Режисьорът Лео Капон репетира на сцената на хасковския театър спектакъла „ Дух вкъщи”. Постановката е по пиесата на Ефраим Кишон и с добавки от текстове на Шекспир. Разказва за отношенията между Ромео и Жулиета след 40 години брак.

В ролите влизат Стефан Цирков, Пешка Манева, Ивана Шекерова и Любомир Сапунджиев.

Лео Капон, режисьор

- Поставяте на хасковска сцена „Дух вкъщи”. Поставяли сте го и в Пловдив. Какво е предизвикателството да правиш едно и също заглавие?

- За пореден път се упражнявам в нещо, което искам да правя. Заглавието е същото, но представлението ще е различно. Има пиеси, които съм правил по 14 пъти и те не си приличат.Защото нямам предварителна представа. Всичко се случва в момента, хрумванията идват в момента, зависи и от актьорите. Обмислям какво искам да кажа, но не и как ще го кажа. Това е като една среща – знам предварително какво искам да кажа, но това как ще го кажа зависи от обстоятелствата, от това как изглеждаме, в какво настроение сме, какво е около нас. Така е и с пиесите.

- Какво искате да кажете с тази пиеса?

- Искам да задам няколко въпроса, на които да се търсят отговорите. Първият - какво става с любовта след 40 години брак? Има ли я, няма ли я? Ако я има, какво се е променило, в какво се състои тя? Другият въпрос - имаме ли автор ние, хората? Дали този автор през цялото време ни наблюдава и настоява да се случи това, което той е решил? Успяваме ли понякога да излъжем автора си? Сериозни неща, за които търся забавната форма, за да няма напрежение и страх, иначе те губят смисъла си.

- Давате ли отговорите?

- Отговорите, както и поуките, са нещо ужасно. Знам пътя, по който трябва да се търси отговорът, но той е различен за всеки.

- Вашият отговор какъв е?

- Отговорите са нещо много лично. Не трябва да се споделят. Те са ценни, когато са за теб. Когато споделяш отговорите, се превръщаш в лектор, в оратор, в нещо безполезно. Полезно е да посочиш пътя и да се научиш да задаваш правилните въпроси, защото те вече са отговори. И няма един единствен правилен отговор. Изчезва ли любовта след 40 години брак? Ако знаещ какво е тя, не изчезва. Няма как да съществуваме, ако я няма. По-важното е какво е любовта.

- Имаме ли автор?

- Имаме автор и в това няма нищо страшно. Въпросът е да живеем в хармония с него, а не в конфликт. Тогава и лошите неща са забавни и хубави. Самият Шекспир го е казал- „Светът е сцена и всички сме актьори”. Ако го разбираме, нищо не би ни притеснило. Нищо не е наистина. Ролята ни е да страдаме и ние трябва са го правим с удоволствието на актьора, че изпълнява добре ролята си. Това ни е дал авторът - да играем и ние трябва да се кефим, трябва да го изиграем, както трябва. Иначе се обричаме само на страдание и нищо друго. Винаги ни се случва нещо, което не очакваме. Вместо да се радваме, ние се тюхкаме :”Защо все на мен?” Всичко трябва да ни забавлява.

- -Вие успявате ли да се забавлявате?

- Стремя се да го постигна и в 50 % от случаите успявам. Надявам се да стигна до онова равновесие, в което всичко ще ме забавлява. Снимаха един филм за мен- „Лео Капон-теория на забавлението”. Наистина вярвам в това.

- Казахте, че сте труден режисьор.

- Труден в кавички. Няма театър, в който съм работил и след това актьорите да кажат :”Оле, дано не ни се падне пак този, че е много труден.”Точно обратното е. Винаги си спомнят с удоволствие. Защото в крайна сметка разбират, че са имали реална свобода. Много е трудно да бъдеш свободен. На сцената това сякаш е по-лесно, но се оказва, че не е така. За да си свободен, трябва да си много искрен и открит, да работят всичките ти сетива- умът ти, подсъзнанието. Всичко трябва да работи целенасочено. Да знаеш какво искаш да кажеш и да си свободен в това как да кажеш.

Ние не знаем какво искаме да кажем. Мисълта е много по-бърза от езика. Езикът ни служи единствено да скриваме мисълта. А когато усетим какво искаме да кажем, се замисляме дали да го кажем. Това е липсата на свобода.

- Какво ни пречи да сме свободни?

-Създадени сме свободни. Но от мига на раждането ни учат да се страхуваме. Няма значение как го наричат - предпазване, обучение, „за добро”. Започваме да се страхуваме от всичко. Страхуваме се от живота, страхуваме се и от смъртта. Разделяме ги, без да осъзнаваме, че те са едно цяло и в тях няма нищо страшно. Едното не може без другото. Пак ще кажа, че забавлението му е цаката. Не в тъпанарския смисъл да ни е кеф. И чалгата е забавление. Това е нещо лично, едно равновесие, разбирателство с теб самия и с природата около теб. Както навремето ми каза един бедуин, безкраен мъдрец - ако си представим, че земята като планета е на 24 часа, човечеството на нея е само от 12 секунди. Виж колко си избран, за да си част от тези 12 секунди. Намери своето място в тези 12 секунди и чак тогава занимавай вселената с проблемите си.

-Къде срещнахте този бедуин?

- В израелската пустиня. Бях на разходка сам с бедуина. Безкрайно много мъдрости ми каза. Това беше преди повече от 20 години. Един от хората, с който усещаш колко е силно мълчанието, след като сте си говорили, разбира се. Мълчание може да има само между хора, които са си говорили. Между хора, които не са си говорили, то е неловко. Ние сме си родени със знание. Но го губим, колкото повече растем. Много инересен филм гледах – изследваха научно мозъка на бебето, докато се учи да говори. Оказва се, че така то забравя езиците. Когато се ражда знае примерно седем езика. Авторът ни създава със знанието. Но с времето страхът става все по-голям и губим това знание. Затова съществува религията, за да ни връща знанието. Но вместо това,се превръща в политическа партия и върши същите глупости като политическите партии. Затова търсим отдушник в източните религии. Християнстовото е загубило тълкуването. Четем религиозните текстове като мемоаристика, без да търсим какво е кодирано в тях. Не си задаваме въпроса какво иска да ни каже. Важно е да търсиш отговора.

- Смятате, че ако човек не е егоист никога няма да стане свестен.

-Не може да не обичаш себе си, защото иначе не можеш да обичаш никой друг. Ти си създаден със задължението да се обичаш. Иначе за нищо не ставаш. Трябва да обичаш всичко в себе си и да се грижиш за себе си. Егото за това го имаме, не трябва да му се подчиняваме,но без него сме за никъде. Ако няма „аз”, ще има никой. Но трябва да си в харамния с цялата вселена,тогава „аз” има смисъл. Този свят няма да е същият, ако теб те няма, как няма да се обичаш. Но и без света ти си никой. Ти си някой, ако го има всичко останало.

- Водите клас по актьорско майсторство в Пловдивския университет.Лесно ли разпознавате таланта?

-Не вярвам, че сме различни. Всички имаме качества, въпросът е доколко ги губи и след това успяваме да ги открием и върнем. Кое дете не е артистично? Аз само помагам на тези, които са загубили таланта си, да го намерят, ако могат. Ние сме родени артисти и това е нашата функция в този живот. Това, че губим уменията си е наш проблем, а не на автора. Няма нещо, което не играеш в този живот. През цялото време играеш. Ти играеш, че си журналистка, аз - че съм режисьор. После ти играеш зрител, но всъщност си актьор, който играе зрител.

- От каква реформа се нуждае българският театър?

- Това е въпрос, на които не искам да разсъждавам, защото е бягство от забавлението, убийство на забавлението. Не може да се разсъждава за каквото и да е изкуство като за търговско дружество, което трябва да носи печалба.

- Но театър се прави с пари.

-Той може да се прави и с малко, и с много пари. Ако искаш да правиш театър, ще намериш начин. Трябва да има промени. Но ме притеснява това, че мислят как да спрат да правят театър, не как да правят. Пак е до начин на мислене. Какво искаш да кажеш. Че искаш да имаме театър, или че не искаш. Ако искаш го да правиш, няма да е оцеляване, а създаване. Има гигантска разлика. Безкрайно тягостно е да поставиш някого в условията на оцеляване. Ако любовта е поставена в условия на оцеляване, тя ще изчезне след 40 години. В условия на създаване, това не може да се случи. Няма как да изчезне.

Интервю на Христина Котларска