казва „Мълчанието е злото” (признавам, не помня какво съм написал като посвещение на Росен). Как да не го наруша по повод мълчанието на Юлияна, за да развия обратната в този ситуация теза?
Не очаквайте спомени, пикантерии и дори оценки за отсъстващата днес от официалността г-жа Плевнелиева. И аз съм инат…
Имам реплика обаче към една от тезите, насаждана от „познавачи” по темата. Съпругата на президента, според тях, била длъжна да застане до него - дори за мъничко, ей така поне веднъж – например при полагането на клетвата, за да запуши устата на нездравото любопитство. Било неуважение от нейна страна да не го прави. Един колега днес дори изрази мнение, че ако дори само 10 стотинки е похарчила държавата за нея (за охрана или друго), тя била длъжна…
Много интересно: колко говорители се намират на един човек, решил да замълчи! Не съм упълномощен да съм един от тях, но с мълвата, която одумва едно мълчание, съм готов да споря. И да кажа следното под формата на въпрос: защо не признавате правото на един човек да НЕ лицемерничи?
Лицемерието е част от цената, която човек плаща за влизането си в дипломацията и политиката - дипломатите го признават дипломатично, а политиците яростно отричат този факт, с което подчертават още повече очевидното за всички явление.
Нима не е лицемерие да загубиш избори и да съобщиш, че си победил заради по-добри резултат от онзи, с който си загубил предишния път? Политиците, без изключение (колкото и да мразя обобщенията в духа на „всички са маскари”, но такива са правилата в политиката - другото би било отказ от битка за печелене на избиратели), четат статистиката като дявола евангелието, в което всеки от тях си намира по нещичко хубаво за себе си на сравнителна основа. Не че казвам нещо ново, но го припомням, за да го приложа към „нашия случай” (какъв е точно той, впрочем, така и не е известно).
Питам пак: поради какви причини, ако г-жа Плевнелиева има непоносимост към началника на мъжа си, който нарича това „опозиционност”, която му била известна, трябва да се явява пред хората и да се ръкува с него?
Не искам да бъркам в старата рана, отново заради свои приятели, на които не мога и не искам да бъда съдник, но все пак има хора, които гнусливо не пожелаха да вземат награда от ръката на Първанов - като поета Борис Христов. Защо това право да бъде отказано на Юлияна Плевнелиева и тя да бъде „задължавана” да потиска своето истинско „опозиционно” отношение към Борисов?
Мълчанието наистина е злото, с което трябва да се преборим, но не и когато то е единственото оръжие на една личност, която няма друг „полезен ход” да се защити от насилие върху личността си.
Това би трябвало да проумеят, ако не и да признаят (не)уважаемите медии, които си въобразяват, че съпругата на президента бяга от тяхното неотразимо внимание. Трябва да й признаят правото на отбрана не толкова от публичността, колкото от публичната истина, че не всички сме длъжни да лицемерничим.
Иво Инджев
