* Едно свидетелство от 1208 г. за българския корен на населението вЮжните Родопи…
Величко ПАЧИЛОВ
Четвъртият кръстоносен поход и създаването през 1204 г. на Латинската империя със столица Константинопол (Цариград), назовавана още Нова Франция, имат важно световно-историческо значение. Не по-малко значение те имат и за българската държава - единствената военна сила на Балканския полуостров, която тогава е могла успешно да се противопостави на кръстоносците и венецианците.
Поради това интересът към тези сложни исторически събития не пресеква и до днес. В не малка степен това се дължи и на щастливото обстоятелство, че те са описани блестящо от Жофроа дьо Вилардуен - маршал на Шампания и един от най-видните военни ръководители на похода. Неговото съчинение „Завладяването на Константинопол”, написано още в 1208 г. в крепостта Мосинопол (до Гюмюрджина), е първокласен извор за историята на Четвърти кръстоносен поход и за началния период от съществуването на Латинската империя. Освен това то е и един от най- важните извори за историята на средновековна България. Благодарение на този епохален труд светът днес познава с доста подробности събитията, станали в тази толкова отдалечена епоха. В него се съдържа и едно много интересно свидетелство за българския характер и българския дух на населението в Южните Родопи и по-конкретно в района между Кирково, Златоград, Мадан, Рудозем, Ксанти и Гюмюрджина.Както е известно, участниците в Четвърти кръстоносен поход - френските рицари от Фландрия, Ено, Брабант и Шампан, както и италианските барони от Ломбардия, натоварени на венециански кораби, се отклонили от първоначалния си план. Всички те, вместо да се отправят към Палестина, за да прогонят неверниците от Светите християнски места, пристигнали в Мраморно море и дебаркирали край Скутари.
След ожесточени сражения, на 18 юли 1203 г. тe завладели Константинопол - столицата на непобедимата дотогава Византийска империя. Военнополитическите обстоятелства обаче наложили кръстоносците за втори път да завладеят града. Това станало на 12 април 1204 г., откогато фактически започнала да действа Латинската империя. Още на другия ден населението приветствало като император ръководителя на кръстоносната армия - маркиз Бонифаций Монфератски. С това положение обаче не могли да се примирят венецианците, които се страхували от нарастването мощта на своя съсед от Ломбардия - маркиз Бонифаций Монфератски. Затова по тяхно внушение, представителите на кръстоносната армия избрали на 9 май 1204 г. за пръв латински император друг благородник - графа на Фландрия и Ено - Балдуин I.След като кръстоносците завладели редица крепости и градове в Тракия и Мала Азия, веднага започнало разпределението на новите, даже все още незавладени територии. За заслугите му като военен ръководител на Четвърти кръстоносен поход и за превземането на Константинопол, маркиз Бонифаций Монфератски получил като феодално владение важния град Солун, с областите Македония, Епир, Тесалия и Елада. Талантливият военачалник не само успял да овладее предоставените му земи, но завладял още Атина и остров Евбея. А известният ни вече Жофроа дьо Вилардуен получил от императора земите, разположени западно от устието на р. Марица, включващи околностите на Фере, Дедеагач и Макри. Разбира се, и другите заслужили латински барони получили владения в Тракия или Мала Азия. При това разпределение венецианците, като велика сила и добри търговци, успели да запазят за себе си три четвърти от столицата Константинопол, целия град Адрианопол (Одрин), както и всички останали неразпределени земи.
Царят на българите Калоян (1197-1207), още при появяването на кръстоносците в началото на 1204 г., им предложил стохилядна армия като помощ в битката за Константинопол, при условие, че бъде признат от тях за владетел на България. През лятото на същата година той отново се опитал да установи контакти с новата империя чрез рицаря Пиер дьо Брасиьо, който тогава бил в Тракия, за да уреди добросъседски отношения. Всичките му предложения обаче бивали посрещани от кръстоносците високомерно и пренебрежително, с пълно незачитане на владетелските му права. Независимо от тези неуспехи, цар Калоян продължавал активните си дипломатически отношения с папа Инокентий III. В резултат на тези усилия, на 8 ноември 1204 г. Калоян бил тържествено коронясан за български цар от папския легат - кардинал Лъв. Унията между Рим и Търново станала факт. С този свой най-голям дипломатически успех цар Калоян се надявал да постигне по-толерантно отношение от страна на кръстоносците, да уреди добри междудържавни отношения с Латинската империя.
С молба за съдействие той се обърнал и към папата. Ала както сочат фактите, бароните не се впечатлили от този исторически международен акт и следвали неотклонно завоевателната си политика спрямо българската държава. За сетен път цар Калоян се убедил, че не му остава друг изход, освен чрез военни действия да разреши в свой интерес възникналите проблеми с новосъздадената Латинска империя.През пролетта на 1205 г. гръцката аристокрация в Тракия предложила на цар Калоян съюз срещу латинските барони. Той, поучен от досегашните си безуспешни опити, приел без колебание. Гърците вдигнали уговореното въстание и като започнали да избиват и прогонват латинските гарнизони, успели да освободят Димотика, Одрин и някои други градове. Положението на рицарите в Тракия станало критично.
Затова император Болдуин I събрал всичките си военни сили и лично, заедно с маршала на империята Жофроа дьо Вилардуен, потеглил към Одрин. От своя страна цар Калоян, верен на съюза cи с гърците, начело на голяма българска войска, подпомогната от кумани, се спуснал също към Одрин. Историческата битка станала на 14 април 1205 г. Непобедимите дотогава и надменни рицари, като подценили силите и пълководческите способности на българския владетел, претърпели катастрофално поражение. Едни от най-видните френски барони загинали на бойното поле, а император Болдуин I бил пленен. Жофроа дьо Вилардуен, който бил оставен да пази Одрин и не взел пряко участие в битката, съумял бързо да организира отстъплението на останалите боеспособни рицари. Цар Калоян не ги преследвал, а съобразявайки се с настъпилите промени в стратегическата обстановка, насочил направлението на следващите си военни действия към Солун.
След това катастрофално за Латинската империя сражение, за ръководител на държавата като регент бил обявен братът на Болдуин I - Анри дьо Ено. А на 20 август 1206 г., след като известието за смъртта на Болдуин I в български плен било потвърдено, Анри бил коронясан за латински император в църквата „Св. София”. Новият император бил принуден да се справя с много трудности и да води военни действия в Мала Азия и на Балканите. За да укрепи разклатените си позиции в Тракия, а и да напълни изпразнените си хамбари, император Анри сключил в Мала Азия двегодишно примирие с Теодор I Ласкарис и се върнал в Константинопол, за да се подготви за поход към Тракия. В Силиврия той събрал всичките си военни сили и след празника на Свети Йоан(Еньовден) - 24 юни 1207 г., потеглил. В Одрин той останал само един ден, колкото да се запознае с пораженията, които цар Калоян бил нанесъл на стените и кулите на крепостта. След това се отправил на север в българските земи за плячка. След 13-14 дни той се завърнал с голям брой едър и дребен добитък, както и с голямо количество току-що ожъната пшеница и други зърнени храни.По това време солунският владетел, маркиз Бонифаций Монфератски, изпратил пратеници до император Анри, за да го помоли за среща при гр. Капесал (Ипсала), близо до източния бряг на делтата на р. Марица. Императорът с радост приел поканата, още повече, че двамата не се били виждали отдавна, а освен това бил женен за дъщерята на Бонифаций Монфератски - Агнес, и искал да сподели радостната вест, че чака от нея дете. Като се изпреварят историческите събития, може да се отбележи, че император Анри (1205-1216) сехарактеризира като най-изявения и успешен владетел на Латинската империя. По-късно той установил съюзни отношения с България и се оженил за дъщерята на най-опасния си враг - българския цар Калоян, и то след като той вече бил загинал пред стените на Солун. Срещата продължила два дни. Маркиз Бонифаций Монфератски положил клетва за вярност пред император Анри, с което отново получил правото да владее Солун и околните области, както това било при Болдуин I. Освен това, поради надвисналата над Солун заплаха, маркиз Бонифаций помолил и двамата владетели се договорили още в края на м. октомври да се срещнат начело на своите войски край Одрин, за да потеглят в общ поход срещу цар Калоян.
На срещата в Ипсала бил и маршал Жофроа дьо Вилардуен. Там той получил от маркиз Бонифаций Монфератски като феодално владение и крепостта Мосинопол, с всичките околни земи. Така Вилардуен, освен васал на император Анри, станал васал и на маркиз Бонифаций, като земите му вече се простирали покрай Бяло море, от р. Марица на изток, до р. Места на запад, т. е. той е владеел сегашната Западна Тракия.
Именно тук, в крепостта Мосинопол до Гюмюрджина, известна в миналото сред родопското население като Мусина калеси и възпята в народните песни и предания, Жофроа дьо Вилардуен през 1208 г. написал знаменитото си съчинение „Завладяването на Константинопол”. Впрочем, като книга то е отпечатано за първи път през 1572 г. във Венеция. Оттогава е издавано над 10 пъти, а в превод на латински, италиански, английски, немски, руски и други езици - много повече пъти. На български език книгата е преведена от старофренския текст на два пъти и съответно издадена два пъти - през 1947 г. и 1985 г. Съчинението на Жофроа дьо Вилардуен обхваща периода от възникването на идеята за кръстоносния поход през 1197-1198 г., до гибелта на маркиз Бонифаций Монфератски в 1207 г.В последните три параграфа на книгата се описват обстоятелствата, при които е загинал маркизът, а именно: когато бил в Мосинопол и не били изминали повече от пет дни, той, по съвета на местните гърци, отишъл в планината край Мосинопол, като яздил на повече от един голям ден разстояние. И когато вече бил там и се приготвил да потегли, местните българи се събрали и видели, че маркизът бил охраняван от малко хора. И те, като прииждали от всички страни, нападнали неговата тилна охрана. Когато маркизът чул тревожния вик, скочил на един кон, само с меч в ръка, без да надене рицарските си доспехи.И когато пристигнал на мястото, където бил нападнат неговият ариергард, той се нахвърлил върху нападателите и ги преследвал доста надалече. Там маркиз Бонифаций Монфератски бил смъртоносно ударен в плешката под рамото и започнал да губи кръв. Когато неговите люде видели това, те започнали да се объркват, да губят смелост и да устояват лошо на натиска. Тези, които били около маркиза, го поддържали, но той загубил много кръв и изпаднал в безсъзнание. И когато хората му видели, че не ще имат никаква помощ от него, те се изплашили и наченали да го изоставят. Така те били победени поради нещастния случай. Тези, които останали с него - те били малцина - били убити, а главата на маркиз Бонифаций Монфератски била отрязана и изпратена на Калоян и това била една от най-големите радости, които царят някога бил изпитал.Накрая тази знаменита книга завършва със следното изречение: „И това злополучие стана в годината от превъплъщението на Исус Христос хиляда двеста и седма.”
Както се вижда, точната дата и точното място на гибелта не се съобщават, а само се отбелязва годината на трагичното събитие. Очевидно прецизният автор, който точно и по дати проследява всички важни събития, неслучайно премълчава мястото и датата на гибелта на маркиз Бонифаций Монфератски. Защото, ако ги съобщи, ще се наложи да обясни къде точно и как е прекарал последните дни от живота си прославеният военачалник и държавен ръководител. А очевидно Вилардуен не желае това. Неговото съчинение описва и е свидетелство за славните дела на рицарите и бароните от Четвърти кръстоносен поход и не се занимава с техните чисто човешки грижи и несгоди. И особено с тези от тях, които биха могли да накърнят героичния им образ. А изглежда освен това е изпитвал и неудобство. Нали все пак маркизът е загинал, след като е бил негов гост, а той не е успял да осигури пълната му безопасност.Тази неяснота, породена от умелото премълчаване на фактите, кара някои историци да приемат, че маркиз Бонифаций Монфератски навлязъл в планината, за да се сражава с въоръжени части на българите там. Те обаче не обръщат внимание на казаното от Вилардуен, че маркизът бил с малко хора. Нима местните гърци в Мосинопол ще посъветват маркиза и той ще приеме да преследва въоръжените българи в непознатата планина, само със силите на личната си охрана?Впрочем къде ли е могъл да бъде през последните дни от своя живот славният военен ръководител на Четвърти кръстоносен поход и могъщ солунски владетел маркиз Бонифаций Монфератски, за които Вилардуен така умело премълчава? Защото, като се вземе предвид точната дата на неговата гибел - 4 септември 1207 г., посочена в регистъра на починалите в цистерианския манастир Де Лочедио, Италия, то наистина се получава една съществена празнина. А че наистина са премълчани доста от последните дни от живота на маркиза, може да се установи лесно, като се проследи броят на дните на предхождащите събития, описани подробно от самия Вилардуен, и то въз основа на данни, посочени в неговото съчинение.От похода на император Анри към Одрин и след това на север за плячкосване на българско жито и добитък, както е отбелязано в книгата, след празника на Свети Йоан -Еньовден, т. е. след 24 юни 1207 г., до престоя в Мосинопол, се събират общо 45-46 дни. Ако император Анри е започнал своя поход от Силиврия на 1 юли, то маркиз Бонифаций би следвало да е напуснал Мосинопол на път за планината на 14-15 август. По такъв начин може да се приеме за доказано, с голяма степен на достоверност, че наистина маркизът е прекарал последните свои 20-21 дни, т. е. до 4 септември 1207 г., в Южните Родопи. Ала какво е могъл да търси в тази част на Родопите солунският владетел маркиз Бонифаций Монфератски, където да отиде по съвета на местните гърци и той да приеме този съвет? И при това да остане там в продължение на около три седмици? Какво те биха могли да му препоръчат и той да приеме? Още повече, че времето му било много ценно. Столицата му Солун била заплашена от въоръжено нападение, а до съвместния поход с император Анри срещу цар Калоян оставали около 2 месеца. А и защо се е наложило да остане в Мосинопол 5 дни, след като вече си бил тръгнал по обратния път за Солун?Като се проучат възможните обекти в радиус около 50 км (един голям летен ден разстояние при яздене на кон в планински терен) в Родопите край Мосинопол (до Гюмюрджина), то може да се стигне до единствения логичен извод: маркизът е бил посъветван от гърците да посети минералните бани, известни в миналото като Даръдерските минерални бани - на 12 км западно от града (до с. Лъджа, сега Термес, в Гърция). Вероятно участвалият в безброй походи и битки, а и вече позастарял 57-59-годишен военачалник е страдал от ревматизъм или друго заболяване. То се изострило и маркизът спрял в Мосинопол да се пооблекчат болките му, да се полекува. Това станало достояние на местните гърци и те го посъветвали да се възползва от благоприятната възможност. Още повече, че тези минерални бани били известни с лечебните си свойства, особено при ревматизъм и други ставни и костни заболявания, още от римско време и били благоустроени. При това се налагало да се направи съвсем малко отклонение от обратния път за Солун. А и маркизът навярно решил да се възползва от сгодния случай и най-сетне да обърне внимание на здравето си. Още повече, след като му предстоял такъв тежък и отговорен поход през есента. А защо не и да се поотпусне, след като така благополучно се уреждали отношенията му с новия император. Фактът, отбелязан от Вилардуен, че маркиз Бонифаций Монфератски бил нападнат от местните българи едва след като си тръгнал, може да се обясни с обстоятелството, че вероятно им е било необходимо повече време, за да организират нападението на елитната и добре въоръжена охрана. Освен това си заслужава да се обърне внимание и на нещо друго, много съществено. Изпращането на главата на маркиз Бонифаций Монфератски на цар Калоян, показва не само че населението в тази част на Родопите още тогава е било българско, както сам Жофроа дьо Вилардуен пише, но и че то е имало силно развито чувство за принадлежност към българската държавност. И то когато по силата на историческата съдба, само за съвсем кратко време преди това, то е могло да живее в границите на българската държава. И независимо че са били изминали само 20 години от възстановяването й след 167-годишното византийско владение на тези български земи в Родопите. Очевидно българите, които още тогава са населявали този регион, са имали не само силно изразено българско самосъзнание, но и достатъчно добър боен опит, за да се организират, нападнат и разбият елитната военна част на кръстоносците, охраняваща своя владетел. Несъмнено, този боен опит те са придобили от участието си в българската войска - в походите на цар Калоян в Тракия, при превземането на Сяр и нападението на Солун. Знаели са с кого и за какво воюват. Съзнавали са, че при успех ще допринесат за спасяване на българската държава от ново голямо изпитание, от нови големи жертви. И наистина, със своя подвиг те са предотвратили опасния поход на император Анри и маркиз Бонифаций Монфератски срещу България.
(От книгата „Златоградски страници“,
ч. 4, „Славена“-Варна, 2020 г.)