Владислав Диков живее в САЩ от шест години. Завършил е баскетбол в Спортното училище в Хасково. Преди да стегне куфарите за страната на неограничените възможности, е играл в „Академик-София“ и „Пирин-Благоевград“. Работи в най-голямата таксиметрова компания в Санта Моника. Апартаментът му е на крайбрежието на океана.

Владислав Диков, емигрант

-Как замина за Щатите?

-Спечелих зелена карта. Преди това работех четири месеца в Щатите с работна виза. Не ме приеха в НСА и учех мениджмънт в Българо-датски колеж в София. Играех и в „Академик-София“. Но ми предложиха договор от „Пирин-Благоевград“ и напуснах колежа по средата на първи курс. Не исках да попълвам документи за Зелена карта, но мой приятел настояваше. Искаше да се упражнява, защото тогава за първи път документите се попълваха в интернет. Накрая склоних. По същото време получих работна виза за спасител в Щатите. Имах договор с един комплекс в Нюарк. Пристигнах и звъннах на родителите ми. Те ми казаха, че съм спечелил Зелена карта.

-Оправдаха ли Щатите твоите предварителни очаквания?

- Нагласата ми беше повлияна от филмите. Хората там са готини, можеш да разчиташ на тях. В Нюарк много ми помагаше един американец-Ричи. Бях започнал и втора работа в опъковъчния цех на „Ейвън“. Той ме караше с колата си на работа.

- Живееш в Санта Моника, преди това в Бостън. Защо се премести?

- За да заминеш със Зелена карта, някой в Щатите трябва да гарантира за теб. Аз имах приятел там. Разнасях пици. Но Бостън не ми хареса. Много е сиво, студено и скучно. След 7 месеца с трима мои приятели българи решихме да заминем за Лос Анджелис. Тръгнахме с кола, разстоянието е 3 000 мили. Пътувахме пет дни. Отбихме се до Гранд Каньон и Лас Вегас.

-Как ти се видя Лос Анджелис?

-Това е уникално място. Усмихнати хора, палми, слънце. Казах си: “Това е моето място!“. Наехме апартамент в Санта Моника. Наемът беше 2 800 долара. Комплексът разполагаше с басейн, фитнес, джакузи... Пак разнасях пици- от 17.00 до 24.00 часа. Там всички поръчват пици. Това е култура. И е лесно. Там не си губят време в готвене. Най-популярен е средният размер, 15 долара. Плащат още 1.5 долар за доставка. Неписано правило е да дават бакшиш, 20 % от стойността на поръчката.Но са ми давали и по 20 долара.

-Обирали ли са те?

-Да, докато разнасях пици в Бостън. Бях спрял на червен светофар. 10 чернилки видяха, че имам пици в колата, отвориха вратата, взеха ги и изчезнаха. Това е единственият случай.

-Къде работиш сега?

-В най-голямата таксиметрова компания в Санта Моника. Шефовете са ми големи приятели, миналото лято ми бяха на гости в България. Те са египтяни. Имат 100 коли, подписали са договор с всички хотели и държавни учреждения и те ползват само нашите автомобили. Това не са онези големи жълти фордове. Нашите коли са мерцедес, нямат преграда между шофьора и клиента. Работим с елитни клиенти - хора, които плащат по 800 долара на вечер в хотел. Тарифата ни е 3.50 долара на миля, обикновените са с долар по-евтини.

-Возил ли си известни хора?

Возил съм сестрата на актрисата Мишел Пфайфър. Гаджето й беше поръчало такси, което трябваше да я вземе от дома и да я закара в ресторант в Малибу, където й беше подготвил изненада за рождения ден. Возил съм мениджъра на баскетболния отбор

Уошингтън Уизардс. Той ме свърза с негови колеги, с които всяка сряда играем баскетбол. Мой клиент е и баскетболист от отбора на „Сан Антонио Спърс“ Мат Бонър.

-Как се отнасят към теб?

-Имат много добро отношение. Уважават европейците. Само два пъти се е случвало да не ми платят.

-Всички ли спазват правилата там?

-Да. Понякога ги нарушават, но в рамките на допустимото. Например ако ограничението на скоростта е 65 мили, може да караш с 75, но не и с повече.

- Как се усети кризата там?

- Америка не е това, което беше. Кризата се усети, оборотите паднаха. Ако преди си правил 4 000 долара за 40 часа, вече трябва да работиш за тях 60 часа. Хората започнаха да си правят сметката, не е както преди.

-Какви са приятелите ти там?

- Предимно българи. В компанията ни има тайландка, родена в Щатите.

- Вярно ли е, че американците са ограничени?

- За нация, която е дала повечето технологии на света, не може да кажеш, че са ограничени. Много от тях са в капана на капитализма. Правят пари, но стават роби на системата. Като програмирани роботи са, нямат по-широко виждане за нещата. Но и България върви по този път.

- А красиви ли са?

- В Бостън не са, но в Лос Анджелис - да. Там времето е хубаво, ходят разголени и трябва да изглеждат добре. Всички спортуват - бягане, ролери, колело, плажен волейбол, сърф. И не само младите. Виждал съм 80-годишен на скейт.Има много клиники за пластични операции. И промоции от рода-плащаш една гърда, получаваш две.

-Какво ти прави впечатление, когато се прибираш в България?

- Хората са угрижени. Би било добре да са усмихнати като американците. Да им пука за общото, да пазят.

- Защо избра да живееш в Щатите?

- Заради парите. Но и не само. Ако парите бяха най-важното за мен, щях да остана в Бостън. Има разлика между Изтока и Запада в отношението към парите. Хората на Изток харчат повече, отколкото изкарват. На Запад правят повече, отколкото им са необходими. Аз искам да съм по средата. Работя, за да живея добре. Не искам да пропилявам живота си в работа. Искам да работя, но не за сметка на забавленията. Гоня баланса.

- Как те промени живот там?

- Започнах повече да уважавам законите. Живея самостоятелно. Ако си бях в България, сигурно още щях да живея с родителите си. Там всеки след навършване на 18 години се спасява сам. Имаме идея с мои приятели да внасяме българско сирене. Там нашенско сирене продават арменци, но предлагат ниско качество. Внесохме 200 кг и го предложихме на ресторанти и магазини. Много го харесаха. Трябва да съберем пари и да вкараме по-голямо количество. Тази наша идея има бъдеще.

- Има ли много златотърсачки там?

-Според една статистика в Щатите живеят 45 милиардери, 35 от тях в Калифорния. Имам една приятелка, много красива. Говорихме си за едно заведение. Каза, че не обича да ходи там, защото го посещавали студенти. Попитах я защо. Защото не могат да си позволят нищо, беше отговорът.

 Интервю на Христина Котларска