Кутията на Пандора бе отворена

Не може да не ви е направило впечатление, че след всеки изпълнен по-голям проект по улиците на Хасково се появяват по няколко нови скъпи и луксозни джипа. Преди няколко години, след изтегления от общината заем от 20 милиона например се набиха в очи няколко бели Q7. Те са два или три. Знаете ги.

Новият търг за 10 милиона възбуди духовете в града, видя се по ожесточените коментари и хилядите читатели, които проявяват интерес към темата. А всъщност аз не би трябвало толкова да се интересувам дали фирма А, фирма Б, или фирма АБ ще построи детската площадка до блока ми. Нормалното е да се интересувам тя да е красива, безопасна и детето ми с охота да си играе там.

Появата на един софийски консорциум на търга за възлагане на обществената поръчка обаче пусна духа от бутилката. Защо?

За да се обясни това, трябва да се върнем много назад. Преди години имаше виц за някогашния СССР, който купил най-мощния компютър в света. Събрали се старчоците в Кремъл и задали един единствен въпрос: Коя е фундаменталната грешка на Русия? След продължително бръмчене компютърът отговорил: Слабата охрана на Зимния дворец.

Само преди дни един от поредните многознайковци обясни за сетен път от ТV екрана, че производителността на българския работник е най-ниската в ЕС. Това, което пропусна да каже е, че производителността на труда не зависи от работника. Ако сте на нивата и ви връчат една мотика, може да имате телосложението на Херкулес, но някой Ам Гъл с трактор в съседната нива ще обработи хиляди пъти повече площ от вас. Мотиката си е мотика.

Криминалната приватизация в България, признавана неведнъж от почти всички управляващи, доведе дотам, че трябва да се състезаваме срещу трактор, но с мотика в ръка. Защото един бивш партиен секретар или партийно протеже може да организира манифестация, но не и да управлява индустрия. Или пък барман, сервитьор, свинар, каквито са повечето от сегашните големи „бизнесмени” в България. На тях ли да чакаме да развиват икономиката на страната? Би било смешно, ако не беше толкова трагично, при това за цяла нация, и то за десетилетия напред.

Докато течеше процедурата по обществената поръчка, един от представителите на ТИПС-А ми каза по повод странните изисквания на търга: „Наистина, условието за асфалтова база в близост от 20 км. до Хасково е подозрително. Но ние имаме три мобилни бази. Те са модерни и високотехнологични. Едната например има капацитет от 170 процента спрямо стандартната, а себестойността й е на 80 процента. Т. е. ние произвеждаме повече и по-евтино. Малко фирми могат да дадат по-добра цена”.

И допълни: „Ние не сме виновни, че местните са инвестирали в джипове, вместо в технологии.”

Не знам дали това е така. Но като се сетя, че в Хасково вероятно има повече мерцедеси, отколкото в Берлин, съм склонен да се съглася.

През седмицата в медийното пространство се лансира и призивът: „Мислете за Хасково!” Клишето ужасно наподобява някогашния социалистически лозунг „Всичко в името на човека! Всичко за благото на човека!”. Тогава се шегувахме, че знаем дори името на човека.

Нищо ново под слънцето. Днешните имена също са известни.

Софийският консорциум беше отстранен от търга заради нередовни документи. Трудно е за вярване, че при подготовка за търг за 10 милиона лева някой ще си позволи небрежност. Но в крайна сметка всичко е възможно. Отстраняването вероятно ще бъде обжалвано пред Комисията за защита на конкуренцията тази седмица. И сагата ще продължи – в една или друга посока.

Нормално е местната общинска администрация да предпочита местните фирми. Нормално е много хора в града също да искат те да спечелят, защото са им съседи, братовчеди, приятели. Аз също бих искал. Но също така бих искал да спечелят с по-добра оферта, с по-високо качество и конкуретноспособност, а не с връзкарство, по нашенски. Каквито засега са подозренията, няма какво да се лъжем.

Най-голямото предимство, което получаваме от членството в ЕС е, че Европа рано или късно ще ни наложи честни правила на играта. Макар че се опитваме да ги побългарим според схващането, че честна е тази игра, която печелим ние. Но с мотика в ръка колко състезания с трактора ще успеем да спечелим? Рано или късно правилата на бизнеса ще се променят. От връзкарство, рушвети и договорки към състезание на технологии, ефективност и добросъвестност. Въпросът е дали ще дочакаме това време.

Защото засега, да си позволя една перифраза – „футболът е игра, в която участват два отбора и накрая България губи”. И ако играем както досега, ще продължаваме да губим. И още по-лошо – както отпадаме от няколко поредни световни първенства по футбол, накрая ще отпаднем и от картата на света.

Тодор Кръшков