Христо Стоянов, снимка: Ани Петрова, в. "Новинар"

Мама ме будеше сутрин, а аз обещавах да стана след малко. Тя ме питаше защо след малко, не сега и аз отвръщах, че искам да си почина от съня. Не помня колко бързи ми бяха сънищата, но не се събуждах запъхтян. Със сълзи на очи съм се събуждал, но запъхтян – никога. Мама изчакваше да си „почина” и пак ме будеше. Винаги ме будеше по-рано отколкото бе нужно, защото знаеше, че имам нужда от тази почивка.

Всъщност единствената ситуация, в която аз най-искрено ненавиждах мама, мразех я в този момент и не исках да я виждам – дори намалено поведение в училище не е спирал така ентусиазма да се срещна с мама, както това пусто събуждане.

Всъщност това показва, че никой не обича будителите.

Така, както жена ми не ме обича сега сутрин. Както племенницата ми Таня не ме обича, когато будя задрямалата й младост в колата.

Първи ноември ми прилича на осми март – единствения ден, когато мъжете вкупом се сещат, че имат жени, любовници, държанки и т.н. моми. И колективно ги обичат и дори им благодарят, че ги има.

На другия ден им пожелаваме майките – пак така колективно, както сме им купували китки и сме се редили на опашки пред бутиците за цветя така, както в края на осемдесетте години на миналия век чакахме да стане 18.00 часа, а сервитьорите бяха наредили вече на два етажа количките с чаши гроздова на стартовата линия пред бара. И си поръчвахме по няколко, че няма време.

Никой не обича будителите.

И понеже никой не обича да бъде буден измисляме един ден, в който лицемерно благодарим на тия, дето 364 пъти в годината сутрин ни лисват по кофа студена вода в леглата, без да ни оставят поне малко да си починем от съня.

Ботев ли да обичаме, че ни буди да катерим едни баири в Стара планина, вместо да си оправяме махмурлука в някоя от механите на Браила? Паисий ли да обичаме, че ни пламнаха ушите още от първите му думи в „История славянобългарская: „О, неразумний, поради що…”? Дебелянов ли да обичаме или Яворов?

Като не им се спи да си вдигат дърмите и да ни се махат от главите… Между другото на колцина от тях проспахме погребенията им и не знаем още къде са погребани; Ботев, Паисий, Аспарух, Калоян…

От такива като тях човек не може да се наспи, че така като се е наспал човек и сили му идват някак си, за подвизи е готов. И ако нямаме подвизи то е заради будителите. Щото никакъв ентусиазъм за героизъм няма човек като му лиснат една кофа студена вода сутрин в леглото. Никакъв ентусиазъм няма.

Заради това ни е такава историята. В нея само копнеж по освободители има, копнеж по богатства и човешки правдини.

Историята ни е един копнеж. Защото като те събуди някой и нищо не ти се прави.

Заради това им измисляме на тия събуждачи един ден в годината – да се види докъде сме я докарали.

И ни се иска този ден да продължи поне година време.

До идващия първи ноември…

Христо Стоянов, българин, писател