Д-р Лин, уловен

Забраната стопира хиляди риболовци и ги прати в принудителна ваканция. Някои от тях си прибраха такъмите по гаражите и се отдадоха на други занимания, подчинявайки се на закона и съвестта си. Други не спират да пъшкат и охкат, оплаквайки скучните си почивни дни, от невъзможността да се отдадат на любимото хоби. Тук не слагам в сметката седемте разрешени обекта за спортен риболов в нашата област. Там положението е отчайващо, рибата се губи, сякаш изобщо я няма (има версии и сигнали, че тези водоеми отдавна са отарашени от бракониерите). Такива като нас, дето за нищо на света няма да си оставят въдиците да мухлясат в мазето или гаража, не мирясват, а търсят алтернатива. А изход има, и това са частните язовири и баражи, които са десетки около нас, в хасковския регион, и при съседите от Кърджали. Да, там се плаща, къде само за пръчка, къде и рибата, но всеки въдичар може да лови, дори и само да си тренира постановката. Предстои летен сезон, трябва да сме подготвени за него.

Сетих се за един стар авер от Кърджалийско, който отдавна ме канеше на язовира си, да му погостувам и да пробвам фаворитната му риба - каленика. Човекът се хвалеше, че развъждал линове като бирени бутилки. Никъде другаде нямало толкова едри като бай Мюмюновите риби, блатните пъстърви надхвърляли килограма. Предизвикателството – гъдела под лъжичката, се появи точно сега през забраната, когато се присетих за поканата на аратлика от известното родопско село Мост. Извиках братовчеда Пешо на среща – допитване. С него имахме почти еднакви тези относно ловенето през забраната т. е. да ходим само по разрешени места, да експериментираме и подържаме формата си, щото ни чака тежко рибарско лято по Марица. Докато си пиехме предния ден кафето в къщи, решихме да навестим бай Мюмюн, по - точно неговото водно владение, за да пробваме настроението на прехваления каленик. На другия ден - неделя, това и сторихме. Тръгнахме още в зори към царството на „златните риби” - язовира на приятеля Мюмюн баба.

Прелюдия

Линът (каленик, блатарка, блатна пъстърва) е екзотична риба, доста разпространена в Кърджалийско. Няма микроязовир по границата с хасковска област, а и по – навътре, където каленикът (тук така му викат) да не се среща, при това масово (водоемите около Хасково рядко или почти нямат каленик). Чувал съм, че самите въдичари по тези места, разселват лина по язовирите. Това е една чудесна амбиция на местните хора да съхранят този прекрасен обект за риболов, какъвто е каленикът. Нещо подобно съм чувал и за мряната, но за нея друг път.

Каленикът е като пришелец друг свят – света на мълчанието. Линът е със сигурност най-привързаната към тишината и спокойствието риба от семейството на шарановите и може би най-слабо познатият вид за повечето хора. Причината е, че не го продават в магазин, нито го сервират в ресторант. Това пък от своя страна е свързано с местообитанието му (гъстата растителност) и пълната невъзможност да се лови в промишлени количества. Линът е известен предимно на въдичарите. Но колцина от тях са имали среща с едър лин по нашите места– това си остава загадка.

Една от забележителностите на лина е, че той е покрит с дебел прозрачен слой слуз. Това прави рибата необикновено хлъзгава, ако се хване в ръце. Когато линът бъде изваден от водата на въздух, “желатиновият” слой започва да потъмнява на големи петна, сетне се олющва, откривайки златните люспи. В традиционните представи на западноевропейците на лина се приписват почти човешки качества. Дори и днес, в иначе сериозни справочници по риболов, продължава да се твърди, че линът е рибешкият лекар. Всички наранени и нахапани от хищници риби отивали при д-р Лин, за да се отъркат в неговата целебна слуз. Така раните им веднага зараствали. Това било и причината щуката да дели една и съща ниша във водоемите с него, без да го напада. От цялата тази романтика истината е, че слузестият хлъзгав каленик не е по вкуса на нито един хищник, а и за стръв не става.

Епизод I

С колегата Петър Стамов пропътувахме разстоянието от 40 км за по-малко от час. Атмосферните данни бяха обещаващи за предстоящия риболов, както и бялата котка, която ни пресече пътя, малко преди да пристигнем на обекта. Приятно слънце, бяла котка, ясна цел, евентуални трофеи, това са все качествени екстри, които ни даваха доста надежда, че ще я бъде. Много лесно (с питане, де) намерихме микроязовира на Мюмюн и артистично пренебрегвайки табелата „Частен язовир”, се настанихме на стената. Безапелационно. Все пак имах официална покана от собственика, нямаше нужда да се представям на когото и да било. Язовирът нямаше охрана.

Бяхме се заредили с всичко необходимо за капризите на каленика - торен червей, хляб, варено жито, сладка царевица, така че рибата нямаше шанс да ни се изплъзне. Отскоро бях се върнал към първичното т.е., към старите ценности в риболова и смених всички видове купешки плувки с пачи пера. Така ловеше дядо ми, а пък мене баща ми ме научи. И на двете ми въдици стърчаха плувки от патешки пера, съответно 1,5 гр. и 2,5 гр., избарани и оцветени като по каталог. Тази врътка беше заради една зараждаща се носталгия по старите тертипи. В най-скоро време дори смятам да зарежа и карбоновите телескопи, като ги заменя с бамбукови пръчки.

Такъмите не ловят рибата сами!

Водоемчето на Мюмюн се оказа доста симпатично, с незначителна растителност покрай брега - водна леща. Някъде към опашката на микроязовира се мяркаха и ниски папури. Видяхме и други двама рибари, които не реагираха на нашето пристигане, не се запитах защо. Нашата цел беше да изненадаме линовете с някое неустоимо за тях предложение като, стръв, маниер, тактика, и пр.

Епизод II

Червеите, които накопахме от едно торище близо до Рудина, се включиха първи в заигравката ни с каленика. Действахме без захранка, директно в прозорците на водната растителност - любимото място на д-р Лин. Първата риба дойде при братовчеда и това беше калениче с незадоволителен размер, не от онези, прословутите гиганти, за които бях чувал. И втората, и третата, все бяха такива - неприлично малки. Едно след друго връщахме дребните екземпляри обратно, с надеждата че следващата блатарка ще е някой по-възрастен чичо Доктор. Вкарах малко надежда и фън, като се обърнах към братовчеда с думите: „Това са разузнавачите, брат`чед, едрото седи отзад, чака, защото е умно, за да види колко сме балъкчии. Дай да се правим на аматьори, за да не ни заподозрат „едрягите” в майсторлък”.

Така – 3 часа. Обърнахме на хляб, пак същата работа, калениците не наедряха. После на царевица. Единият от рибарите, вдясно от нас, също вадеше по нещо периодически. Както се оказа в последствие, под неговото перо трайно се била настанила каракудата, а тя не дава фронт на каленика, лапа стръвно. В риболова няма стопроцентови правила. Този ден по всяка вероятност за едрите каленици, също както и при нас, сухоземците, беше почивен или се бяхме издали пред рибите по някакъв неразбираем от нас начин. По-голяма риба от педя, не успяхме да излъжем.

Епизод III

Арендаторът бай Мюмюн също не се появи. Никой не дойде да ни попита защо сме загърбили табелата „Риболовът забранен”. На отсрещния бряг забръмча помпа за поливане, хората се грижеха за посевите си. Нашата работа също стана ясна - днес няма да е, килограмовите каленици отсъстваха или се бояха от нас. Решихме с братовчеда и ние да се погрижим за себе си. Само след 30 минути седнахме на скара-бира насред пазара в село Мост, аз - на кебапчета, братовчеда - на мешена.

Екзод

Все пак имаше някаква полза от цялата тази експедиция. Каленик не хванахме, въпреки че бяхме вложили по 4 лв. за стръв, но пък и гладни не останахме, пак за същата цена. И поука си взехме, че каленикът е умна риба, все пак.

Щерю Щерев, аквакултурист

На братовчеда, Пешо Стамов най - му приляга върбовата сянка.

Оня, другият рибар