Румяна Фрик е родена в Хасково, но от 9 години живее в Бюлах, Швейцария. Тя е един от авторите в благотворителната изложба, събираща средства за лечението на изпадналата в будна кома Ирина. Румяна е родена в Хасково през 1964 година. Завършила е СОУ"Васил Левски". След това записва полувисшия учителски институт в Стара Загора. Продължава обучението си в Пловдив.

Открила е пет изложби в Швейцария. В близко бъдеще е планирала още три. Първата ще бъде подредена през септември в Бюлах. През октомври ще се представи в кантон Цук, а през януари 2011 година - в хотел Хилтън в Цюрих.

Румяна Фрик, художник на свободна практика

- Участвате в изложбата, която събира средства за лечението на Ирина, тъй като родителите й не могат да си го позволят. Как е уредено лечението на пациентите в будна кома в Швейцария?

- Здравната система в България не трябва да оставя едно семейство в беда и народът сам да му подава ръка. Това в Швейцария не може да се случи. Здравната осигуровка е задължителна още като стъпиш там. И те имат проблеми със Здравната каса, но не са от това естество. Проблемите там са да се намери още по-оптимален вариант, за да се чувстват хората сигурни.

Всеки гражданин е застрахован. Когато средства от тази застраховка не стигат, тогава държавата поема разходите за лечение.

Това, което се случва тук, е трагичното и страшното. Затова без да се замисля дори момент, реших да участвам в тази изложба.

Питам се дали богатите хора в България четат вестници и гледат телевизия. Защо не помагат? Ще направя всичко възможно тази изложба да гостува в Швейцария, за да продължат да се събират средства. Надявам се, че нашата мисия ще има успешен край.

Моята братовчедка е музикален ръководител в Дрезден. Прави музикална терапия в една клиника там. Разказа ми, че лекува едно момче от Варна. Изпаднало в будна кома в България и било доведено в ужасно състояние в Германия.

Тук здравните заведения са в окаяно състояние. Моят съпруг видя болницата в Хасково преди три години, когато припаднах. Щастлива съм, че лечението ми зависеше от лекарите, не от апаратурата. Съпругът ми тогава направи снимки в отделението. Беше малко разочарован.

- Малко?

- От швейцарците се научих да бъде дипломатична. Това е най-голямата болница в областта. Тогава той ми каза, че това е едно от най-страшните места, където е бил. Никаква хигиена, легла, за които не може дори да се помисли, че лежи болен. Да не говорим за апаратура.

Но съм горда, че лекарите при толкова лоши условия на работа, успяват да спасяват живота на хората. Те разполагат само със знания.

След това отидохме на море. Там се караха беемвета и мерцедеси с всичка сила, грубо демонстрираха охолство си. На какво отгоре, когато твоят собствен народ страда?

На запад също карат скъпи коли. Но като имаш нужда от помощ, какъвто е случаят с Ирина, богат човек никога няма да ти откаже.

- Живеете от 9 години в Швейцария. Що за хора са швейцарците?

- Те са най-щастливият народ в света.

- Това е социологическо проучаване или ваше мнение?

- Социологическо проучване. Хората там са много усмихнати, дружелюбни и доверчиви. Те са много спокойни. На голяма част от хората там можеш да имаш доверие. Те винаги ще ти подадат ръка, винаги можеш да разчиташ на подкрепа. Има много причини да са щастливи. Трябва да изживяваме всеки ден така, сякаш е последният в живота. Както казва моят съпруг-усмивката не струва нищо.

- Как виждате вашите приятели в България?

- Не мога да кажа отрицателни неща. Но хората тук са по-енергични и емоционални, което не е лошо. Всеки народи има нещо специфично. Българите са много трудолюбив народ. Тези, които работят в Швейцария, работят яко. Там се работи яко. Ако искаш да имаш успех в чужбина, трябва да си много точен, сериозен и каквото кажеш, да го изпълняваш.

- Как се запознате със съпруга ви?

- Запознахме се през 2001 година в Атина. Там работех в едно бюро за настаняване на чужди туристи. Той беше дошъл на почивка. Обади ми се, когато се прибра в Швейцария. Попита ме какво ще правя на 15 февруари - тогава имаше рожден ден. Аз пък го попитах какво ще прави на 14 февруари, Деня на влюбените. Той работи в митницата.

- Как премина първото му посещение в България?

- Доведох го за първи път през 2004 година. Направи му впечатление лошата инфраструктура. Също така всички стари постройки, които са пред разпадане, както и блоковете. Той казваше: "Какво правят хората? Толкова ли е скъпа една кутия боя, за да се направи уютно в твоя вход. Толкова ли е скъпо всеки да засади цвете пред дома си?" Не исках да му спестявам нищо от България, за да усетя как един чужденец се чувства в България.

- И как се чувства?

- Първите дни беше в стрес. Българите трябва да разберат, че не трябва много, за да си активен. Да засадиш едно цвете. Не може само да ограбваме природата.

- Той би ли могъл да живее в България?

- Швейцарците обичат да се чувстват защитени и застраховани. Той би останал тук, но ако животът му отговаря на неговите изисквания. По-лесно е на един българин да живее в чужбина, отколкото чужденец в България. Да вземем един елементарен пример - правилата за движение по пътищата. Съпругът ми винаги спира, за да минат пешеходците, дори да не е място за пресичане. Тогава виждам странния поглед на минувачите. Те са изненадани, че им правят път. В Швейцария пешеходецът се чувства спокоен. Там колите внимават за пешеходците, а не обратното.

- Как вашият съпруг приема българите?

- Нормално. Там имаше референдум за падането на Шенген и те го подкрепиха.

Там се прави референдум за всичко. Последният беше за строежа на джамиите в Швейцария. Там не може да се гласува важен закон, преди той да е бил подкрепен с референдум. Може би затова са толкова щастлив народ. Животът им е в техните ръце.

Гледах по швейцарската телевизия класация на най-корумпираните държави. Гърция беше преди България. Но и двете държави бяха на челни позиции. Швейцария беше сред последните места.

Не искам да мислят за България като за лоша страна. Защото има и по-лошо. Като страните от Африка. Чудя се защо България има такава богата история, а българинът си остава нещастен? Не мога да си отговоря на този въпрос. Трябва да имаме национално достойнство и да го защитаваме пред света. Когато си в България, трябва да провокираш хората да мислят позитивно и да правят добро. Дори и с малко да помогнеш да другия, животът ще стане по-добър. Сами си правим живота труден.

Често се питам дали българите ще се почувстват някога истински щастливи?

Новото поколение ще го постигне, имам надежда. Наблюдавах тези млади художници, които участват в изложбата за Ирина.

- Какво ви споделят вашите приятели в България, когато се срещате с тях?

- Българинът е много самокритичен. Непрекъсното се сравнявяме с другите. Не е нужно.

Те не се чувстват успели и щастливи. Усещам го. Щастливият човек има друга аура.

- Как се чувствате вие в Швейцария?

- Щастлива съм. Най-важното за един човек е здравето. След това да имаш работа. Когато отидеш там, ти си никой. Трябва да си достатъчно борбен, трябва да си много активен, там се разчита на това. Не чакаш някой друг да свърши твоята работа.

- Как ви промени животът в Швейцария?

- Не мога да кажа, че съм била равнодушен човек. Но там се научих да съм по-реална. Да бъда точна и дисциплинирана. Ние, българите, сме по-емоционални. Те са по-сдържани и винаги търсят разговора. Успяват да тушират отрицателните си емоции. В началото на демокрацията с очите си съм виждала как нашите политици се бият, там това не може да се случи. Решават проблемите си чрез диалог.

- Никога ли не сте била разочарована в Швейцария?

- В България съм била разочарована много по-често.

- По друг начин ли щяхте да рисувате, ако живеехте в България?

- Изуството е комуникация. Вътрешният свят, това, което чувстваш и изразяваш в картините си, се оформя и от средата, която те заобикаля. В България проблемите са други и цветовете ми щяха да са други. Аз се опитвам да влияя чрез цветовете. Ще издавам книга за своето изкуство - "Емоции чрез цветовете". Рисувам с ярки и пастелни тонове. Яркият цвят не означава желание да доминираш, а че си огнен, пламенен.

Като малка изрисувах новия гардероб на мама с тебешир. Бях на 7 години. Нарисувах цветя, дървета, хора. Моята майка почина от рак, когато бях на 20 години. Това ме направи още по-чувствителна.

- Успявате ли да продавате вашите картини в Швейцария?

- Комерсалната цел не е водеща. Не продавам дрехи. По-важно е да ги рисувам, показвам и да повлиявам чрез тях.

- Какво от България ви липсва в Швейцария?

- Роднините и приятелите ми. Тук са баща ми и брат ми, моите братовчеди. Чувствам се добре, когато съм тук.

- Какво имате от България в дома си?

- Българско каре и покривка.

- Какво ястие от българската кухня обича съпругът ви?

- Сармички. Както той казва - с повече каймичка.

Интервю на Христина Котларска