Галина Николова един от първите кандидати за приемна грижа в Хасково, впоследствие осиновител. Не е семейна. Няма собствени деца. Грижи се за Радост от година и половина. Момиченцето е родено на 27 декември 2006 година в Хасково с името Радка. Избира й ново име, когато я осиновява. Момиченцето е от болно от муковисцидозата- рецесивно наследствено заболяване, при което е нарушена  функцията на всички жлези в организма.

 Галина Николова е психолог. Работи като главен специалист в Превантивния център за наркотични вещества.

 Галина Николова, осиновител

- Как се решихте на осиновяване?

- Работата ми бе свързана с проекти, по които посещавах социални домове. По един такъв с моите доброволци носехме дарение в дома за медико–социално грижи в Хасково. Тогава я видях за първи път. Седеше неподвижна на една пързалка. Беше се хванала за дръжките и гледаше надолу. Помислих си, че е с аутизъм. Веднага я харесах. Усетих, че това е моето дете и няма да расте по домове. Виждах я всяка седмица по два пъти. Но бе започнала процедура за осиновяването й. Три брачни двойки имаха срещи с нея. Въпреки това подадох документи за приемна грижа. Две от семействата не я одобриха, третото не се яви на срещата. Така я взех аз.

- Знаехте, че има здравословен проблем и въпреки това се решихте.

- Знаех, че има някакъв проблем. Мислех, че е елементарно и лечимо.

Още в дома ми казаха, че има стомашно заболяване, че много бавно наддава на килограми и височина, ходи често по голяма нужда, че коремът я боли. Все симптоми на тази генетична болест. На 6 месеца са я водили в болница „Св. Георги“ в Пловдив, за да й направят потен тест. Но поради недостиг на пот, не са успели да поставят диагноза. Изписали са лечение, но в недостатъчни дози. Когато я взех, тя беше на три години, а тежеше 7.800 кг. Беше прекарала 9 бронхита и N пневмонии.

След като я взех от дома, ходехме два пъти на изследване. След тестовете в Александровска болница се появиха съмнения за муковисцидоза. Тайно се надявах да има грешка. Диагнозата се потвърди в Университетска болница в София.

- Какви са изгледите за нея?

- В България не много обещаващи. Няма лекарства и болните доживяват до 14-16 години. С това са свързани най-големите ми страхове. При Радост заболяването е в лека степен. Белите й дробове не са толкова засегнати. В Америка при добро лечение доживяват над 50-60 години.

Радост взима лекарства всеки ден. Вече приема по 7 ампули ензими на ден. За белите и черните дробове също взима лекарства. Правим инхалации по три пъти на ден, както и дренажна гимнастика, за да да отхрачва секретите и да не се задави. Лечението й е адекватно, консултирала съм се с немки лекар. След като навърши 5 години ще са нужни още медикаменти.

 - Има достатъчно случаи на разсиновяване, вие обаче не се отказвате от нея?

- Няма да се откажа. Ако беше мое дете, бих ли я оставила заради това?!

- Кога ви прие тя?

- В началото не ми говореше. Или отговаряше едносрично. Когато исках да я хвана за ръцете, тя ги дърпаше и започваше да пищи. Започнахме с елементарни разговори - какво обича да яде, иска ли да попеем заедно. Беше на година и половина, а се държеше като бебе. Не можеше сама да слиза по стълбите.

Щях да отивам на море и реших да я видя преди да замина. Познавахме се вече половин година. Излезе от занималнята и се хвърли да ме гушне. Сякаш почувства, че ще отсъствам по-дълго. Лелите тогава й казаха: “Това може да е твоята мама!“ И тя тогава за първи път ми каза: “Мамо“

- Как реагира тя, когато я отведохте у вас?

- За първи път дойде седмицата преди да я взема окончателно. Когато исках да я изведа от двора на дома, тя се разпищя. Не бе излизала никога навън. Само веднъж, когато е била на изследване в Пловдив.

От дома ми казаха, че децата им спят на тъмно. На тъмно заспа и у нас. Но през нощта се събуди и разпищя. Светнах лампата. Два часа не можех да я успокоя. Плачеше, когато я гушнех. Пищеше и когато я оставех на дивана. Накрая започнах да я люшкам. От умора заспа, но неспокойно. Деца, които никога не са гушкани, се успокояват от еднотипни движения. Затова се клатят напред-назад или си бият главата в стената. Будела съм се от звука от ударите на главата й в решетката на леглото.

Следващата вечер отново проплака насън. Този път не запалих осветлението, погалих я и притихна. На другия ден я върнах в дома. Когато ме видяха, другите деца ме накачулиха. Тогава тя ме погледна смръщено изпод вежди и заплака. Подозирам, че ревнуваше. Вече ме имаше за своя територия.

- Какво знаете за биологичните й родители?

- Няма много информация за тях, от ромски произход са. В акта й за раждане са трите имена на майката, бащата е неизвестен. Оставена е в дом на 4 месеца. В декларацията си майката пише, че я оставя поради невъзможност да се грижи за нея. Има по-голяма дъщеря със същите симптоми. Предполагам, че и тя е жертва на това генетично заболяване.

 - Как родителите ви приеха желанието за осиновяване?

Беше ме страх да им кажа. Тяхното решение бе много важно, защото аз живея при тях. Много дълго се подготвях за този разговор. Когато им казах, баща ми си захлупи главата с ръце. Казах им, че ако ме подкрепят в това, няма да ги моля за нищо друго в този живот. Не исках отговор веднага. Помолих ги да преспят с тази мисъл и на другия ден ще го обсъдим.

 - Радост вече знае, че не си нейна биологична майка. Как й го каза?

- Исках да го разбере от мен, а не по-гадния начин. Чаках подходящото време. Гледахме едно филмче за изоставено куче. Попита ме: “Защо е изоставено?“ Казах й, че понякога животните, а и хората, оставят децата си, защото не могат да се грижат за тях. И завърших: „И ти имаш друга майка, която не може да те гледа. Аз те взех, за да се грижа за теб“. Беше впечатлена от думите ми. Попита: “Защо избра мен?“ Защото си най-специалното дете, беше моят отговор. Прегърнахме се. След това тя изтърча да сподели новината на баба и дядо. Не ме попита нищо повече. Но тепърва ще ми задава въпроси.

-Как ще реагирате,ако един ден тя иска да намери биологичната си майка?

- Ще й помогна. Това не ме тревожи. До тогава ще имаме още по-силна емоционална връзка. Но няма много информация за майка й. Тя е била два пъти в дома. И двата пъти е посочвала различен адрес. Тя е родом от село в източна Стара планина.

- С какво са по-различни децата, които живеят в социални домове?

- Разликата идва от там, че те са лишени от любов, мама, тате и лично пространство. Деца във 2-3 клас използват местоимението „ние“, когато говорят само за себе си. Няма го „аз“. Заради липсата на човешка ласка, възпитаниците на домовете се привързват към предмети. Липсата на любов отключва тревожност у малките деца. Когато пораснат, тя избива в агресия. Изоставените деца имат речеви проблеми. В домовете се грижат единствено за физическото им оцеляване. Радост не можеше да слиза сама по-стълбите, а бе на три години. Не се сприятеляваше лесно. Сега е много комуникативна, повече отколкото ими се иска дори. Не спира да говори. Вече тежи 14 килограма.

 - Кога ще се промени манталитетът на българският кандидат-осиновител, който иска здраво бебе със сини очи, руса коса и с родители професори?

- След няколко поколения. Трудно ще се изкоренят предразсъдъците. Преди години домовете бяха в края на града, за да не ги вижда никой. Децата, които растяха там, бяха сочени с пръст.

Но доброволците, с които работим по-домовете, нямат предразсъдъци към тях. Те дори са ми споделяли, че ще говорят с родителите си, че искат да осиновят дете.

Интервю на Христина Котларска