Иван Миронов и Кеворк Кеворкян са унесени в сладка приказка. След малко Христо Марков, с черното яке вдясно, ще предизвика скандал с въпросите си

Зала „Юг” наричахме механата на хотел „София”/настоящ „Радисън”/, която потайно бе прилепена към ресторанта и в ранните години на демокрацията приютяваше депутати от СДС, най-различни пъстри фигури от надземния и подземен свят. Нали си мислехме, че управляваме, а Филип бе обявен за наследник на Кенеди. Външни хора почти не влизаха и там можеше да се направи дискретна среща, да се напиеш спокойно или да се изпокараш с политически другар или враг.

Такава пъстра компания в края на март през бурната 1992 год. на висок глас и с припламнали погледи обсъждахме доклада на Д. Луджев за задграничните дружества, т.е. фирмите на ДС. /С по-сетнешна дата проверих и се оказа, че докладът е с изх. № 157 от 23 март 1992 г. и е предложен за разглеждане на заседание на Министерски съвет на 26 март 1992 г. като точка 7 от дневния ред/. Този документ е фактически продължение работата на Луджев още в предходното правителство по източването на капитали към фирмите, създадени от ДС и крадящи от държавния бюджет, особено в края на 80-те години на 20 век. Ставаше дума за такива социалистически гиганти като стопанските обединения „Микропроцесорни системи”-Правец, „Металолеене”, „Коопинженеринг”, „Булгаркооп”, „Хемус”, „Водоканалпроект” или както пише в доклада „по последни данни различни български фирми и стопански организации са регистрирали зад граница общо 348 задгранични дружества” – да, да фирми на ДС, от чиято дейност държавата загуби милиарди и после тези пари се върнаха по най-причудливи пътища отново в Родината, но с други притежатели. Разказваше се подробно за „габонските истории, свързани с дейността на „Просперити холдинг” – Люксембург и загубите в размер на над 20 млн. ДМ, свързани с имената на Иван Миронов, Пламен Кавръков и Иван Илиев…” Докладът бе адресиран лично до премиера Филип Димитров и предизвика глух тътен в средите на разнородни играчи – червени, сини, всякакви рудименти на късния комунизъм. Противно на наслоилото се мнение, тогава, началото на 92 г., Митко Луджев имаше висока степен на одобрение сред сините привърженици като министър на отбраната и бивш вицепремиер, който се беше захванал с дейността на ДС по източването на колосални средства от България. Силите на ДС се оказаха по-мощни и скоро след разпространението му доклада изчезна мистериозно от дневния ред на МС, а след това като тапа от шампанско изгърмя и самият Луджев, защото имали „несходство в характерите” с премиера. Това са фактите, за съжаление. Но да се върнем към сбирката в зала „Юг” на хотел „София”.

Един мрачен следобед някой от пъстрата компания бе довел легендарния Гето за някакво депутатско ходатайство или просто да сподели опит в мега-далаверите, в които безспорно бе първоучител. Гето е партизанското име на Георги Найденов, който успява да създаде могъщата „Тексим”, да я направи държава в държавата, да оперира с милиарди, да си създаде собствен флот и дирижира сделките на ДС и НРБ на международно ниво. По тая причина влиза в конфликт с Тодор Живков и логично завършва с 20 годишна присъда и края на империята „Тексим”. На въпроса бил ли е висш служител на Първо главно на ДС Гето отговаряше с лека усмивка – „Че то, ако не съм бил можех ли да стигна до „Тексим”, ама бях и по-умен.” Въобще, Георги Найденов бе прелюбопитна фигура за българския злощастен преход – мир на праха му. Та в този следобед Гето разказа на компанията за „един пладнешки грабеж” , за призрачна сделка, която се превръща в мега афера за изтичане на милиони, както всъщност завършват всички деяния на митичната ДС. „Тия са по-големи бандити и от мене” – с лукава усмивка започна разказа си бившия партизанин, затворник и настоящ крупен бизнесмен.

През 1987 г. по решение на БКП се създава ТБ „Транспортна техника”, по-късно преименувана в „Балканбанк” и веднага се заема със сериозни бизнес-дела по социалистически. В лицето на шефа си Иван Миронов е подписана банкова гаранция за 18 млн. ДМ, с които България ще придобива на концесия тропическа дървесина от африканската държава Габон. Гаранцията е на името на ченгеджийската „Булгаргеомин”, която да закупи от немската фирма „МАС” оборудване и техника за сечене на дървета в джунглата. Като собственик на концесията се сочи и някаква фирма „Габексфо” и след изкупуване на акциите към България щели да потекат реки от валута, да се превърнем в дърводобивен рай, защото точно тази дървесина, от точно този район на африканския континент държи изключително висока цена. Разбира се, немската Комерцбанк при такива референции и „бизнес-план” моменталически отпуска парите и те потичат, като река потичат, но към … частни субекти.

Оказва се, че всичко в привлекателната сделка е фиктивно и никога не е съществувало, просто призрак са и концесиите, и гарантите, и машините, и оборудването, само на хартия са изписани лъчезарните перспективи за тропическите гори. Миронов „финансира” добива на тропическа дървесина чрез офшорни компании, откъдето се разкешват парите и следите са внимателно заличени от другарите с тайни пагони. Пощенски кутии са дружеството „Просперити холдинг”, уж с китайско участие, въщност руско-българска пералня и ирландското „Тахер груп”, оглавявано от международния комбинатор йорданецът Насър Тахер, който уж търгува с агнета, но всъщност е офицер от българската ДС, вербуван по линия на „международното сътрудничество” с арабския свят и братските партии. Както се изразяваше един от големите играчи в тези схеми, споменатият Гето – „тези от „Балканбанк” станаха гениални бандити от международен мащаб”. Дори имаше известна ревност у него към тях, поне така ми си стори, но разказваше увлекателно и с чувство за хумор.

Опитах се да разбера с депутатската си карта малко повече за аферата, за която разказа Г. Найденов, не се добрах до някакви значителни открития, освен няколко нови имена. В „добива на тропически гори” участват още и Емил Велчев /бащата на Милен, дето ни беше царски министър/, Кирчо Дунев, заместник-директорите на „Булгаргеомин” Иван Илиев и Пламен Кавраков и няколко видни дейци от тихия фронт. Намериха се и документи за горите в джунглата и добива им, разшумя се след доклада на Луджев, докато … в средата на 1992 г. всички документи по „габонската концесия” изчезнаха. Просто изчезнаха, стопиха се. Ей така от архива на Министерския съвет литнаха някъде. После падна Филип, дойде Беров и мафията си придоби възможност да излезе на авансцената.

Мина време и дойде предизборно шетане, 36 НС вече се разпадаше и правителството на Беров трябваше да подготви почвата за възшествието на Жан и компания. Отново се опря да „Габонската афера”, уж някой разследваше, уж прокуратурата щеше да се занимава с героите и`, а всъщност се използваше за рекет върху основните играчи в измамата.

И тогава започна спектакъла, достоен за Бекет и Йонеско. Правителството взима решение да изпрати нарочна комисия в Габон да търси парите, тропическата дървесина и следи от концесията, за която в България са загубени всякакви документи. Съставът на комисията е от „верни и проверени хора на партията”: шефът на правния отдел на Министерски съвет Андрей Делчев /сега същият юнак е шеф на някаква газова и петролна асоциация/, неговата старши съветничка Меглена Кунева-Пръмова /говореше се, че двамата имат и малко по-интимни отношения/, за целта тя бързо е произведена в главен съветник по … „проблемите на гората” и третият търсач на съкровища е Гиньо Ганев – шеф на Отечествения съюз, както се наричаше тогава Отечествения фронт. Преди излитането по атрактивната дестинация групата иманяри се среща с основния играч в измамната сделка със симулативните плащания Иван Миронов, шефа на Мултигруп Илия Павлов и един престарял генерал от ДС Иван Донковски, на която им е обяснено „точ в точ”, че основната им задача е да заметат следите и евентуално, ако има някакви следи от далаверата в африканската държава да бъдат унищожени. Тримцата приемат щедро дарение за „присъщи разходи” и на другия ден излитат за Габон със специален самолет, разбира се, платен от държавата.

Българската делегация каца на летището в столица на Габон Либревил и се настанява в най-скъпия хотел – благодетелите са се погрижили юнаците да прекарат незабравими дни в сърцето на Африка. Мегленчето Пръмова и Андрей Делчев поемат с плажни чанти към безкрайните плажове на брега на Атлантическия океан, посещават екзотични резервати за диви животни, а вечер се отдават на бурни танци и цунки – гунки в душните атлантически вечери. Гиньо Ганев, облечен в бял панамен костюм посещава габонското министерство на природните ресурси, където е попарен, че подобни „тропически гори не съществуват и никога не са концесионирани”. След очакваната новина той иска нарочна среща със самия президент на Габон Ел Хадж Чомак Бонгу /някъде се изписва като Елхар Чомак Бонгу/. Същият е едноличен владетел на малката, но богата държава и най-дълго управлявалия държавен глава в Африка – цели 42 години. С такъв човек срещите не са лесна работа и трябва да се чака дълго, много дълго за радост на родните пратеници и търсачи на милиони долари. Компанията разполага със солидни „командировъчни” има и за хотели, и за екзотични пътувания и за веселби, даже и за глезотийки като яхтена екскурзия в океана с риболов. Купонът тече и се очаква благоволението на Бонгу. След десетдневно висене благоволява да приеме тримата български „високопоставени” преговарящи, които са отпочинали и влюбени в атракционите на Габон. На срещата са връчени купища подаръци на Бонгу от българската държава, произнесени са речи за „братство и приятелство” и „съветничката по проблемите на гората” Кунева, крипто Пръмова поставя изключително важния за родната икономика проблем за концесията на тропическа дървесина. Надълго и нашироко „излага” принципно въпроса. Чомак Бонгу мига с черни очички и не разбира за какво става дума, но вика съответните експерти и нарежда „да се провери как стои въпроса”. След няколко дни е направена повторна среща „в същия формат”. Този път Бонгу обяснява, че „никога, по никакъв начин не може да има концесия за тропическа дървесина, защото лично той още през 60-те години е забранил да се секат тези гори, а българската концесия е чисто и просто огромна измама. Ползвани са няколко банки в Либревил като пощенски кутии, разбира се след съответните комисионни, фиктивните сделки са покрити от българската държава, паричките са прибрани кеш от едни внимателни хора и вече той и държавата му нямат интерес към тях”. За авторитет Кунева, Делчев и Гиньо „поставят въпроса”, че ако някога г-н Бонгу реши да вдигне мораториума върху добива на тропическа дървесина, то тогава, едва тогава, едни български бизнесмени ще „проявят интерес” и ще плащат щедро, защото България е страшно заинтересована да има на разположение тропическа дървесина и т.н.

След срещата важната държавна комисия прави последен плаж и празнува завършването на мисията в най-скъпия ресторант на столицата Либревил, а на другия ден литва отново към родните предели, сдобила се със завиден загар и екзотичен спомен. Тук тримата докладват на господарите си, че всичко е заметено, че „следи в Габон няма”, че са направили нужното да оправдаят мисията, която им е възложена от прохождащите родни олигарси и ДС. Няма доклад, каквато е обичайната практика, но има щедро „подпомагане”. Всичко е пито и платено, както трябва, на когото и където трябва.

Опитахме се няколко депутати да разберем от премиера Любен Беров каква е аджеба е тая комисия, какво е свършила и защо точно тези хора са изпратени, а зашеметителния отговор бе – „ами защото са френско говорящи”. Така България даде още един принос към франкофонията. Да, но злите езици заговориха, че тримата все пак са успели да се сдобият с това – онова като банкови извлечения за плащанията по аферата, което по-късно обяснява и кариерата на Кунева-Пръмова във високите етажи на властта – непрекъснат служител на МС от Луканов до Костов.

Някъде есента на 1994 г. на мач на „Левски” се оказах в непосредствена близост до същинския двигател на аферата и шеф на „Балканбанк” Иван Миронов. Футболният отбор носеше логото на банката на фланелките си, а той в компанията на Кеворк Кеворкян се бе задълбочил в дискретен разговор, наблизо пърхаше любовницата му Севда Шишманова. По едно време не издържах и в типичния си невъздържан стил запитах другаря Миронов каква е аджеба тая история с Габон и дървесината, къде са милионите и няма ли намерение да разкаже на прокуратурата. Последва не много приятен скандал с олигарха, в който бях наречен „невъзпитано депутатче”, а събеседника му Кеворкян ме удостои с пренебрежителен поглед. От тази „среща” ви предлагам и две снимки, които по случайност съм запазил в архива си. След няколко дни бях поканен от същия другар на дискретна среща в банката, където ми бе обяснено, че „имало такова нещо като Габонска афера, но цялата вина е у зам.-шефовете на „Булгаргеомин” Иван Илиев и Пламен Кавръков, които натопили невинния Миронов”, можел съм да питам г-жата Кунева, която като „специалист по горите” в МС знаела всичко и докладвала, където трябва. Тогава ми просвета за истинската задачка и на комисията, и да другарката „по горите”. Продължих си да питам, но мъглата ставаше все по-гъста и накрая си отиде правителството, дойдоха избори, в които тръгнаха куфарчета…

Все пак… На 25 септември 1995 г. другаря Миронов бе задържан с обвинение по „Габонската афера”. Скоро прокурора Михаил Дойчев го пусна с зашеметителния аргумент, че шефовете на „Булгаргеомин” Илиев и Кавръков са го натопили. По късно прекратяват разследването, защото … липсвал свидетел. А той се оказва … Иван Миронов. През 2002 г. го доведоха с качулка и обвиниха за източването на 202 млн. лв. Внесоха дори обвинителен акт, където пак се загатва за „габонската сделка”. Един от свидетелите трябваше да е другарката от плажовете на Габон, но тя е вече депутатка от царската на Величеството му партия. Нейни колеги от това време разказват, че не била безразлична към предстоящото дело на другаря Миронов. Разбира се, всичко завършва като приятно забавление под африканското слънце – Иван Миронов изчезна от БГ-то с американско гражданство, купи си имение в покрайнините на Ню Йорк, където пребивава щастлив и доволен от „прехода”, Меглена Кунева-Пръмова пък е „национална ценност” и щурмува президентския трон.

Голяма част от участниците в това политико-мафиотско приключение „габонска сделка” са живи и здрави, радват се на завидно благоразположение и политически комфорт, но все ми се струва, че кандидат-президентшата Кунева-Пръмова трябва да разкаже за: воаяжа до Габон и свършената работа, екзотичната компания, да ни осветли дали пък не са и платени едни пари за нищоправенето, дължи ли се несменяемостта и в администрацията на МС/Луканов, Попов, Беров, Филип Димитров, Жан Виденов, Иван Костов/ и на потайностите от „добива на тропическа дървесина”, а накрая да си напъне паметта и да си припомни за ДС, за статуса на кандидат-агент… Дали пък?... Сега тази благородна дама твърди, че ще прави кампания по американски тертип, щяла да ходи при хората, от врата на врата, ще агитира дори двама души да я повикат. Ами ето сгоден случай, официално я каня да дойде да ни агитира, освен моя ще и предложа още десетина гласа, ако честно си поговорим за Габонската афера и нейното участие, за Делчев, Гиньо и Беров, за Миронов и Илия Павлов. Така че, г-жо Кунева заповядайте на предизборна сгледа!

Ще се опитам да разкажа и за такива неща, но друг път, ако има кой да чете.

Христо Марков

Бел. ред. Този текст е препечатан от блога на бившия депутат от Пловдив Христо Марков. Той бе народен представител от СДС във Великото и следващото Народно събрание. Марков бе един от 39-те депутати, обявили гладна стачка в знак на протест срещу приемането на новата конституция - тази, чиито горчиви плодове берем днес. Препечатването на текста става с негово съгласие. Ако има продължение, ще публикуваме и него. А читателите на Haskovo.net могат да очакват скоро и интервю с Христо Марков. Той може да разкаже много интересни неща и за бившите, и за сегашните управници. А и не е човек, който спестява истината.

Тодор Кръшков

Блогът на Христо Марков можете да видите тук.

Ето и някои от участниците в Габонската афера:

Иван Миронов

Меглена Кунева - Пръмова

Чомак Бонгу

Тропическа гора в Габон - резерват Хилеи

Георги Найденов - Гето