Красен Кръстев е роден на 26 март 1973 година в Хасково. Постъпва на 10-годишна възраст в Националното хореографско училище в София. През 1991 година танцува в балет "Арабеск". Година по-късно е финалист на Международния конкурс за съвременен танц в Париж. В същия период заедно с Теодора Иванова и Лилия Стефанова създава първата в България трупа за съвременен танц "Амарант данс студио". На 20-годишна възраст е известен като най-младият български хореограф. Получава втора награда за хореография на Международния балетен конкурс във Варна през 1994 година. Приет е в училището на Морис Бежар в Лозана, Швейцария. През 2002 година основава своя трупа.

Красен Кръстев, балетист и хореограф

- Как избрахте балета?

- Исках да танцувам латино. Бях на 9 години, когато майка ми ме записа в школата в читалище "Заря". В същата зала преподаваха и балет. За годишния концерт на балетистите им трябваше още едно момче. Преподавателката ме помоли да играя. Казах, че не ми се танцува с бял чорапогашник. Стуваше ми се много женско. Тя настояваше и се съгласих да участвам само за тази концерт. На него присъстваше бивш директор на хореографското училище в София. Поиска да разговаря с родителите ми. Каза, че сега е времето да кандидатствам за паралелката класически балет в хореографското училище.

- Как заминахте за Швейцария?

- Завърших през 1992 година. Явих се на Варненския конкурс и там видях брошури за конкурс за съвременен танц в Париж. Балетът никога не е бил моята страст. Но техниката на класическия танц е най-силната техника, дава огромна сила.

Заминах за Париж с две мои съученички - Теодора Иванова и Лилия Стефчева. Там за първи път видяхме какво означава съвременен танц. Върнахме се в България и решихме да създадем първата трупа за съвременен танц в България - Амарант данс студио.

- Били сте първите, от кого се учехте?

- От никого и много бързо ми просветна, че трябва да се уча. Имахме огромно желание, но осъзнахме, че ни липсва сериозно образование. Бях чувал, че в училището на Морис Бежар преподават професори от цял свят. Реших да пробвам. През 1994 година се явих на конкурс в Лозана, Швейцария, където е училището. Бяхме около 300 кандидати, приемаха 15. Изпитът включваше класически и съвременен танц, песен, текст на собствения език и импровизации. Приеха ме.

- Скъпо ли беше обучението?

- Родителите ми продадоха къщата ни в Хасково. Трябваха ми 10 000 евро на година. Обучението е две години и е безплатно. Тези пари ти трябват за здравни осигуровки, искат да са сигурни, че учениците им ще имат къде да живеят и средства, за да се хранят. Не можеш да работиш, защото си на училище от 7.30 до 21.00 часа - танци и театър. Имахме по пет часа кендо-японски бой, бяхме с маски, облечени с поли, в арматури, удряхме с дървени пръчки и крещяхме на японски. Учи те на концентрация и да канализираш енергията си в правилна посока.

- От какво сте се лишавали?

- Не е чак толкова лишаване и страдание. То е начин на живот. Моето детство беше различно от това на други деца. Беше изпълнено със сънища, въображения и мечти. Беше много красиво, въпреки че не си играех, както другите деца. Така свикнах. Играех в главата си, по мой собствен начин.

- Преживяхте ли шок, когато отидохте в Швейцария?

- Да. Бях на 20 години, наложи ми се да плащам сметки, осигуровки. Отидох в Лозана, в един земен рай. Всичко е подредено и чисто, имах чувството, че парфюмират улиците. Като в приказка, все едно бях попаднал в комикс. Не можех да повярвам на очите си. Но много неща ми липсваха. Хората са студени, след 20.00 часа не можеш да видиш никого по улиците. Всичко е толкова подредено, че е чак е стерилно. Като санаториум, като помещение за възрастни хора. Нямаше живот. Макар че и там има млади хора, които се забавляват, напиват се...

- Какво ви направи най-силно впечатление, когато заминахте?

- Когато заминах през 1994 година ме фрапира това, че можеш да си хвърляш кофата за боклук само във вторник вечерта и петък вечерта. Кофите за боклук са найлонови пликове, които се купуват от супермаркета. Във всеки град има различни пликове. Не можеш да използваш нищо друго освен тези, които си купил в твоя град. За 30 плика плащаш 5 евро. Имаш пликове за пластмаса, за стъкло... Никога не се изхвъля мебел или електрически уред. Да не говорим за батерии.

- Какво се случва, ако изхвърлиш боклука в сряда?

- Минават ченгетата, отварят боклука и търсят писма или някакви стари разписки, за да научат името и адреса. Така те намират и те глобяват 100 евро.

- Спокойно ли живеете там?

- В Швейцария е по-спокойно. В Париж и Брюксел е като в София. Има престъпност, кражби, много страшни неща се случват. Един приятел ми разказа как двама чернокожи пребили едно българско момче в брюкселското метро. След побоя го хвърлили на релсите.

В големите градове винаги си нащрек.

- Казват, че на Запад човекът е в цивилизовано робство. Усещате ли го по този начин?

- Не можеш да бъдеш напълно свободен. Има правила, които трябва да се спазват. Не можеш да живееш в страна, без да спазваш нейните правила. Това го разбрах веднага. Аз не съм отишъл във Франция, Белгия и Швейцария, за да живея като българин. Знам, че в тези държави има различен начин на живот. Не искам в Брюксел да живея като в София или в Хасково. Защото тогава няма смисъл да заминавам.

Въпреки че и в центъра на Брюксел има квартали, които приличат на цигански пазар - пълно е с араби, сякаш живееш в Газа. Няма жени по улицата, само чернокожи и араби. Правиш две крачки и имаш чувството, че си в Палестина. Не искам да живея на такива места. Избрах Брюксел, защото искам да живея на цивилизовано място. Живея в малък апартамент и плащам много пари, но съм в цивилизован квартал. Искам да изляза навън и да се чувствам в Белгия, а не като в София или в циганската махала. Не отричам факта, че съм българин. Ям шопска салата и пия ракия вкъщи. Но не слушам чалга в колата с надути тонколони. Те не правят така. Никога няма да ме приемат като един от тях, за тях ще си остана чужденец. Това не ме тревожи. Но искам да ме гледат като бял човек и да ме уважават.

- С кое не можете да свикнете?

- Много неща не ми харесват, но много неща не ми харесват и в България. Няма рай на тази земя. Има място, където се чувстваш удовлетворен и щастлив в някакъв период от време.

- Как се забавлявате там?

- По-различно и по-малко. Там работя. В 10.00 часа трябва да съм на работа и да съм във форма. Ако не си, може и да ти простят един два пъти. Конкуренцията е страшна. Може да те изгонят, да ти прекратят договора или да ти намалят заплатата. Не от това се страхувам. Страхувам се, че съм много лесно заменим и това ти го показват непрекънато. Много чакат за работа. Особено когато годините растат. Затова се опитвам повече да работя с мозъка си. Докато бях по-млад, повече се хвърлях. Сега е обратното, за да мога да танцувам по-дълго. Никога не съм изкарвал пари по друг начин, освен с танцуване.

Чувствам се привилегирован, защото съм един от малкото. Срещал съм се с танцьори, които са ми скривали шапката, толкова съм им се възхищавал. Те са били принудени да работят по барове, за да си плащат обучението или стажа.

- Бихте ли живели в България?

- Все още не. Има един единствен критерий да избера държава - професионалният. Ако имам мисия в България, бих живял. Ако се чувствам удовлетворен от това, което върша.Още е рано да обмислям професионалната си мисия в България. Все още няма достатъчно средства, за да може съвременното танцово изкуство да се развие тук, въпреки че много хора го правят. Много бързо ще се изнеря. България ми е родна страна и затова по-трудно й прощавам за неща, с които не съм съгласен, отколкото в чужбина. Много по-взискателен съм към България и българите.

- Как се финансират спектаклите в Брюксел?

- От Министерство на културата и от спонсори. Едно танцово представление струва 100 000 евро. Тези пари не могат да се върнат и никой не изисква това от тебе. Там хората знаят, че изкуството съществува не за да печели пари. Изкуството носи душевна наслада, без изкуство хората ще се изтрепят, ще има войни. Единственият момент, в който няма изкуство, е когато има война.

Изкуството не те пои, не те храни, но това, което се случава в главата ти, когато отидеш на една изложба, представление, спектакъл, това, което ти носи прочитането на една книга, те кара да бъдеш по-добър човек. Това трябва да разберат политиците в България.

- Как виждате България при гостуванията си тук?

- Много са се променили нещата. Проблемът е в политиката. Когато България влезе в ЕС, бях много щастлив. Това е голям шанс за страната ни. Но пак има корупция и кражби, караме си я пак така. Но вярвам, че нещата ще се оправят скоро. Ще е дълъг и труден процес. Всичко е въпрос на възпитание и на поколения. Но с корупцията и проблеми от рода на скриване, минаване под тезгяха, трябва да се свърши. И другаде съществува, но в момента, в който те хванат, има съдебна система, която работи правилно. Тук ги пускат.

- Какъв е имиджът на България?

- Зависи от средата. Първото нещо, за което се сещат, е Силви Вартан и киселото мляко. Непрекъснато се срещам с французи и белгийци, които са идвали в България. Случвало ми се е да влизам във фришоп и жената на касата да възкликне:" Вие сте българин! Обожавам България, всяко лято съм там. Толкова ми харесва, на всички приятелки казвам, че трябва да отидат." България е една от страните, които са на мода.

- Какво си взимате от България, когато заминавате?

- Домашна лютеница, сирене и ракия, която майка ми вари.

Интервю на Христина Котларска