Не става с декрети, хората ги посочват - както при Кирил Маричков

От три дни в България звучи музика. Спонтанно, неорганизирано. Млади и стари. Пеят: „Край реката редят се, редят се тополите...", „Клетва“, „Вкусът на времето“, „Две следи“...

В София няколко пъти на няколко места. В Дупница - край фонтаните. В Ловеч - гимназията. В Свищов с възпоменателен кът край читалище и с песни в градската градина. Във Велико Търново със светлинно звуково шоу на електрически автомобили. И това са само проявите, достигнали до медиите. В много български квартални градинки деца и дядовци извадиха китарите да попеят.

Какво е това? Това не е просто спомен за Кирил Маричков. Това е раждането на един народен символ. Ето така се раждат символите! - тихо, неочаквано, без заповеди, по желание на самите хора  - без самите те да си го обясняват - просто хващат китарата или пеят.

Няма нужда от специално обявен ден на почит

Няма нужда от държавни речи, съболезнователни телеграми, високи гости, от насила разплакани телевизионни водещи.

А, казват ни, живеем в бездуховно време. В ера на липса на авторитети. В безименна епоха без главни букви. В която писатели, поети, историци... неуморно творят народни герои и символи - и все не успяват. „Ами такова е времето“, казват те. Но ето че в почитта към Кирил Маричков се пресече всичко онова, което уж го няма. Оказа се, че както не се гаси, туй що не гасне, така не може да се запали онова, което не гори - но има ли жар, един ден се запалва сама. „Огънят Кирил Маричков“, тази всенародна почит -

несуетна, чиста,

жива извън фалша на интернет, свърза хората с красотата, паметта, доброто, с уважението, пренасяйки ги в бъдещето - направи онова, заради което си струва всички да живеем.

В цялата тази работа няма рецепта. Никой не може да каже кой кога се превръща в символ или не. Липсват правила, логики. Просто хората го правят или не. Видят ли - намират. И очевидно не е до времето.

Приживе Маричков си имаше своите спорни изяви, пристрастия, ценности. Но бе творец, който бръкна в сърцата на всички българи. Изкуството може и да не спаси света, но то е по-важно от всички политики, злободневия, изкуствени разделения - това е другият урок от случващото се днес - труден за научаване, след като всеки е окопан в някаква своя си битово-политическа истина. Истината е една, тя е на житейския финал и личи по това ще влязат ли хората в твоите „следи“.