Доайенът на диджеите в България. Живата легенда на диджейското движение в страната. Зевзек. Колоритен тип. Това са малка част от отговорите, които ще получите, ако попитате: „Кой е Петко Балъка?“ И въобще не го описват пълно.

За него. Завършил е Земеделското училище (настоящата гимназия по селско стопанство)в Хасково. Колекционира музика от 60-те години на миналия век. Любими изпълнители-Луис Армстронг, „Темптейшънс“,“Куул енд дъ генг“. Най-талантливият български диджей според него е Боби Ай.

Често използвана реплика в миналото - “Където е Балъка, там е калабалъка.“

Днес - „В тези трудни времена, дори Петко Балъка не може да разсее вашата мъка.“

Три пъти е диджей номер №1 на България. Завоюва титлата в национални конкурси. Той е един от двамата в България, получили почетна грамота от музикална къща „Мираж“ и националната диджей компания. Връчена му е през 2003 година за цялостен принос и особени заслуги за развитието на диджей движението в България.

Петко Василев е първият диджей на българска звукозаписна компания „Балкантон“. Друго, с което се гордее, е Платинена плоча.

Близо 40 години, повече от половината му живот, е зад пулта. И продължава да работи.

Петко Василев- Балъка, диджей

- Защо ти лепнаха прякора Балъка?

- Прякорът ми е още преди да стана водещ. Уговорихме се с двама мои приятели да ходим на първата дискотека в Слънчев бряг. На жените казахме, че отиваме на риба. Стегнахме Балканчетата. Руско Барабата обаче си взел костюма и лачените обувки. Жена му какво правила, какво не правила, разбрала за дрехите. И споделила с нашите жени. Така съпругите ни разконспирираха. След този случай започнаха да ни казват балъкчиите. А на мен - Балъка.

- Бой яде ли от жена си тогава?

- В нашата къща петел пее. Часовник на ръката и шапка на главата не съм слагал никога. Да се прибера в 02.00 часа след полунощ и жена ми да ме посрещне с думите: “Къде ходиш, ти деца нямаш ли, дом нямаш ли?!“ Подобно нещо не може да се случи. В този смисъл часовник не слагам. А шапката - никой не може да ми каже какво да правя, да ми търси сметка, да ме строява. Най-добре е, когато успееш да го нагласиш да нямаш часовник на ръката и шапка на главата. Така ме учеше моят баща. Да стигнеш до там - ако искаш да не отидеш на работа днес, да не ходиш. Да си господар на своите желания, виждания и живот.

- Как избра диджейството?

- Навремето се занимавах с музика, свирех на китара и на тромпет. Още в ученическите години. Имахме оркестърче, което по-късно прерасна в група „Златни листа“ към Тютюнева промишленост. Спечелихме първо място в конкурса за художествена самодейност в Габрово. Пял съм и в квартет.

- А воденето?

- През 1972 година откриха шведската дискотека „Клуб 33“ в Слънчев бряг. Мои приятели от Хасково работеха тогава в курорта и ми казаха. Дискотеката беше само за чужденци, но успяха да ни вкарат. Когато видя за какво става въпрос, Матев, бог да го прости, направи ресторант „Дивото козле“ по неин образец. Едната зала-дискотека. Бях водещ там. Такава дума дисководещ нямаше. И ме назначиха като салонен управител. Имах магнетофон „Сони“ с големи ролки. А един приятел, Бончо, ми сглоби две големи тонколони и започнах да пускам музика.

- Кога започна да водиш?

- Автоматически. Започнахме с едно микрофонче от магнетофона, когато го включиш обаче, не можеш да намалиш музиката. Намалиш ли я, намаля и звука от микрофона. Трябваше да намеря ниво, на което се чувах и аз, и песента. Говоря за 1973 година-нямаше пултове.

- Казват, че си доайенът на диджейте в България. От кого си се учел в този занаят?

Сам съм се учил. Бях подкован с музикални познания. 500 000 пъти съм се упражнявал, за да изчистя диалекта, да не ме бъзикат за него. Преди да започна работа, изговарях 1000 глупости. Носех със себе си едно тефтерче и записвах стиховете, които съчинявах по време на работа. Така през 1986 година създадохме и първия диско поетичен театър, който включва всичко това, което днес наричаме шоу. Още никой не бе чувал за Слави Трифонов.

- Следвахте ли някаква определена музикална линия? Имахте ли ограничения?

- Да. Английската музика беше 10 %. Най-много българска и от соцлагера.

- През кои години хората се забавляваха най-добре?

- Уж нямаше по-лош строй от тоталитаризма, ама се оказа, че тогава хората живееха най-добре. Най-много се купонясваше през 80-те години. Нямаше кой да ти дойде на масата, да те хване за ухото и да ти каже: “Кой си ти, бе?“, или да ти вземе приятелката, да ти направи проблем.

Работя професионално от 1976 година. Докато не падна Тодор Живков, никой не е дошъл да ми каже „Ще ти взема касетата!“ или „Този магнетофон ми харесва, прибирам го!“. След като си отиде това “лошо“ време, дойде „хубавото“. С него дойдоха и мишленцата. Тези, които преди молеха да влязат в дискотеката, защото нямаха парички и не можеха да си платят входа.

- Ти си един от организаторите на първия национален конкурс за диджеи, който се провежда през 1981 година в Хасково. Разкажи за това.

- Председател на журито беше Вили Казасян, останалите все известни композитори. Тогава работех в Младежкия дом и Зеления салон. Когато тези корифеи на българската музика дойдоха да видят с каква апаратура работя там, се хванаха за главата. С едно микрофонче от магнитофон и едно пултче, направено от кутия на съветски радиоапарат. Изкормихме всичко, за да можем да сместваме музика. Тогава, под тяхно давление, в Хасково влезе първата професионална диджейска апаратура. Такава, каквато имаше само в две-три заведения в Пампорово. В Хасково открихме първото диджей училище в България. Просъществива само година, заради липса на пари.

Първият клуб на професионалния диджей в България също бе създаден в Хасково. Почетен председател бе Тома Спространов, аз председател. Клуб, който наистина помагаше да диджеите. Ходатайствал съм за колеги, които не взимаха на работа. Събирали сме средства за леченето на един колега. Той почина и внесохме парите в книжка на детето му. Имаше колегиалност, приятелско отношение между нас. И до ден днешен съм приятел с тях. Докато при настоящите, не знам заради конкуренция или завист, не е така.

- Какво мислиш за младите си колеги?

- По отношение на техника и ефекти нивото е много добро. Но куца откъм музикална култура и сценично поведение. Диджеят е лицето една дискотека. Не може като влезнат хората, той да е скрит зад пулта, който е като летяща чиния. Облечен така като Иванчо или Стоянчо се движи по улиците. Трябва да има сценично облекло и поведение. Сега колкото повече глупости говориш, на жаргон и псуваш, толкова си по-актуален. Така ли се възпитават тези млади хора. На какво ги научихме? Да пушат, да пият и да се дрогират. Това ли е модерно? Разбиване на здраве и психика на младите хора. Не искам да се правя на най-големия моралист. Минал съм през всички перипетии в този живот.

Един изпълнител, когато излезе на сцената, трябва да се отличава от тези в заведението или концертната зала. Обясняват ми, че не е нужно диджеите да говорят. През 90-та година бях в дискотека в Италия. Двама диджеи, не спират да говорят, юркат хората. 3 000 човека в дискотеката, страшен купон.

- Защо не напишеш един наръчник за диджеи?

Не ми се занимава. До гуша ми е дошло. Един ден, ако господ ми даде здраве и живот, ще напиша роман. Ще стане бестселър. Книга за моя живот, място ще намерят и реални личности. Няма да издавам повече.

- Емблематични твои реплики?

„Хюстън сити“ аз съм го измислил. Мой патент от 70-те години, за който ме викаха в милицията и от партията. Нямаше сервитьор в голямо заведение, който да не бе доносник.

- А ти?

- Никога, макар че съм имал такива предложения. Моите родители са тютюноработници. Баща ми казваше-не се занимавай с политика и бъди честен с приятелите си.

-Най-голямата парса, коато си получавал?

- Много пари съм получавам. Параса много е падала. Конкретни цифри не назовавам.

- Какво пропусна в този живот?

- Да науча английски език. Тома Спространов едно време ми казваше: “Петко, време е да научиш един - два езика. Трябва да знаеш английски перфектно, за да вървиш нагоре.“ Тогава си виках: “Кой ще ме пусне мен навън, та до Свиленград отиваме с ходатайство.“ Не съм вярвал, че ще дойде време когато ще мога да напускам тази държава, когато искам. Български диджеи работят навсякъде по света. Можех ли да предполагам, че ще имам възможност да работя в Италия. Че двамата най-големи диджей в „Келинг клъб“ ще ми кажат: “Колега, заповядай на пулта.“ Как да заповядам като не знам бъкел английски. Знам, толкова че да ми се смеят. Тогава се сетих за Томата и си викам: “Що те домързя да го научиш този език.“ Ако го знаех, щях да се кача на пулта. Ама аз си свих знаменцата.

Много забавна история имам в тази дискотека. Отивам до тоалетната. Там няма кранове, не мога да пусна водата. Голямо чудене падна. Влиза един, подава ръцете, водата потече. Пусне ръцете, спре. Сега това е навсякъде. Ама 90-те години, кой да ти знае.

- Щастлив човек ли си?

- Много съм доволен. Всеки ден благодаря на бог, за възможностите, които ми даде и продължава да ми дава. Нямам високо образование, но благодаря на родителите си, които ме възпитаха в човечност. Благодаря и на хората, които всеки ден ми я дават. Не може само да получаваш, трябва да даваш. Това ме е водело в живота. Много разочарования съм имал, но това не ме е спирало да бъда добър. Човек трябва да бъде настоятелен, точен и честен, за да се изпари този негативизъм. Много е просто. Да говориш за човечност, звучи глупаво днес. Но вярвам, че тя ще надделее.

Разграденият двор, всеки го мачка. Защо го премахнаха безплатното лечение и образование. Защото има малки гушки за пълнене.

Пенсионер съм, отивам при моя лекар за рецепта. Плащам 1 лв. В един момент тя става 2.40 лв. Увеличиха ли ми пенсията, че вдигнаха повече от два пъти таксата? А доктори реват, че малко получават. А онзи, който работи за 300 лева, мълчи и се спотайва. Лекарите даряват здраве, сред тях има много честни и всеотдайни. Но има и такива мошеници, ял съм им попарата. В държавната болница, с държавните лекарства, на държавното легло-плащам на ръка. Срам. Но ще догоним цивилизованите държави.

Интервю на Христина Котларска