* Едно свидетелство от 1208 г. за българския корен на населението вЮжните Родопи…

Величко ПАЧИЛОВ

Четвъртият кръстоносен поход и създаването през 1204 г. на Латинската империя със столица Константинопол (Ца­риград), назовавана още Нова Франция, имат важно светов­но-историческо значение. Не по-малко значение те имат и за българската държава - единствената военна сила на Балканския полуостров, която тогава е могла успешно да се противопостави на кръсто­носците и венецианците.

Поради това интересът към те­зи сложни исторически съби­тия не пресеква и до днес. В не малка степен това се дъл­жи и на щастливото обстоятелство, че те са описани блестящо от Жофроа дьо Ви­лардуен - маршал на Шампания и един от най-видните военни ръководители на похода. Него­вото съчинение „Завладяване­то на Константинопол”, напи­сано още в 1208 г. в крепост­та Мосинопол (до Гюмюрджи­на), е първокласен извор за ис­торията на Четвърти кръс­тоносен поход и за началния период от съществуването на Латинската империя. Освен това то е и един от най- важ­ните извори за историята на средновековна България. Бла­годарение на този епохален труд светът днес познава с доста подробности събития­та, станали в тази толкова отдалечена епоха. В него се съдържа и едно много интерес­но свидетелство за българс­кия характер и българския дух на населението в Южните Ро­допи и по-конкретно в района между Кирково, Златоград, Мадан, Рудозем, Ксанти и Гюмюрджина.Както е известно, участни­ците в Четвърти кръстоносен поход - френските рицари от Фландрия, Ено, Брабант и Шампан, както и италиански­те барони от Ломбардия, натоварени на венециански ко­раби, се отклонили от първо­началния си план. Всички те, вместо да се отправят към Палестина, за да прогонят неверниците от Светите християнски места, пристигнали в Мраморно море и дебаркирали край Скутари.

След ожесточе­ни сражения, на 18 юли 1203 г. тe завладели Константинопол - столицата на непобедимата дотогава Византийска империя. Военно­политическите об­стоятелства оба­че наложили кръс­тоносците за вто­ри път да завладе­ят града. Това ста­нало на 12 април 1204 г., откогато фактически започ­нала да действа Латинската империя. Още на другия ден населението приветствало като император ръководите­ля на кръстоносната армия - маркиз Бонифаций Монферат­ски. С това положение обаче не могли да се примирят ве­нецианците, които се стра­хували от нарастването мощ­та на своя съсед от Ломбар­дия - маркиз Бонифаций Мон­фератски. Затова по тяхно внушение, представителите на кръстоносната армия изб­рали на 9 май 1204 г. за пръв латински император друг бла­городник - графа на Фландрия и Ено - Балдуин I.След като кръстоносците завладели редица крепости и градове в Тракия и Мала Азия, веднага започнало разпреде­лението на новите, даже все още незавладени територии. За заслугите му като военен ръководител на Четвърти кръстоносен поход и за превземането на Константинопол, маркиз Бонифаций Монфе­ратски получил като феодал­но владение важния град Со­лун, с областите Македония, Епир, Тесалия и Елада. Талан­тливият военачалник не са­мо успял да овладее предоставените му земи, но завла­дял още Атина и остров Евбея. А известният ни вече Жофроа дьо Вилардуен получил от императора земите, разположени западно от устието на р. Марица, включва­щи околностите на Фере, Дедеагач и Макри. Разбира се, и другите заслужили латински барони получили владения в Тракия или Мала Азия. При то­ва разпределение венецианци­те, като велика сила и добри търговци, успели да запазят за себе си три четвърти от столицата Константинопол, целия град Адрианопол (Одрин), както и всички остана­ли неразпределени земи.

Царят на българите Калоян (1197-1207), още при появява­нето на кръстоносците в началото на 1204 г., им предло­жил стохилядна армия като помощ в битката за Константинопол, при условие, че бъде признат от тях за владетел на България. През лятото на същата година той отново се опитал да установи контак­ти с новата империя чрез ри­царя Пиер дьо Брасиьо, който тогава бил в Тракия, за да уре­ди добросъседски отношения. Всичките му предложения оба­че бивали посрещани от кръстоносците високомерно и пре­небрежително, с пълно неза­читане на владетелските му права. Независимо от тези не­успехи, цар Калоян продължа­вал активните си дипломати­чески отношения с папа Инокентий III. В резултат на тези усилия, на 8 ноември 1204 г. Калоян бил тържествено ко­ронясан за български цар от папския легат - карди­нал Лъв. Унията между Рим и Търно­во станала факт. С този свой най-голям дипломатически успех цар Калоян се на­дявал да постигне по-толерантно от­ношение от страна на кръстоносците, да уреди добри междудържавни отно­шения с Латинската империя.

С молба за съдействие той се обърнал и към папата. Ала както сочат фактите, баро­ните не се впечатлили от то­зи исторически международен акт и следвали неотклонно завоевателната си политика спрямо българската държава. За сетен път цар Калоян се убедил, че не му остава друг изход, освен чрез военни дейс­твия да разреши в свой интерес възникналите проблеми с новосъздадената Латинска империя.През пролетта на 1205 г. гръцката аристокрация в Тракия предложила на цар Ка­лоян съюз срещу латинските барони. Той, поучен от досе­гашните си безуспешни опити, приел без колебание. Гър­ците вдигнали уговореното въстание и като започнали да избиват и прогонват латинските гарнизони, успели да освободят Димотика, Одрин и някои други градове. Поло­жението на рицарите в Тракия станало критично.

Зато­ва император Болдуин I съб­рал всичките си военни сили и лично, заедно с маршала на империята Жофроа дьо Ви­лардуен, потеглил към Одрин. От своя страна цар Калоян, верен на съюза cи с гърците, начело на голяма българска войска, подпомогната от кумани, се спуснал също към Од­рин. Историческата битка станала на 14 април 1205 г. Непобедимите дотогава и надменни рицари, като подце­нили силите и пълководческите способности на българския владетел, претърпели катастрофално поражение. Едни от най-видните френски ба­рони загинали на бойното по­ле, а император Болдуин I бил пленен. Жофроа дьо Вилардуен, който бил оставен да па­зи Одрин и не взел пряко участие в битката, съумял бързо да организира отстъпление­то на останалите боеспособни рицари. Цар Калоян не ги преследвал, а съобразявайки се с настъпилите промени в стратегическата обстанов­ка, насочил направлението на следващите си военни дейс­твия към Солун.

След това катастрофално за Латинската империя сражение, за ръководител на държавата като регент бил обя­вен братът на Болдуин I - Ан­ри дьо Ено. А на 20 август 1206 г., след като известие­то за смъртта на Болдуин I в български плен било потвърдено, Анри бил коронясан за латински император в църк­вата „Св. София”. Новият им­ператор бил принуден да се справя с много трудности и да води военни действия в Мала Азия и на Балканите. За да укрепи разклатените си позиции в Тракия, а и да на­пълни изпразнените си хамба­ри, император Анри сключил в Мала Азия двегодишно примирие с Теодор I Ласкарис и се върнал в Константинопол, за да се подготви за поход към Тракия. В Силиврия той събрал всичките си военни си­ли и след празника на Свети Йоан(Еньовден) - 24 юни 1207 г., потеглил. В Одрин той ос­танал само един ден, колкото да се запознае с поражения­та, които цар Калоян бил нанесъл на стените и кулите на крепостта. След това се отправил на север в български­те земи за плячка. След 13-14 дни той се завър­нал с голям брой едър и дребен добитък, както и с голямо коли­чество току-що ожъната пше­ница и други зърнени храни.По това време солунският владетел, маркиз Бонифаций Монфератски, изпратил пратеници до император Анри, за да го помоли за среща при гр. Капесал (Ипсала), близо до из­точния бряг на делтата на р. Марица. Императорът с ра­дост приел поканата, още по­вече, че двамата не се били виждали отдавна, а освен то­ва бил женен за дъщерята на Бонифаций Монфератски - Агнес, и искал да сподели радос­тната вест, че чака от нея дете. Като се изпреварят ис­торическите събития, може да се отбележи, че император Анри (1205-1216) сехарактеризира като най-изявения и ус­пешен владетел на Латинската империя. По-късно той ус­тановил съюзни отношения с България и се оженил за дъщерята на най-опасния си враг - българския цар Калоян, и то след като той вече бил загинал пред стените на Солун. Срещата продължила два дни. Маркиз Бонифаций Монферат­ски положил клетва за вяр­ност пред император Анри, с което отново получил право­то да владее Солун и околни­те области, както това било при Болдуин I. Освен това, по­ради надвисналата над Солун заплаха, маркиз Бонифаций по­молил и двамата владетели се договорили още в края на м. октомври да се срещнат начело на своите войски край Одрин, за да потеглят в общ поход срещу цар Калоян.

На срещата в Ипсала бил и маршал Жофроа дьо Вилардуен. Там той получил от маркиз Бо­нифаций Монфератски като фе­одално владение и крепостта Мосинопол, с всичките околни зе­ми. Така Вилардуен, освен васал на император Анри, станал ва­сал и на маркиз Бонифаций, ка­то земите му вече се прости­рали покрай Бяло море, от р. Ма­рица на изток, до р. Места на запад, т. е. той е владеел сегаш­ната Западна Тракия.

Именно тук, в крепостта Мосинопол до Гюмюрджина, из­вестна в миналото сред родопското население като Мусина калеси и възпята в народните песни и предания, Жофроа дьо Вилардуен през 1208 г. напи­сал знаменитото си съчинение „Завладяването на Констан­тинопол”. Впрочем, като книга то е отпечатано за първи път през 1572 г. във Венеция. От­тогава е издавано над 10 пъ­ти, а в превод на латински, италиански, английски, немски, руски и други езици - много повече пъти. На български език книгата е преведена от старофренския текст на два пъти и съответно издадена два пъти - през 1947 г. и 1985 г. Съчинението на Жофроа дьо Вилардуен обхваща периода от възникването на идеята за кръстоносния поход през 1197-1198 г., до гибелта на маркиз Бонифаций Монфератски в 1207 г.В последните три парагра­фа на книгата се описват обстоятелствата, при които е загинал маркизът, а именно: ко­гато бил в Мосинопол и не били изминали повече от пет дни, той, по съвета на местните гърци, отишъл в планината край Мосинопол, като яздил на повече от един голям ден разс­тояние. И когато вече бил там и се приготвил да потегли, мес­тните българи се събрали и видели, че маркизът бил охраня­ван от малко хора. И те, като прииждали от всички страни, нападнали неговата тилна ох­рана. Когато маркизът чул тревожния вик, скочил на един кон, само с меч в ръка, без да надене рицарските си доспехи.И когато пристигнал на място­то, където бил нападнат него­вият ариергард, той се нахвърлил върху нападателите и ги преследвал доста надалече. Там маркиз Бонифаций Монфератс­ки бил смъртоносно ударен в плешката под рамото и започ­нал да губи кръв. Когато него­вите люде видели това, те започнали да се объркват, да гу­бят смелост и да устояват лошо на натиска. Тези, които били около маркиза, го поддър­жали, но той загубил много кръв и изпаднал в безсъзнание. И когато хората му видели, че не ще имат никаква помощ от него, те се изплашили и на­ченали да го изоста­вят. Така те били победени поради не­щастния случай. Тези, които оста­нали с него - те би­ли малцина - били убити, а главата на маркиз Бо­нифаций Монфератски била отрязана и изпратена на Ка­лоян и това била една от най-големите радости, които ца­рят някога бил изпитал.Накрая тази знаменита кни­га завършва със следното изречение: „И това злополучие стана в годината от превъп­лъщението на Исус Христос хи­ляда двеста и седма.”

Както се вижда, точната дата и точното място на ги­белта не се съобщават, а са­мо се отбелязва годината на трагичното събитие. Очевид­но прецизният автор, който точно и по дати проследява всички важни събития, неслучайно премълчава мястото и датата на гибелта на маркиз Бонифаций Монфератски. За­щото, ако ги съобщи, ще се на­ложи да обясни къде точно и как е прекарал последните дни от живота си прославеният военачалник и държавен ръководител. А очевидно Виларду­ен не желае това. Неговото съчинение описва и е свидетел­ство за славните дела на ри­царите и бароните от Чет­върти кръстоносен поход и не се занимава с техните чисто човешки грижи и несгоди. И особено с тези от тях, които биха могли да накърнят героичния им образ. А изглежда освен това е изпитвал и неудобство. Нали все пак маркизът е загинал, след като е бил негов гост, а той не е успял да оси­гури пълната му безопасност.Тази неяснота, породена от умелото премълчаване на фак­тите, кара някои историци да приемат, че маркиз Бонифа­ций Монфератски навлязъл в планината, за да се сражава с въоръжени части на българи­те там. Те обаче не обръщат внимание на казаното от Вилардуен, че маркизът бил с малко хо­ра. Нима местните гърци в Мосинопол ще посъветват мар­киза и той ще прие­ме да преследва въо­ръжените българи в непознатата плани­на, само със силите на личната си охрана?Впрочем къде ли е могъл да бъде през последните дни от своя живот славният военен ръководител на Четвърти кръстоносен поход и могъщ со­лунски владетел маркиз Бонифаций Монфератски, за които Вилардуен така умело премъл­чава? Защото, като се вземе предвид точната дата на неговата гибел - 4 септември 1207 г., посочена в регистъра на починалите в цистерианския манастир Де Лочедио, Италия, то наистина се полу­чава една съществена празни­на. А че наистина са премъл­чани доста от последните дни от живота на маркиза, може да се установи лесно, като се проследи броят на дните на предхождащите събития, опи­сани подробно от самия Вилардуен, и то въз основа на дан­ни, посочени в неговото съчи­нение.От похода на император Ан­ри към Одрин и след това на север за плячкосване на българ­ско жито и добитък, както е отбелязано в книгата, след празника на Свети Йоан -Еньовден, т. е. след 24 юни 1207 г., до престоя в Мосинопол, се събират общо 45-46 дни. Ако император Анри е за­почнал своя поход от Силиврия на 1 юли, то маркиз Бонифаций би следвало да е на­пуснал Мосинопол на път за планината на 14-15 август. По такъв начин може да се приеме за доказано, с го­ляма степен на достовер­ност, че наистина маркизът е прекарал последните свои 20-21 дни, т. е. до 4 септемв­ри 1207 г., в Южните Родопи. Ала какво е могъл да търси в тази част на Родопите со­лунският владетел маркиз Бо­нифаций Монфератски, къде­то да отиде по съвета на мес­тните гърци и той да приеме този съвет? И при това да остане там в продължение на около три седмици? Какво те биха могли да му препоръчат и той да приеме? Още повече, че времето му било много цен­но. Столицата му Солун била заплашена от въоръжено нападение, а до съвместния поход с император Анри срещу цар Калоян оставали около 2 месеца. А и защо се е наложи­ло да остане в Мосинопол 5 дни, след като вече си бил тръгнал по обратния път за Солун?Като се проучат възможни­те обекти в радиус около 50 км (един голям летен ден разстояние при яздене на кон в планински терен) в Родопите край Мосинопол (до Гюмюрджи­на), то може да се стигне до единствения логичен извод: маркизът е бил посъветван от гърците да посети минерал­ните бани, известни в мина­лото като Даръдерските ми­нерални бани - на 12 км запад­но от града (до с. Лъджа, сега Термес, в Гърция). Вероятно участвалият в безброй похо­ди и битки, а и вече позастарял 57-59-годишен воена­чалник е страдал от ревмати­зъм или друго заболяване. То се изострило и маркизът спрял в Мосинопол да се пооблекчат болките му, да се полекува. То­ва станало достояние на мес­тните гърци и те го посъвет­вали да се възползва от благоприятната възможност. Още повече, че тези минерал­ни бани били известни с лечебните си свойства, особено при ревматизъм и други став­ни и костни заболявания, още от римско време и били благо­устроени. При това се налагало да се направи съвсем мал­ко отклонение от обратния път за Солун. А и маркизът навярно решил да се възполз­ва от сгодния случай и най-сетне да обърне внимание на здравето си. Още повече, след като му предстоял такъв те­жък и отговорен поход през есента. А защо не и да се по­отпусне, след като така благополучно се уреждали отно­шенията му с новия император. Фактът, отбелязан от Ви­лардуен, че маркиз Бонифаций Монфератски бил нападнат от местните българи едва след като си тръгнал, може да се обясни с обстоятелството, че вероятно им е било не­обходимо повече време, за да организират нападението на елитната и добре въоръжена охрана. Освен това си заслужава да се обърне внимание и на нещо друго, много съществено. Из­пращането на главата на мар­киз Бонифаций Монфератски на цар Калоян, показва не само че населението в тази част на Родопите още тога­ва е било българско, както сам Жофроа дьо Вилардуен пише, но и че то е имало силно раз­вито чувство за принадлеж­ност към българската държав­ност. И то когато по силата на историческата съдба, само за съвсем кратко време преди това, то е могло да живее в границите на българската държава. И независимо че са били изминали само 20 години от възстановяването й след 167-годишното византийско владение на тези български земи в Родопите. Очевидно българите, които още тога­ва са населявали този регион, са имали не само силно изра­зено българско самосъзнание, но и достатъчно добър боен опит, за да се организират, нападнат и разбият елитна­та военна част на кръстонос­ците, охраняваща своя владе­тел. Несъмнено, този боен опит те са придобили от учас­тието си в българската войс­ка - в походите на цар Калоян в Тракия, при превземането на Сяр и нападението на Солун. Знаели са с кого и за какво во­юват. Съзнавали са, че при ус­пех ще допринесат за спася­ване на българската държава от ново голямо изпитание, от нови големи жертви. И наистина, със своя подвиг те са предотвратили опасния поход на император Анри и маркиз Бонифаций Монфератски сре­щу България.

(От книгата „Златоградски страници“,

ч. 4, „Славена“-Варна, 2020 г.)