Психологът Мадлен Алгафари представи в Хасково последната си книга „Приказки за пораснали деца”. Според нея приказката е най-старата форма на терапия, възникнала преди психологията и психотерапията. Всичко започнало с идеята да разкаже в притчова форма за герой, който затрил душата си и тя останала на другия бряг на реката и така той не можел да я намери.

Това е петата книга на Мадлен Алгафари. Преди нея на пазара излизат „Мира нямам”, „Вяра имам“, Всички можем да летим“ и „Хомо невротикус нормалис“.

Мадлен Алгафари, психотерапевт

-Какво означава психотерапия?

- Обикновено терепията се свързва с болест, която трябва да се лекува. Но хората ходят на терапия, когато искат да растат, когато искат да са още по-доволни, още по-щастливи и намерили себе си, когато искат да се чувстват цели. Радващо е, че броят на последните расте. Не е пораснал брояг на клиентите, а е пораснала осъзнатостта на тези, които идват. Идват за много по-дълбинни неща, а не за някаква проблемна битова ситуация, която им създава дискомфорт.

- Много често говорите за осъзнатостта. Какво имате предвид?

- Знаене на истини. Често си мислим, че знаем истини, но това са лъжи. Много хора не си дават сметка, че имат проблем, комплекс. Нямат реална представа за себе си. Човек не е виновен за това. Ако въобще можем да говорим за вина, то тя е в това, че не си задаваме въпроси. Да се постави под съмнение нещо - това е признак на зрелостта.

- Кои са тези въпроси?

- Кой към аз? Защо не ми е добре? Какъв е смисълът на живота ми? Осъзнаването започва със задаването на такива въпроси. А не защо се карам с мъжа ми, защо не се разбирам с родителите си. Осъзнаването е на едно по-дълбоко ниво, отвъд конкретиката.

- Защо озаглавихте последната си книга „Приказки за пораснали деца”? Можеше да бъдат истори, притчи, разкази...

- Защото приказки ми харесва. Защото децата четат приказки, защото са най-популярни. Всеки знае какво е приказка. Ако попитам баба ми на село, тя може и да не знае какво е притча, но приказка знае.

- Баба Ви чете ли вашите „Приказки за пораснали деца”?

- Откъс от книгата й четох аз, защото тя вече не вижда.

- Какво каза тя за вашите приказки?

- Каза:”Кой те пръкна такава умна!”

- Вашата любима детска приказка?

- Една от любимите ми е за неволята. Много е българска. Много е важно всички да я прочетем. Не трябва да се чака на нещо или на някой отвън да реши проблема. Трябва да си дадем сметка, че решението е винаги в нас, за каквото й да става дума.

- Любимата ви приказна героиня?

- Тези е целта на тази книга - да обясни, че всички ние всъщност сме герои в една приказка. Както в една капка кръв има информация за целия организъм, така в нас има всичко, което го има във вселената. Ние сме една холограма. В мен има и Пепеляшка, и Баба Яга, и грозното патенце, и Василиса Прекрасна, и вещицата, и принца, и дявола. Аз съм вълшебната пръчица и живата вода. Всички герои на една приказка са аспекти на Аз-а.

- И не бива да се притесняваме, ако отвреме навреме виждаме Баба Яга в себе си?

- Не само, че не бива да се притесняваме, а трябва да й даваме думата отвреме навреме. Ако не правим това, тя задължително ще влезе в живота ни. Когато много дълго е стояла със запушена уста, тогава ще прави страшни бели. Психическите и физическите симптоми на болестите са нездрав начин на проявяване на някакви проблеми, които ние доброволно не сме разрешили в живота си. Например - ако аз не мога да бъда агресивна в малки дози, ако не мога да кажа „Не ми харесва”, „Не искам”, „Не съм съгласна”, след време ще бъда депресирана. Защото депресията е начин агресията да влезе в живота ми, чрез автоагресията. Всяко едно отклонение от нормата, всяка патология е перверзният начин някои от тези приказни лица да влезе в живота ми, след като доброволно не съм признала, че го има.

- Защо мислите, че съвременият човек потиска агресивността и сексуалността си?

- Ние затова сме садисти и мазохисти. Вие бъркате садизма с агресия. Агресията е живот. Раждането на бебето е агресия, защото има движение. Щом има движение, значи има агресия. Пъпката, когато пониква, това е агресия. Движението отвътре навън е агресия, а отвън навътре е депресия. Отстоявам себе си, зачитам себе си, защото в мен има една божествена искра, и щом ме има на тази планета в този момент, значи има защо да съм тук. Ако се смятам за значима, това не означава, че не мога да правя компромиси. Защото здравето е между това да мога да атакувам, да мога да съблазнявам, да отстъпвам, да се затварям. Да мога всичко според ситуацията. А здравата агресия никога не е злонамерена, тя е спокойната сила и топлата категоричност. С най-многото любов да ти кажа :”Тази твоя постъпка е много глупава. Но ти не си глупава и си ми важна, затова ти го казвам. Държа на теб и ми пука дали ще правиш глупости или не.” Не казвам: ”Тъпанарко, глупачко...”, което вече е садизъм. Ще стана садистка, ако не съм била агресивна. Садизмът е болната форма на агресията. Здравата агресия е потисната, а това е едната страна на монетата, зад която няма как да не стои сексуалността. Защото хормонът, тестостеронът, стои зад двете.

- Говорите за духовна революция. Възможна ли е тя, когато стомахът стърже от глад?

- Именно защото стърже, тя се случва. Когато си дадеш сметка, че можеш да ядеш само хляб и мляко и не е нужно да плащаш 50 лева за порция в скъп ресторант. Тогава разбираш, че можеш да си доставиш други, по-човешки и здрави удоволствия. Като срещи с хора, с които да говориш за смислени неща. Духовната революция не е някаква мистична трасформация. Трябва да осъзнаем, че сме свързани и че сме едно. Кризата е тази, която обединява. Обединява състраданието. Но състраданието е недостъпно за този, който не познава страданието. Защо когато има земетресение или наводнение, хората не се сещат да питат „Ти кой си?“. А казват: ”Нека помагаме заедно!” Кризата е страшно нужна, за да се случи духовната революция. Трябва да ни стане зле отвън, за да се сетим за тази свързаност отвътре, за хуманността и доброто. Иначе сме едни шопинг маниаци, които прекарват живота си в мислене:”78-мият ми чифт ботуши дали да бъде с катарама или с фльонга?”

- Това звучи странно от устата на човек като вас, който е известен като един от най-скъпо платените терапевти в България?

- Да, защото знам каква е цената да го направя. Това е една от най-скъпо платените специализации. Заповядайте, работете два месеца. Аз знам каква е цената на здравето ми и знам какво плащам. Защото не го правя механично.

- Къде е границата между комерсиалното в професията и това да бъдеш искренно отдадеш на нея?

- Има хора, с които работя без пари. Има хора, с който работя и за 20 лева. Преценявам ситуация кога човек наистина има нужда, но не може да си го позволи. Има хора, с които работя на бартер - превеждат ми, поправят ми компютъра...

- Случвало ли се е да се откажете от клиент?

- Да. Когато не харесвам. Не мога да работя с човек, ако не го харесвам. Не мога да дам всичко, ако ме дразни. А това е повод да мисля за себе си. Ако нещо ме дразни, значи това същото го има и в мен, но не го осъзнавам.

- Помните ли първия си клиент?

- Много добре дори. Една жена, Румяна се казваше, която беше с две малки деца. Беше избягала от мъжа си, защото я пребиваше. Често ми звънеше ми посред нощ, когато той й тропаше на вратата и тя се притесняваше да не я разбие. Нарочно купувах сандвичи, които не дояждах, за да мога да й кажа, че не ми се яде повече и да ги дам на децата й. Тя нямаше пари дори за кисело мляко и хляб. Минаха 15 години оттогава. Много се надявам тази жена сега да е добре.

- Първата ви книга е „Нямам мира”.За какво продължавате да нямате мира?

- За неосъзнатостта, за тесногръдието, за примитивизма, за нежеланието да се търси. За надутата илюзия, че аз съм намерил. Никой нищо не е намерил. Ако някой каже: ”Аз знам”, значи има още много какво да учи.

- Друга ваша книга е със заглавие „Всички можем да летим”. Кога разбрахте, че можете да летите?

- Винаги сам го знаела. От дете съм осъзнала, че съм хвъркато същество-пишех,пеех, играех на сцена. Творчеството винаги е летеж. Можеш да твориш манджи, плетки - няма значение. Вероятно трябва да благодаря на Бог за оптимизма.

- С какво щяхте да се занимавате, ако не бяхте станала терапевт?

- С журналистика нямаше да се занимавам. Защото след 5 години телевизия, уви, установих, че по-интригантска среда няма. Казвам го с болка. И си тръгнах оттам. Вероятно щях да се занимавам с куклен театър или щях да бъде ветеринарен лекар.

Интервю на Христина Котларска