Цветомира Йоцова е областен координатор на Българското дружество за защита на птиците  в Хасково. Започва като доброволец в организацията през 2007 година.

Живее в Маджари. Учи биология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

В края на август тя се върна от експедиция в Индия, където наблюдава популацията на снежния леопард.

Цветомира Йоцова, областен координатор на БДЗП-Хасково

 Как реши да заминеш сама в Индия?

Реших да сбъдна детската си мечта. Обичам едри котки, а снежният леопард ми е любимото животно. Свързах се с една организация в Индия. Попитах ги дали имат програми с доброволци. Те ми отговориха, че работят на високо експертно ниво и нямат време за доброволци. Но ако съм имала голямо желание, мога да отида. Заминах на 26 юли. Офисът на организацията е базиран в Ле в областта Ладак. 90 процента от населението там са будисти.

В какво се изразяваше работа ти?

Свалях информацията от фотокапани. Анализирах снимките на котките. Така се проучва популацията им. Освен това търсихме на терен знаци за присъствие на снежни леопарди - изпражнения, отпечатъци. Разпитвахме хора дали са ги срещали, дали не са изяли тяхно домашно животно.

Впечатлена съм от отношението на местните към леопардите. Там хората по селата са много бедни.За разлика от тук, дори да разкъсат животните им, те не убиват леопардите. Будисти са и заради религията са много толерантни. Живеят в хармония и не убиват животни. Разговарях с един беден човек, на когото бяха изяли два яка. Това е голяма загуба за него. Но той не се гневеше, приемаше го като нещо естествено.Индийците не ядат месо и нямах проблем с вегетарианската храна, много малко заведения сервираха месо. Шефката на организацията никога не бе яла месо през живота си. Аз от малка не обичам вкуса на месото, но родителите ми ме натискаха. После към това се прибавиха здравословни и екологични причини. Не употребявам нищо от животински произход.

Оправада ли се предварителна ти нагласа?

Когато преди години пътувах за Етиопия, бях доста подкована с четене. А всичко се оказа тотално различно. Затова този път реших да замина без предварителен филм в главата. Не исках да се тревожа нито за хигиената , нито за сигурността.

Всичко се оказа, както го познавах от филмите-будиските храмове, монасите, голите планини.

А хората?

Там живеят много бежанци от Тибет. Бедни са, миналата година хиляди са загинали от наводнение. Много са останали без дом. Но никога не се оплакват. Те говарят за прераждане, за карма, за прошката. Не чух някой да се скара на някого. Винаги са усмихнати и гостоприемни.

В една от къщите, жената дойде и започна да ми сплита косите. Кога това ще се случи в България?

Там видях как религията се прилага в живота. Далай Лама призовава индийците да простят на китайците, че са ги убивали. Там ценят всяко живо същество. Моят колега се подхлъзна и една жена му каза да внимава,защото засипал с пясък една мравка.

Много са приказливи хората, но не са досадни. В Етиопия например, когато слезеш от колата отникъде изникваха местни и започваха да те разпитват и пипат. Много им бяхме интересни - с бялa кожa. Изумяваха се и на биноклите ни, не бяха виждали подобно нещо.

Къде отсядахте в Индия?

Във високопланинските селца няма хотели. Спяхме при местни хора. Организацията работеше с 83 семейства, които имаха в къщите си по една стая за туристи.

В какви къщи живеят?

Имат един приземен етаж, в който са животните - якове, крави, овце. На горния етаж са стаите им. Най-бедните имат само една стая и в нея живее цялото семейство. По-заможните може да имат и четири. Няма мебелировка. Спят на дюшеци на пода. Хранят се на пода. Имат само малки масички, които поставят пред себе си. Иначе са многодетни-по пет деца. Монтирали са малки слънчеви батерии, които зареждат по една крушка и транзистор.

Дори в града токът спира по няколко пъти на ден.

Замислих се, че на нас в България всичко ни е наред. Помислете колко пъти сте гладували истински. Там хората ценят всичко, защото това, което имат е много малко.

Ходят ли децата на училище?

Там образованието не е задължително. Въпреки това и най-бедните семейства изпращат децата си да учат. Изминават десетки километра, за да отидат на училищете. Там живеят в пансиони. Отиват в понеделник и в петък се връщат обратно в селата си.

Едно много бедно семейство, при които живеех, имаше дете на 9-години. Вместо да пасе животните, то вървеше 30 километра пеш, за да отиде на училище.

Много интензивно учат английски език. В Индия говорят на 50 различни езика и единствиеният начин да се разбират помежду си е да знаят английски. На тестовете SAT и TOEFL за кандидатстване в Америка индийците получават по-високи оценки от англичаните.

Какви бяха притесненията ти?

Имах притеснения за височинната болест. Живеехме на 3 500 м. Височина, а местностите, където наблюдавахме стигаха на 5 000 метра. Над 3 000 м. Мъчат те главоболие, умора, затруднено дишане.

На 5 000 м. усещаш липсата на кислород, на няколко крачки спираш, не ти стига въздух. Едно индийче беше с нас, то тичаше като козичка. Индийците се раждат с уголемени бели дробове и повече червени кръвни телца.

Създаде ли ти проблем липсата на достатъчна хигиена?

Там се хранят с ръце. Не беше нещо непознато за мен - и в Етиопия също не ползват прибори. Не се вживявах. Случвало се е да се храня, без да съм си измила ръцете, пих вода от потоци, здравословен проблем не съм имала. Имаше една новозенландка, тя беше вманиачена. Пускаше таблетки във водата, ако нямаше къде да си измие ръцете, не ядеше. Навсякъде мъкнеше спирт. Хвана я диария. Аз или имам много здрав стомах, или голям късмет.

Ядат всякакви зеленчуци в доматен сос и с много подправки. Пият по 5 литра чай на ден. Веднъж ми сервираха чай с масло от як. Да изпиеш една чаша е екзотично и интересно. Но на мен ми наливаха непрекъснато. Не можах да откажа. После имах чувството, че миризмата на як е пропила всичко. Там е трудно да намериш истинско кафе. Алкохол също. В селата сами си произвеждаха бира от ечемик. Вкусът и е между вино и бира. Правят си и арак, пак от ечемик. Напомня водка.

 С какво ще запомниш Индия?

С това, че не им минава през ум да наранят живо същество. И с прошката, която е първи закон в съществунането им. Искам отново да се върна там.

Интервю на Христина Котларска