Боил Банов, директор на ДКТ "Иван Димов" - Хасково

- Г-н Банов, оказва се, че пари за театър няма. Каква ще бъде съдбата на хасковския храм на Мелпомена?

- Не мога да кажа още. Продължават да умуват за театралната реформа. Надявах се да стане по-бързо. Като че ли тази година нещата са стопирани.

- Директор сте от 10 години. Каква трябва да бъде реформата според вас?

- Няма едностранен отговор, защото по света има много системи. Нашият театър получава пари основно за заплати. За да можем да плащаме консумативи, трябва да печелим от дейността. Ние сме в много сложна ситуация. Много български театри имат изключително раздут щат. Получават доста повече пари от другите. Както е в Кърджали и Разград, където имат по два.

На щат в Драматично-кукления театър в Кърджали са назначени 62 човека, в нашия са 39.

От 2000 година театрите получават пари според щата. Има щатна бройка, има пари. Нали разбирате за каква разлика става въпрос.

- Кой решава колко щата ще има в даден театър?

- Реформите в театъра започнаха през 1999-2000 година. Когато дойдох в хасковския, той беше закрит. Поради изключително слаби, посредствени финасови и художествени резултати. Назначиха ме с мониторинг за една година. Искаха да видят дали ще мога да го вдигна на крака. За да се реши дали ще съществува или да бъде от типа на театъра в Димитровград, с шест души на щат - един директор и помощен персонал. Хасковският театър беше такъв. За това не съм виновен аз, а различни обстоятелства много години преди това. Не искам да влизам в полемики кой точно е виновен. Реформата започна по времето на СДС. Казваха - щом театърът е слаб, го затваряме.

- Има резон в това.

- Има резон, но не довършиха реформата. Имаше един замминистър Поляков - тръгна да прави реформата, но го махнаха. И както всичко при правителството на СДС - спря през втората година на тяхното управление. Нашият театър остана до известна степен реформиран, с намалени бройки - бяхме наказани, защото бил слаб. А другите останаха нереформирани. Театърът в Кърджали си остана с 62 души, в Хасково - с 39.

- Колко от тези 39 са актьори?

- Шест. Хасково трябваше да бъде продуциращ център. Това означава, че финансирането не е само за щатни бройки, а и за дейност. Така, както са столичните театъри. И навсякъде по света.

- Това ли е успешната формула за един театър - да бъде продуциращ център?

- Какво е театърът сам по себе си? Той не е щатно място за едни хора. В изкуството се събират едни хора, свършват една работа, предлагат я на пазара, след което отиват другаде да вършат работа. Изкуството е сблъсък на хора и идеи. Нормално е, работейки една, две, три години на едно място, да отидеш да работиш с друг екип.

Не е важно дали си на щат или не. Не можеш да бъдеш на постоянен трудов договор. Нека бъдат щатни, но да можеш да сключиш договор с актьора за три години. И когато публиката в града след три години каже: "Писна ни от тия актьори!" или пък някои актьори са по-слаби, да можем да ги извадим. Със СДС започна един страшен комунизъм в лошия смисъл на думата. Въведоха в театрите постоянни трудови договори. Той е актьор посмъртно. Аз съм директор и на всеки три години се явявам на конкурс, но актьорът е назначен до живот, само смъртта ще го извади. Това е крачка назад. С времето финасирането започна да се свива. Сега получаваме пари само за заплати.

- С какви средства поставяте нови спектакли?

- От собствени приходи. За да печеля обаче трябва да правя продукция, които се гледа. Ако се върна към 2001-2003 година - реализирал съм спектакли с изключително качество. Проекти с много висока културна стойност. Гледани обаче от малко хора. След като през 2002 намалиха драстично финансирането тази дейност стана по-комерсиална, за да можеш да се издържаш.

- Правихте компромиси с изкуството, за да се издържате?

- Когато направя едно дете, аз го гледам и като малко, и през пубертета... Не мога да кажа кога правя компромиси. Човек живее според обстоятелствата. Осем години държавата живее в социален мир, осигурявайки на всеки по малко. За това настоящият период е дълбоко болезнен. Така живееше светът, затова е тази тежка криза, от която излизане няма. Необходими са реформи, крайно време е. Това означава да има пазар. Не да плащаш в Хасково за 39, в Кърджали на 62 души, в град на 50 километра от него. При условие, че Хасково е първи по приходи след столичните театри, а Кърджали е 34-ти от 35.

- Смятате, че като орежат раздутите щатове, ще се решат проблемите на българския театър?

- Ще се решат. Театърът в Кърджали получава 550 000 лева само за заплати. Вземаш им половината - 260 000 лева. Тези пари отиват във фонд за проекти в министерството. Театрите кандидатстват. По-добрите проекти печелят.

- Какво ще стане с хасковския театър?

- Нашият театър е в изключително състояние. Той е почти военна организация. Ние сме първите след столичните. По всички критерии - брой зрители, места, съотношение финансиране - печалба и т.н. По някои показатели бием дори Пловдив, който е на изключително ниво.

- Да, но успяхте да поставите само един спектакъл тази година.

- То дори един как направихме, не е ясно. Ако няма реформа, така ще бъде. Знаете ли, че в 40 % от българските театри за последните два месеца взимат заплати наполовина или въобще не взимат. Нужна е кардинална реформа. Да се очистят от огромната си численост, с огромни разходи за държавата, без възвращаемост. Да се съберат пари в министерството и да се кандидатства с проекти, иначе българските театри са осъдени на вегетиране. Има театри, които реализират постановки. Например тази година, в която ние направихме една, театърът в Пазарджик е направил седем.

- Какво ще кажете за това?

- Ще кажа, че пазарджишкият театър има задължения между 500 000 и 1 000 000 лева. Нашият няма. Всеки си прави сметката. Аз съм съвременен, млад човек все още, с голямо самочувствие и никога няма да започна работа, за която не мога да платя на хората. Така, както театърът в Пазарджик прави. Актьорът Янко Митев има да взима пари оттам от три години.

Трябва промяна. Не може да се продължава така. За съжаление, много се отлага във времето.

- Защо се отлага?

- Не мога да си обясня. Има голяма борба от самата съсловна организация. Това, което казвам аз, го чуете от малка част от колегите. Повечето не искат нищо да се променя, а някой да им изсипе още 5 милиона в сектора. Когато големият процент от съсловието не желае промяна, на онези от министерството им е малко сложно да я реализира. Някой не иска брожение, пък макар и от малко съсловие като нашето - ние сме около 1 700 човека в страната. Това е сблъсък на позиции. Аз казвам, че трябва да има промяна и да се финасират театрални проекти. Другите казват - не, искаме щат.

- Така работата на актьорите е по-сигурна.

- Ако се върнем в 1950 година, ще е още по-сигурна. Ще бъде прекрасно. Никой да не ти иска приходи, само да назначаваш хора. Да имаш петима чистачи. Аз сега имам един. Ще е прекрасно да имам петима, както е имало. Нека да имам 20 актьори. Бижу. Да имам две блокчета, както е било. Да можем да ходим за 14 лева на море. Да направим една революция и да върнем социализма.

Не е лесно да се чувстваш модерен, а да живееш по стандарти отпреди 20 години. Това е голямата трагедия на всички нас. Искаме да сме много модерни, обаче в условията преди 20 години - да сме подсигурени, всичко да ни е осигурено. Не става така.

- В театъра трябва да се поставят спектакли.

- Трябва да се поставя една годишно, но тя да е много качествена, направена с много мангизи. Блестяща. Такава обаче трябва да има направена и в Разград, и Търговище, и в Силистра, във всички 35 театъра. И да обикаля другите градове с нея. Така публиката в Хасково ще има възможност да види много качествени постановки. Това е моделът. Защо сега ние, пък и всички други, правим сурогати - от нищо нещо. Страхотна мъка. Знаеш ли какво ми коства да акумулирам пари от театър в момент на криза, когато хората не ходят на театър. А ти ми казваш само един спектакъл. За мен е това е невероятно щастие - и да мога да го платя. Тънкият момент в цялата работа е да платиш. Целият номер в държавата е, че много хора показват лице, понякога прекрасно, но никой не може да разбере, включително големи специалисти, дали е платено или не. Там е интересният момент. Да изкараш заглавие, да платиш на режисьора, на художника, на сценографа, реквизита. А не както на много места - давам пример с този прословут Пазарджик, защото случаят е уникален - поставяш, не разплащаш и започваш ново. И отчиташ дейност. Това са театри, които не пътуват въобще. Това е ужасният принцип на социализма. Той не мърда, стои си, вади премиера всеки месец. Браво, готино, играят я два пъти и край, поставя нова. Аз имам представления, които се играят по 6-7 години. Това е западен модел на работа. Въпросът е, че го работим в източен район. Театърът в Хасково има страхотно бъдеще. Сградата ни е хубава, няма раздуване на щат, това са актьори, които го умеят. Пътуват като луди. Играем по две неща, чудим се транспорт откъде да намерим. В страшна кондиция сме. Но това трябва да се случи в цялата държава. За да могат да се поставят по едно или две неща, но всеки театър да го направи качествено ,сериозно, с хубави екипи. И да започне това движение на спектакли в тази малка държава. И за публиката ще е добре и за театрите, защото ще имат приходи.

Мен ме викат да консултирам много хора, имам много опит вече. Като кажат: в граничните райони не се закриват културни институти. Такива се водят Кърджали, Смолян, Благоевград, Кюстендил, Разград, Силистра...цяла България. Той има слаби резултати, като театърът в Кърджали - вегитира, но трябва да съществува. Това е политика на държава отпреди НАТО. Защо Гърция е в тази криза? Защото й наливаха пари, за да бъде мост към Изтока. Правеха военни бази, за бъде стабилна. Когато изчезнаха конфликтите, онези, научени да работят по един час на ден и да взимат големи заплати, не могат да разберат защо искат от тях нещо друго.

Европейският съюз продължава да мисли по тая малоумна схема. Та какво му пречи на Сливен да направи проект по трансгранично сътрудничество? Не, трябва да са граничен район. Каквато и реформа да дойде, този начин на мислене трудно ще се пребори. Затова хасковският театър трябва да е силен, за да преборва театрите в Кърджали или Смолян. Защото те живеят с мисълта, че колкото и слаби да са, ще ги има.

Това ми е борбата. Театърът е с традиции в Хасково, макар публиката да не е многобройна. Театърът не е масово изкуство, не е мач. Въпреки че събира повече публика. И в "А" група на беше отборът на Хасково, пак щяхме да събираме повече публика.

- Кога вие ще поставите спектакъл в Хасково?

- Не мога, нямам финасов ресурс.

- Поставихте спектакъл в Сатиричния театър. Ще гостува ли в Хасково?

- Не мога да кажа. Те са много скъпи. Театърът ни е много хубав, но е с 250 места. За да дойде постановка на Сатиричния, трябва да платим 6-7 хиляди лева. Сметни ги на 250 души. Билетът трябва да е 25 лева, за да им платим. А нашите разходи? Много е трудно.Тук трябва идват по-камерни неща, а и сцената е по-малка.

- Това означава ли, че скъпи постановки в Хасково не идват?

- Идваха по театралните празници. Тогава ги канех, защото имаше по-добро финансиране. Можех да си позволя да каня софийски театри и да платя. Като се сви бюджетът, нашите празници са по-скромни. Скромничко, но с програма, която създава усещане за празник.

Интервю на Христина Котларска