Актрисата Силвия Предова е родена в село Гомотарци, Видинско. Семейството й се премества да живее в Кърджали, когато е 6-годишна. Завършила е гимназия. След като завършва ВИТИЗ, е разпределена в хасковския театър. Годината е 1985. Има зад гърба си два брака и едно съжителство. И две дъщери от първия си съпруг.

 Силвия Предова, актриса

 -В какво ти остана вяра?

- Любовта, макар че този отговор е много банален.

- След два брака и едно съжителстово продължаваш да вярваш в любовта?

- Естествено. Любовта има много лица. Тя не е само между мъжа и жената. Има много проявления. Любовта е дори когато се разхождаш по улиците. Любов е да имаш сърце, очи и уши да чуеш как шумолят листата на дърветата, да усетиш мириса на тревата. Това ме е спасило. Както и професията ми.

- Как избра тази професия?

- Не съм я избрала. Не съм като тези актриси, които от малки мечтаят за сцената.

- А за какво мечтаеше?

- Да стана археолог. Имаше един филм „Яо“, разказваше се за едно африканско племе и Яо, който спасяваше всички, беше много смел. По-късно обожавах да гледам „Атлас“ и Симон Идакиев. Исках да стана изследовател, да живея в джунглата и да лекувам болните негърчета. После ми стана интересна археологията. На мен ми се отдава от всичко по мъничко...

- Не си справедлива към себе си.

Може би господ ми е дал...Светла Рудева прави едни репортаж за мен за телевизия Рекординг преди време. Дойде вкъщи. Видя пилетата, които бях изработила за Великден и се разплака. Каза, че колкото пъти съм почукала на вратата на Господ, той все ми е давал по нещо. Никога няма да го забравя.

- Родителите ти бяха ли амбициозни?

- Не, бяха ме оставили на самоотглеждане. Само баба ми налагаше някакъв контрол. Бях много заето дете. От трети клас ходех в Пионерския дом и се занимавах с художествено творчество. Ходех на баскетбол, на волейбол, на кръжок по биология и рисуване, пеех в хор, свирех на акордеон, ходех на гимнастика. Четях много приказки.

- В коя приказна героиня се превъплащаваше?

- Много исках да бъда Хъкълбери Фин от „Том Сойер“. По-късно Пипи Дългото чорапче.

- Кога започна да играеш на сцена?

- В гимназията се прехвърлих в състава на Дома на транспортните работници. По това време в театъра в Кърджали дойдоха Мария Статулова и Стефан Попов, много силна група актьори току що завършили ВИТИЗ. Правехме рецитали и обикновено разплаквах публиката. В 7 клас взех първа награда - най-добър рецитатор в кърджалийски окръг. Тогава наградата не беше диплом и потупване по рамото. Получих черна кожена чанта с дълга дръжка, много модерна за времето си, и 15 -дневна екскурзия в СССР-незабравимо преживяване.

- Беше ли отличничка в училище?

- Не. Математика, химия и физика не ме увличаха. Веднъж правих опити с колби у нас и щях да подпаля къщата. Отказах се. Имахме много лоша учителка по химия. Наричахме я Баба Молекула. Много миловидна, но покровителстваше само тези, които носеха яйца и мисирки от село. Веднъж й го казах. Сещам се и друго-всеки ден шиех и разшивах подгъва на мантата си. Преди да отида на училище я подгъвах, за да е мини. Пред училище разпорвах подгъва. И така всеки ден.

- Коя беше първата ти публика?

Бабите в моето село Гомотарци, на 15 км от Видин. Организирах цели представления. Бабите се събираха всеки следобед до нашата къща на сянка. Коя чепка вълна, коя бродира... Моята баба не знаеше български език, говореше влашки. И аз не го знаех до 6 години. Тогава отидхоме да живеем в Кърджали. Баща ми беше военен. За пред бабите тогава слагах пеньоара на мама. Завързвах една дълга тел за кабел, а микрофон ми беше кочан от царевица. Слагах велурени обувки с висок ток. И пеех. Знаех всички песни на Лили Иванова.

Детството ми бе много хубаво, бях много щастлива. Летните ваканции прекарвах при баба на село. Много обичах да получавам колети от мама тогава. Лятно бебе съм и за рождения ми ден мама ми пращаше нова рокля, чорапогашник, панделка и обувки. Пращаше и праскови. Никога няма да забравя дъха на прасковите. Първото нещо, което правех, е да отворя колета и да го помириша. Това ми е спомен от мама.

- Как реши да кандидатстваш във ВИТИЗ?

- Явих се прослушване в театъра и ме харесаха. Играех в „Буря в чаша вода“. Водеха ме сътрудник и получавах по 8 лева на представление, което въобще не беше малко. Играех и в „Екзекуция с тъп меч“. Режисьорът Илия Атанасов ме извика и ми попита какво ще кадидатствам. Отговорих, че не знам. Той ме посъветва да опитам във ВИТИЗ. Казах си, защо не. Мария Статулова вече играеше в Сатиричния театър в София. Написах й писмо, питах я дали си заслужава. Много хора ми казаха, че няма смисъл да кандидатствам, защото нямам връзки. Тя ми отговори, че ако искам, може да ме срещне с актьора Илия Добрев, да ме прослушат и да видят какво съм подготвила за изпитите. Аз, едно бедно момиче, нямаше как да отида до София. Подготвих се сама пред огледалото. Кандидатствах само „кукли“.

- Защо само „кукли“?

- Нямах самочувствие.Смятах, че не съм достатъчно красива за „драма“.

- Не съжаляваш ли?

- Не, въобще. Сърцето ми е в кукления театър. Това е вълшебството, което ме е спасило от много неща, от много травми. Знаеш ли колко сме раними и колко е жестоко всичко, което ни се случва? На тези години, не мисля че помъдрях, но си задавам въпросите „Защо се случват тези неща с мен?“, „Къде сгреших?“. И знам само, че за да не лудна, ме е спасил театърът. Обяснявам си го така-неприятностите, всички гадории, които ми се случиха, са вид негативна енергия, която аз съм превръщала в друга. Преобразувала съм я в полезна за мен и за децата.

- Какво би променила в живота си, ако имаш възможност?

- Много пиленца са кацали на рамото ми. Но никога не са ме блазнели материалните неща. Винаги съм си представяла живота като тих, спокоен, с къща и градинка. Не съм си представяла Аскери, Икари... Не съм мечтала за тези награди. Там нещата не са такива, каквито ги представят. Дразня се, когато виждам едни и същи столични актриси по всички телевизии. В Пловдив, Кърджали и Сливен няма ли актьори?! Дори спрях да се интересувам кой взема награди. Ако ми е писано, ще взема. И аз имам награди, но някой да да е чул за тях? Да е чул, че имам две първи национални награди за актьорско майсторство?! Че имам първа награда за най-добра актриса от международния фестивал в Галац? Кариерата никога не е била на първо място за мен. Винаги съм искала да имам семейство. Майка и татко много се обичаха. Тя е била на 16, той на 18 години, когато са се харесали. Те са израснали и остарели заедно. Мама вече я няма. Представата ми за идеално семейство са били те. Никога не съм ги чувала да се карат, обиждат, нагрубяват.

- Защо на теб семейството ти се изплъзва?

- Може би защото съм актриса. Хората си мислят, че като си актриса, си някаква ...друга.

- Коя е любимата ти роля?

- Обичам всичките си постановки. Първата ми роля в Хасково беше катеричка и хвърчило. След това винаги съм играла главни роли. Сега в „Спящата красавица“, не мога да играя Спящата красавица на тези години, играя добрата фея. Но най-чаканото е „Щастливият принц“. Това е едно представление за смисъла на живота - да правиш добро. Посланието е любовта, която осмисля живота. Това е любимият ми спектакъл. Благодаря на режисьора Съби Събев, че ме намери.

- За какво не ти стига смелост?

- Може би за някаква промяна. Страхувам се, че ми е много късно да започна нещо отначало. Стахувам се, че няма да доживея мечтите си. Страхувам се, че няма да имам дни, в които да се радвам на децата си, колкото бих искала. Искам да събера децата си, защото са разделени. Едната ми дъщеря живее на Ибиса, другата е тук. Защото няма да ме има вечно. Когато се разведох с първия ми съпруг,който е сърбин, едната остана при мен, другата – при него. Едната говори сръбски, другата български. Искам да събера душите им. Много са различни - колкото едната е амбициозна и самостоятелна, другата, която е при мен, е объркана - може би аз съм виновна за това. Чувствам се виновна, че не можах да я възпитам да е по-амбициозна и борбена.

По-голямата ми дъщеря ми каза да бъда егоист и да мисля за себе си, за да бъда щастлива. И болката, и радостта, са си мои и не искам да ги споделям. Общо взето съм щастлив човек. Не се чувствам самотна. Не съм от жените, които скучаят, винаги има какво да правя. Обожавам да си стоя вкъщи. Неистово чакам лятото, за да отида отново на село. Да оставя багажа и да отида на Дунава – да съзерцавам водата, въздухът там мирише на билки. Там си представям старините.

-Можеш ли да събереш смисъла на живота в една дума?

- Най-хубавата дума е дом. Тя събира всичко. Надявам се да среща някого, който да върви до мен по пътя. Миналия ден гледах в хасковския театър „Къща“, новият спектакъла на Боил Банов. Рзказва за това, че ние, българите, имаме много празници в календара си и малко в душите си.

- За какво не ти стигат парите?

- Първо - да живея нормално. Такива са обстоятелствата, мога да разчитам само на себе си. Не искам да пътувам в Египет и Мароко, а към Ивайловград, Копривщица, Етър. Да се разхождам по калдъръмените улици и да докосвам зидовете.

- Без какво не излизаш от вкъщи?

-Срещу входната врата имам огледало, което според фън шуи май не е правилно. Не излизам никога без усмивката си. Поглеждам се, усмихвам се и тогава излизам.

- Какво имаш на нощното си шкафче?

- Икона на Света Богородица. Чрез нея си говоря с мама. Ставам от леглото и се моля на мама да ми помогне този ден да мине спокойно, макар че повечето пъти не минава спокойно.

- Коя е най-слабата ти роля в живота?

- Имайки предвид, че съм сама - на съпруга. Макар че притежавам всички качества да бъда такава - мога да подредя дом, да готвя, да шия...

- Комплиментът, който няма да забравиш?

- Едно дете, Виктория, беше още в детската градина и бях на рождения й ден. Когато ме изпращаха, тя ми каза: “Сиси, обичам те от земята до небето и обратно, запомни това завинаги.“

Когато свърши представлението, отивам при децата и им показвам куклите. Сядам до тях, за да се срещнат очите ни. Те ме гушкат. Питат ме дали могат да ме целунат.

- Какво става после с тези деца?

- След убийството в Кърджали си мислех за това. Децата са различни сега. По-умни са, но и по-жестоки. Прескачат етап от живота си. Прескачат безгрижните игри на двора, онова срамежливо първо влюбване, четенето на приказки, които учат кое е добро и лошо. Изведнъж попадат в света на възрастните. И ние сме виновни за това.

Интервю на Христина Котларска