Теменужка Ангова участва в последната експедиция на Алпийския клуб в Хасково до Мон Блан. Най-високият връх в Алпите бе покорен този месец по случай 50-годишнината на клуба.

Ангова е на 51-години и работи като магистър-фармацевт. Занимава се с алпинизъм още от судентка в София в клуб "Планинец". Там се запознава с Христо Проданов,Николай Петков и Кирил Досков.

Теменужка Ангова, алпинист

- Разкажете ни за експедицията до Мон Блан.

- Още през 1990 година тръгнахме да го изкачваме и щяхме да го направим, но се случи нещастие с един алпинист от хасковския клуб. Той не беше с нас, а с друга група. Падна от Гранд Жорас и загина. Тогава се отказахме и се върнахме. Трябваше да уредим формалностите. Търсеха го 13 дни. Италианската жандармерия го намери, после чакахме ковчега.

Имах голямо желание да изкача Мон Блан и решихме за 50-годишнината на Алпийския клуба да го направим. Съпругът ми тази година също навърши 50 години. Изкачването на Мон Блан беше подаръкът ми за него. Той цял живот мечтае да изкачи Хималаите. Трабваше да участва в една експедиция до там, но тя се провали. Беше в националния отбор, но имаше наши и ваши алпинисти. Много е субективна оценката за това кой може и колко може. А ние все пак сме от провинцията. Уреждаха се софиянците. Експедицията до там е много скъпа. Плаща се такса за връх над 8 000 м. Дори алпинизмът вече се комериализира. Организират се експедиции до Еверест за 70 000 долара. Те са за хора, които се занимават с туризъм, но искат да катерят върхове, докъдето им стигнат силите.

- Колко струва вашата експедиция до Алпите?

- Около 500-700 евро на човек. Пътувахме с нашите коли, спяхме по паркинги, не по хотели, защото са скъпи за нас. Два дни преди да изкачим върха, не можах да спя от вълнение.Пътувахме с влакчето зъбчатка до последната спирка. Взехме си храна за три дни, палатки, екипировка, спални чували. Тръгнахме за върха в 02.00 часа вечерта.Три часа катерехме по скали, около 800 м. Оттам по снежен ръб. Стъпихме на върха, всичко беше мъгла около нас. После тръгнахме обратно, помогна ни това, че пътеката се виждаше. Върнахме се в базовия лагер следобед, времето вече се беше развало. Заваля дъжд, после сняг. На сутринта си тръгнахме.

Най-рискованото място в Мон Блан е около 100 м, където падат камъни. Минахме един по един с каски на главите, ако падне малък камък- да те пази, ако е голям-спасение няма.

- Алпинизмът е рисков спорт. Къде е предизвикателството?

- Винаги преценяме обстановката и не се пускаме през глава. Връщаме се, ако не е по-силите ни. Върховете ще останат там, важно е, ние да се върнем живи. Адреналинът е в изкачването и в предизвикателството. Бориш се с природата и виждаш докъде са физическите ти възможности. Винаги се подготвяме преди експедиция.

- Христо Проданов също е бил подготвен.

- Той рискува. Изкачи Еверест без кислороден апарат и на спускане загина. Смяташе, че ще успее. Над 8 000 м височина кръвта ти се сгъстява, въздухът е много разреден. Това се отразява на мисленето ти, на дишането ти. Организмът трябва да преодолее височината, да се пригоди.

Христо Проданов се е изкачил по най-трудния и дълъг път. Придружавал го един шерп, който му е помагал с маршрута, носел му е багажа. В един момент шерпът се почувствал зле и се върнал. Проданов е продължил. Чухме по радиото последните му думи, после следите му се изгубиха. Явно е заспал на височина над 8 000 м, в такива случай рядко се оцелява. Дори не успяха да го открият. Едно момче от клуб "Планинец", много добър алпинист, участва в търсенето. Отрязаха му пръстите, защото измръзнаха.

Преди няколко години под върха остана и племенницата на Христо Проданов-Мариана. Тя бе търгнала с една международна експедиция, искаше да го намери.

- Разкажете ни за първата експедиция на Алпийския клуб в Хасково.

- Пред 1985 година организирахме експедиция до Тян шан, планинска верига, която се простира на границата между Китай, Киргистан и Казахстан. На юг се свързва с Памир. Кацнахме в Ташкент. Помолихме руснаците да ни намерят непокорен, девствен връх. Изкачихме го, висок 4 200 м. Кръстихме го Хасково. Експедицията ни беше предприета по случай 1000-годишнината на нашия град. В Ташкент преживяхме земетресение. Разлюля ни в хотела. Излезнахме в коридора, където имаше кафене. Руснаците седях спокойно, те са свикнали със земетресенията. Казаха ни, че това не е силно, около 5- та степен по Рихтер.

-Коя беше следващата експедиция на клуба?

-Изкачихме Елбрус през 1988 година. Това е най-високият връх в Европа- 5642 м. Бях бременна в третия месец с второто ми дете. Шегуваха се, че на върха сме били не девет, а десет човека.

През 1989 година покорихме връх Ленин в Памир, висок е 7 134 м. Тогава там се бяха събрали алпинисти от 80 държави. Много е важна тактиката. Изкачвахме се, после слизахме. Така се приспособяваме по-лесно към височината. Над 5 000 м. започваш да усещаш височинната болест. Боли те глава, гади ти се, нямаш апетит. Трябва да се пият много течности. Моят съпруг ни вареше супички. Буташе ни лъжиците в устата. Топяхме снега на примусите за чай и супи. За да възстановим водния баланс. Когато преспахме във втория базов лагер, се качихме по-високо. Пренощувахме там и отново слезнахме на 3 000 м. После изкачихме върха. Палатките ни бяха счупени от снеговалежа. Нямахме пари за хубави палатаки като западняците, пък и нямахме достъп до тях. В Симеоновград шиеха екипировките на националния отбор по алпинизъм. Пухените якета и чувалите си купихме от там. Дребна и слаба съм и якето ми беше голямо. Един французин ми подари горатексов анурак, с него качих Ленин. Заради този връх оставих петмесечното си бебе и хукнах да катеря. Емоцията ми беше много голяма. Това беше предизвикателство за мен. Имах само месец за тренировки.

Осъзнаваш какво си преодолял, когато слезеш. Изкачването е успешно, когато изкачиш върха и успееш да слезеш долу жив и здрав.

Следващата година падна една огромна лавина върху втори лагер под Ленин. Беше насмела всичко. Колкото алпинисти е имало, толкова загинаха. Само един останал жив, лавината го е изхвърлила настрани. Лагерът е направен там, където е най-малко лавиноопасно, но винаги има риск. Затова катерим по ръб. Налага се да пресичаме опасни места. Правим го един по един и по най-бързия начин. Ако случайно падне лавина, да не ни забърше всички.

- Разкажете ни за рисковите ситуации.

- Бяхме в Татрите. Изкатерихме 1000 метрова стена, но не успяхме да слезем, защото се стъмни. Пренощувахме на върха само с пухените якета, седнали върху въжетата. Цяла нощ пеехме песни, за да не заспим, да не ни хване бялата смърт. Имахме щастието, че не беше много студено. Бяхме се сгушили и пяхме. Още на развиделяване тръгнахме надолу.

- Извършвате ли специален ритуал преди експедиция?

- Не. Моят съпруг изкачи Аконкагуа, най-високия връх в Южна Америка, близо 7 000 м. Тогава той занесе на върха едно патенце на децата. И го върна в България, за да се знае, че е било там. Виждала съм шерпите да правят ритуали в базовия лагер, преди катерене. Опъват знамена с най-различни цветове и гонят лошите духове.

Интервю на Христина Котларска

Снимките са от последната експедиция на Алпийския клуб до Мон Блан.