На 11.11., на най-мистичната дата и на уникалния енергиен портал за висшите сфери, отбелязваме 80 години от рождението на нашия забележителен писател-фантаст, учен, публицист, ерудит и журналист Никола Кесаровски (1944-2007), който е роден в село Върбица, Великотърновско. След като завършва математика, работи в областта на изчислителната техника. Бил е заместник-главен редактор на списание „Български профсъюзи“ (на чужди езици) и дългогодишен завеждащ отдел „Наука и техника“ във вестник „Орбита”. Редовен автор е в сп. „Компютър за вас”. През последните си години работи като журналист на свободна практика и като сътрудник в кърджалийския всекидневник „Нов живот” (първата му публикация e от май 2000 г), в който поддържа и специализирана страница за научна фантастика. Основател и пръв председател е на кърджалийския клуб „Фантастика”. Автор е на сборника с фантастични новели „Петият закон“ (1983) и носител на национални отличия за разкази, някои от които са публикувани на руски език. Романът му „Лунен цинк“ остава недовършен. Издава три научнопопулярни книги: „Азбука на малкия програмист“ (1986), „Арабска средновековна наука“ (2002) и „Европейска средновековна наука“ (2006). През ноември 2007 г. е учреден национален приз „Никола Кесаровски” за научно-фантастична творба.
В статията си за него „В началото на пътя” Агоп Мелконян пише, че той никога не е бил изкушаван от много и лесни възможности за изява и бърза популярност, а винаги старателно е фокусирал вниманието си върху своите произведения и затова резултатите му са били по-зрели. И макар че трудно намира своята тема, своята скала на ценностите, своя ъгъл за оценка на явленията, неговата литературна дарба и познаването на проблемите на науката и техниката, му помагат да намери своето заслужено място в научната фантастика.
Както и своето призвание в интелектуалната литература, която предполага задълбочена подготовка в целия спектър на днешното знание. Помага му и така необходимата „симбиоза“ между математическото му образование и журналистическото му призвание. Така той от популяризатор на модерните идеи на математиката превключва към света на художественото познание, където няма аксиоми и теореми, а логиката е съвсем различна. И тази „рогация в пространството на изявите“ се харесва на читателите.
Защото Кесаровски можеше да мисли със собствената си глава. И то съвсем съвременно. Затова неговите разкази и новели станаха типична научна фантастика, без прибежки към „нестопроцентовите проби“, без рискована игра върху трапеца на експериментите. Превърнаха се не само в средство, но и в цел, и същност, характерна с типичното за математиката неуморимо усилие да анализира, да следва железния ход на логиката, да търси многото варианти на решението. Както и да прогнозира, защото математиката винаги е обичала да гради предварителни модели на бъдещите възможни и невъзможни ситуации. Така стига и до първата си книга „Петият закон“, която указва вектора на едно плодотворно бъдещо развитие.
А пък в интервюто на Филип Хорозов с него, той казва, че фантастиката е художествена литература. И като такава тя е хубава, когато неин обект е човешката душа. Тя е рожба на ХХ век - най-смутното време за живеене. А когато човек е тревожен, той се пита: какво ще правя утре? И фантастите предприемат крачката за излизане от смутното днес, но не само с мисълта да посочат изходи, ами защото наистина е интересно да проследиш конфликта и пътищата за неговото решаване. Затова моят роман „Лунен цинк“ започва с мото за дивото цвете на фантаста Джон Уиндъм. И чрез отношението на едно момиче към едно цвете се изразява всичко съществуващо. С такива неочаквани погледи явно се казват много неща и се правят обобщения.
Кесаровски казва също, че писателите-фантасти не са от втора ръка творци. Че обект на техните мисли е всичко онова, което е и за Толстой, и за Стайнбек, но фантастът разполага и с нещо повече от тях. Защото в това стълпотворение на посредствена книжнина днес, интересът към фантастиката ще си остане и дори ще расте. Което се дължи и на факта, че фантастите не успяха да се комерсиализират, а създават стойностна литература. И за нея ще има добро бъдеще. Но тоталният стрес, в който живее държавата ни, затрудни процеса на естественото й развитие, но и това ще отмине. Въпреки появата на книги с чисто търговски оттенък. Но идващият нов свят и това ще преодолее. Дори поставянето ни на колене, ни приближи по-близо до земята ни. До нашата култура, история, красота, които ще ни дадат шансове за възход, твърди той.
А пък мястото, в което ние живеем - Източните Родопи, плаче за фантастика. Нашата смесица от култури, религии, етноси, исторически извори - всичко това като разноцветни кълбета стои на повърхността и иска от тях да бъде изтъкано шарено платно. Дори пророкуванията на политиците, че тая шарения ще доведе до проблеми и конфликти, не излязоха верни, а напротив - тя се оказа благодатна даденост за бъдещо развитие. И да искаш, не можеш да съчиниш такова нещо, което би могло да се развие фино, красиво, богоугодно за нас.
И аз съм убеден, че това ще стане, колкото и да се опитват да ни позабавят големите международни интереси. Това е и основната тъкан на романа ми „Лунен цинк“. А неразработената все още тракийска култура в близко бъдеще ще бъде разработена. Защото тя коренно се различава от останалите европейски култури. За мен именно тя е началото на човешката цивилизация. Според изчисленията на видни мозъци, в исторически значимо време, тук са живели над 80 народности. И от този коктейл не може да не направим нещо интересно. Тук е събрана толкова много история, че само от нея можем да преживяваме. А Черно море е най-големият исторически музей на нашата планета, както доказа Робърт Балард.
Но Кольо Кесаровски не можа да дочака поне някои от тези неща, тъй като още на 63 години вече се бе приближил прекалено до „досадно ясната абсурдност на непомерната задача да спасяваш неспасяемото”, както казва в разказа си „Бунтът”. И реши да се отправи по свой избор към така силно примамващото го неизвестно. Въпреки че с нищо не показваше намеренията си, дори демонстрираше един подозрителен ентусиазъм и оптимизъм. Но пък в написаното от него той прозираше цял-целеничък, разкриваше донякъде причините си за това му решение..
Дори още в далечната 1983 г. Кольо си написа писмото на самоубиец до самия себе си във великолепната си книга „Петият закон” в едно-единствено изречение: „Само си думам думите и толкоз”. А формулираният от него пети закон на роботиката, продължаващ първите три на Айзък Азимов и четвъртия на Любен Дилов гласеше следното: „Роботът трябва да знае, че е робот!” Но и бе убеден, че както „нашите клетки са структурните единици на Вселената” и че „отдавна и тясно, до симбиоза, сме свързани с Метаразума, така и по същия начин не сме далече от своето творение - робота. И че сме заплашени от това да останем просто една „машина за мислене”. Но за разлика от неговия герой Дик Гордон, не позволи това осъзнаване да го пречупи. Защото след него нищо не ни остава. Това обаче не му попречи да се раздели и с последните си илюзии.
Сигурно, и затова се отказа от писането на фантастика накрая. Беше планувал 10 тома „Наука в чекмедже”, но написа само 2 от тях. Но и те бяха достатъчни, да съкрушат порива му да издава нещо, макар и нефантастично. А то, последното, бе „не само негово средство, но и цел, и същност”, по думите на Агоп Мелконян.
Как тогава, след като така неистово си мечтал да проникнеш в безпространствеността и безвремието, да свържеш безкрайното с крайното, да не побързаш да се заровиш и да гребеш с „пълни шепи” и да се облееш „в облаци от цветове, цветове, цветове?” С тези думи Кольо нарисува представата си за смъртта като нещо „рядко, хубаво, полезно, мечтано”. Може би не толкова, колкото представата за фантастичното, но все пак, близко до него и със сигурност, превърнало се в издържан тест за проверка на собствената ти теория.
Така се и озова се прегръдките на „абсурдната” за него фантастика. Мястото, в което живеем. Но и доказа, че височините са за малцина. И подобно на Хърбърт Уелс, дълбоко наранен от реалния свят, се отказа и от бъдещето на фантастичния. Или, може би, отиде много по-далече, отколкото го беше завел усетът му за магическата реалност. Затова потърси пълнотата в прастария „парадокс” - нищото, което става всичко.
Много често заявяваше, че и животът, и смъртта са нещо като външни явления, които се случват с тебе. Че човекът, никога не е бил нито жив, нито мъртъв, защото е нещо, което се издига и над двете. Затова копнежът му да умре, всъщност, беше същият, като този да живее. С тази разлика, че до това осмисляне и преодоляване, стигат само живелите твърде наситено и интензивно - и в болката, и в удовлетворението. И двете при него бяха в изобилие. Като писател, журналист и редактор, той даде толкова много, колкото и му се взе в 63-годишния си живот.
Но поне той го устреми към висините на духа и към тяхното разгадаване. И накрая го отведе към онзи връх, изкачен от него още в детството, за да осмисли по-късно битието му с херметическия принцип: „Каквото е горе, това е и долу.” А Кольо свърза двете измерения със саможертвения си дух, за да ни напомня за тоталната свързаност на световете. И така да остане завинаги с нас...
Лияна Фероли
.
