Комедията “Маршрутка” от Елин Рахнев ще гледа хасковската публика на 11 юни ат 19.00 часа. В продължение на 4 сезона спектакълът се играеше на сцената на Сатиричния театър, а сега се разпространява от Театрална формация „Мелпомена”. Маршрутката ще управлява актьорът Дидо Мачев, а негови пътници ще бъдат задръстен чиновник, нереализирана певица, бивш затворник. В тези и други персонажи ще видим Тончо Токмакчиев, Катето Евро, Богдан Казанджиев ,Мария Статулова, Кирил Ефремов, Стефан Денолюбов.
Авторът Елин Рахнев:
Пътуването с Маршрутка не е пътуване, а валс за сетивата, произведение на изкуството, сълзотворен сюжет за кино или театър. То няма нищо общо с пътя, с някаква крайна точка. То е абсурд в абсурда, задръстване в задръстването, кикот в сълзата. То е безцеремонна траектория на живеенето ни, каймак на общественото, тотална анатомия на днес. То няма нищо общо с градския транспорт.
Пътуването с Маршрутка е върховен миг. И всеки, които не е участвал в него, изобщо не се е раждал. То е като азбука на последните години, като евъргрийн на бъдещето. То е исторически акт.
Режисьорът Пламен Масларов:
Става дума за пътуване. За пътуване в затворено пространство. Този момент се появява за различните автори и зрители някъде в началото на ХХ век. Защото дотогава хората са пътували с коне, с камили, с лодки и пространството по време на придвижването не е било така стеснено.
Story-то на пътуването от епохата на аргонавтите към днешните дни се променя едва при дилижансите в Северна Америка. Но както при древните, така и при сегашните хора това ПРОСТРАНСТВО е наситено с любови, страдания, криминални загадки и всичко останало, което съпътства едно пътуване през времето.
Дали сме в Ориент-експреса на Агата Кристи или в космическите кораби на американските ни колеги – всички ние пътуваме. Лично аз имам на сърцето си две пътувания. Едното – литературно, а другото – филмово. Първото е “По пътя” на Джак Керуак, а второто – един югославски филм от 80-те години – “Кой пее там?”. И в двете творби съществуват някакви странни взаимоотношения между героите, близка до мен атмосфера, а и нещо непознато, което критиците обикновено наричат “дух на времето”.
Духът на “нашето” време, за радост или съжаление, се нарича “маршрутно такси”. Ние пак пътуваме, но все по маршрут – не бива да се отклоняваме от него – можем понякога да слезем, но не и да поискаме нещо повечко от това, че изобщо се движим.
В случая аз не се явявам режисьор на спектакъла, а обикновен пътник, тръгнал от Люлин /LIulin/ 4 и 5 до Младост /Mladost/ 2 и 4 или от Монпарнас – Париж /Montparnasse – Paris/ до Марше О Пюс /Пазара на бълхите - Marche aux Puces/.
Благодаря на актьорите, които участват в тази пътна далавера, благодаря на майка ми, която не надникна в пиесата предварително, благодаря на автора, който беше така търпелив при моите промени и накрая благодаря на колегите ми от Българска национална филмотека, които преглътнаха отсъствието ми като техен директор.
След обичайните “оскарови” благодарности ви желая приятно пътуване с извинението, че може и да друса и да не е толкова приятно.
Haskovo.net
