„Няма смисъл да разглеждаме на сесията тази точка. Този казус така или иначе ще отиде в съда. Той ще реши. Нека не си губим времето”. Това каза снощи на заседанието на постоянната комисия по законност общинският съветник Себахтин Исмаил.
Реално погледнато, той е прав. Ако си направите труда да разгледате новообразуваните дела в административния съд в Хасково ще се убедите, че почти половината от тях са по жалби на кмета срещу решения на ОбС. Почти всяко важно решение на съветниците влиза в съда.
На пръв поглед няма нищо смущаващо. Съдът е затова. Всеки има право да оспори едно или друго решение на местния законодателен орган. Но когато става дума за почти всички решения? В крайна сметка съдът ли управлява Хасково? Не ние сме избирали тези съдии, за да оставим в ръцете им решаването на един или друг проблем, който ни засяга пряко.
Съдът би трябвало да е арбитър в спора. И да реши от гледна точка на законността. Но когато почти всички решения на ОбС, по правило – най-важните, минават през Темида, това вече не е арбитраж, а управление. А не е работа на съдебната система да управлява.
Но как да се постъпи, когато е очевидно, че конфронтацията Общински съвет – кмет, е непреодолима?
Нещата стават сериозни, ако се вгледаме по-дълбоко в проблема. Местната власт е законово създадена по подобие на централната – законодателен орган и изпълнителна власт. С едно изключение – не е предвидена възможност за смяна на изпълнителната власт при конфронтация, подобна на хасковската, при която всъщност общината остава на автопилот, всички решения отиват в съда, увисват във времето и хората се чудят какво да правят, както бе например с инкасаторите в Синята зона.
На национално ниво е ясно – иска се вот на недоверие, при недостатъчен брой гласове в своя подкрепа правителството си отива и се избира друго. Освен това ако кабинетът няма достатъчно свои депутати в парламента, е ясно, че държавата буксува и има предвидени възможности за преодоляване на ситуацията. При кметовете обаче не е така. В Закона за местното самоуправление и местната администрация няма предвидена политическа възможност за отстраняване на кмет, освен при влязла в сила присъда за умишлено престъпление. И още няколко стандартни хипотези – заболяване за повече от 6 месеца и други подобни, при установен конфликт на интереси /с влязъл в сила акт/, при извършване на търговска дейност и др. Не е предвидено обаче „вот на недоверие” – т.е. при липса на подкрепа в местния законадателен орган е ясно, че нещата няма да вървят и потърпевши ще са гражданите. А за всички е очевидно, че борбата за надмощие между кмета и ОбС води до затъване на общината, блокиране на неотложни решения, многобройни вреди и за гражданите, и за бизнеса.
Тук изобщо не става въпрос кой крив и кой прав, ОбС или кметът. Става дума за излизане от безизходицата. Защото дори за президента, който също е избран пряко от народа, е предвидена процедура по импийчмънт, отстраняване от поста, докато за кметовете това не важи или поне е направено така, че да е почти невъзможно.
При изпадане в подобна безизходица на национално ниво е предвидено разпускане на парламента и предсрочни избори. Кой обаче може да разпусне предсрочно Общинския съвет? Никой. /В закона е предвидена една единствена възможност – ако Общинският съвет не проведе заседание в продължение на три месеца/. С други думи при изпадане в цайтнот като в Хасково, ситуацията е без изход и хората просто трябва да търпят до изборите. В случая до местния вот остават броени месеци, но ако бяха години?
До каква степен законите ни по отношение на местната власт са абсурдни, е показателен следният пример. Става дума за прословутия отказ на общинската администрация да обслужва граждани с неплатени задължения към местната хазна. Хасковският окръжен съд отмени като незаконни тези текстове, които бяха залегнали в една от Наредбите на ОбС – за допълнително материално стимулиране на служителите. Т.е. отказът на администрацията в тези случаи се обявява за незаконна.
Какво прави обаче кметът? Той вкарва същият този текст в друго решение, в случая – Антикризисна програма, и послушният тогава /през пролетта на 2010-а/ Общински съвет я гласува, без да му мигне окото. А като колективен орган той не носи наказателна отговорност за действията си.
И когато областният управител предаде градоначалника на прокуратурата заради отказите на администрацията, кметът обяснява простичко: Има решение на ОбС, което по закон аз съм длъжен да изпълнявам.
И се получава следният парадокс – съдът обявява едно действие за незаконно, кметът обаче ловко го узаконява през ОбС и като резултат потърпевшите духат супата. Защото когато два закона си противоречат, който и от тях да изпълниш, си в нарушение. Или в случая с Хасково, не си в нарушение.
Ето това е хасковски прецедент, който ясно посочва слабостите, по-точно абсурдите на българското законодателството. Ако приемем, разбира се, че България отговаря на определението за държава.
Ако на някого последното твърдение му се струва пресилено, ще дам друг пример, с финансовия министър Симеон Дянков. Който, между другото, е и вицепремиер.
Когато беше в Хасково миналата седмица, той бе попитан от колежка за случая с Тодор Бойчев. Човекът настояваше да си плати таксата за нова книжка с държавни таксови марки, за да не пълни гушите на частните банки с комисиони.
„Човекът е прав”, заяви финансовият министър. „Може да е прав, но продължава да ходи пеша, защото МВР не му дава новата книжка”, възразиха на министъра. „Еми...”, сви рамене вицепремиерът.
Представяте ли си? „Еми...”. И това го казва вицепремиерът на държавата. Той признава, че човекът е прав, но такава е реалността. И впрочем тя наистина е такава.
Всъщност за какво става дума, защо се инати МВР? МВР се инати, защото парите от таксата за нова книжка не постъпвали в сметките на ведомството, а директно в държавния бюджет. Само че това не е проблем на гражданина, а на чиновника. Когато аз си плащам хляба в магазина не се интересувам в кое точно чекмедже ще ми приберат парите. Да ги слагат където си искат. Аз си плащам хляба и искам да се прибера да обядвам, а търговецът да си прави сметките, това си е негова работа.
И ако трябва да обобщим случая – държавата ни е структурирана така, че да е удобна на чиновника, а не на гражданина. Чиновникът е този, който трябва да ни вземе парите и да ги сложи там, където трябва. В този смисъл поредните „административни реформи”, са прах в очите. Защото реформата не е да съкратиш определен брой чиновници, каквито са всички досегашни „реформи”, а да структурираш администрацията така, че да е удобна на гражданите, а не на самите чиновници.
Нещо, което вече не вярвам, че ще доживеем.
Тодор Кръшков
Други публикации от автора тук.