Заради целия политически ураган от последните години властта сякаш „забрави“ да се меси на бизнеса. И всъщност започна да се живее по-добре.

Повечето медийни наблюдатели и отделни политици наложиха едно есхатологично усещане, че седем избора за по-малко от четири години (а и осми на хоризонта в ранната пролет на 2025-та) ни тикат към някаква бездна.

Част от това „усещане за погибел“ се натяга и от определени икономисти, особено в светлината - или по-скоро тъмнината - на евентуалните пропуснати многомилионни ползи от неусвояването на части от прословутия План за възстановяване и устойчивост. И ви карат да вярвате масово, че едни там големи кинти ще си заминат.

Политическият хаос позволи на бизнеса да диша свободно

Те, както обикновено, не ви казват истината - голямата част от тези кинти вече са си заминали, но пропускат да споменат кой е виновен. Виновният не е само един и не е само въпрос на срокове, а на липсата на що-годе кохезионен план как, какво и защо ще усвояваме, както и на липсата на серия от закони и законови поправки, които някои трябваше да направят, а не да се дърлят по темата „за нас толкова, за вас по-малко“. Така че спокойно - част от парите заминаха, ще заминат и голяма част от другите, не е за пръв път да нямаме умна и обществено полезна власт. В нашата паралелна българска Вселена киникът би казал, даже по-добре, защото не успяхте да ги гепите.

Обаче успяхте друго, без да искате. В целия политически ураган а ла „Милтън“ през последните 3-4 години, който разруши сума ти местни и всякакви структури, разомагьоса 70% от гласоподавателите и ни доведе и до политически цуг-цванг, бизнесът беше оставен относително на мира. Включително и защото чиновникът е плашливо, тревопасно животно, което се снишава във времена на политическа несигурност, на моменти до пълен блокаж.

Оттам и парадоксалните наглед позитивни резултати, каквито отчитат всички икономически показатели. Най-общо, след зимата на Ковид, която напомняше „Игра на тронове“, властта - с изключение на хазарта, който е тема за отделен анализ - сякаш „забрави“ да се меси на бизнеса, включително дори да се опитва да го превзема. Едно от обясненията би могло да е, че е твърде заета със себе си заради патовата ситуация. Друго би могло да е, че - разделени на два или три лагера - политиците оставиха бизнеса да се оправя сам.

А всеки път, когато оставиш бизнеса да се оправя сам, рано или късно се живее по-добре. И тъкмо това казвам - през последните три години се живее по-добре, докато политиците там нещо се бодат с коктейлни шпагички за пред публиката. Защо? Когато самата държава се сниши, икономическата система и предприемачеството леко започват да процъфтяват. Даже относително се прибира ножицата на неравенството, както - сигурен съм - сте си чели още от икономисти като Алберто Алесина или Робърт Лукас Джуниър.

Да, не говорим за абсолютни стойности, но аз си направих труда да поговоря с поне шестима родни български инвеститори, някои от тях крупни. Te не просто ми напомниха клишето, че кризата раждала възможности, а и че политическият натиск върху тях в момента или го няма, или поне не е какъвто е бил от определени властови пратеници в голямата ера на стабилността (или застоя, зависи от гледната точка). Разбира се, прогнозата им свива сърцето: идва некво ново политическо торнадо, буря от шеста степен, която ще им отнесе поне „покрива“, както стана с бейзболния стадион в Тампа.

Или, както каза един приятел: Tъкмо стана по-добре, и ще стане по-лошо. Сякаш по Чехов и Скорсезе едновременно.

Хора от бизнеса разказват, че в последните години натискът от политици е намалял сериозно.  Снимка: Nadezhda Peeva/BGNES

Защо кризата е всъщност възможност

Но да видим. Най-важното е, че няма универсална категория „по-добре“, и тук се намесва философията. Ето ви още една незащитима наглед теза - че мислителите искат да стане „по-добре“. Нищо подобно - още Парменид и особено Епиктет искат да разберат защо в крайна сметка не става и никога няма да стане по-добре. Платон бръждя там нещо за идеалната държава, но да приемем, че не е схванал докрай сократическото в диалозите и само се прави. Между другото, у нас сега, почти като през елинистическата епоха, всеки, който се опитва да каже нещо по-умно от „по-горен“ етаж, без да го крещи, в най-добрия случай е етикетиран в стил „тоя на къв се прай“.

Във всичкия този смисъл, струва ми се, че т.нар. „политическа криза“ не е непременно криза сама по себе си, а - по китайскому - наистина възможност. В същото време нашата сегашна политическа ситуация би озадачила и Мис Марпъл.

Тя, нашата, по моему, може да се обобщи така: българите, досущ като, да речем, литовците, са хубави хора, но не случиха на 20-ти век. И това наше „неслучване“ ни преследва и до момента, в който още се чудим защо политическата класа не е на нивото на повечето гласоподаватели. Ами не е. Предлагат приблизително един и същи лош цирк, който отблъсква мнозинството умни.

Представете си един умен човек и добър професионалист, българин, който живее в сравнително малък град у нас. Сглобил е нормален живот, има и деца. Съвсем разумно не иска да живее в София. Вероятно не гласува, но има справедливи изисквания към властта - да му осигури поне детска градина, да има отопление и ток, да направи нещо, да дерегулира две гишета и да му улесни живота, така че да не търси прословутото щастие другаде. И сега веднага си представете, че такива хора вече са все по-малко, защото местният феодал - например гербаджийски или депесарски, че не се сещам за трето - е направил така, че този местен порив към средна класа го тика към чужбина.

Но този човек с вероятно добра професия стои в по-малкия град. И сега си представете конкурент в живота му - имагинерен емигрант се връща. С изключение на хранителния магазин, където е скъпо и трагично нискокачествено, този наш завърнал се отдавна е разбрал, преди политиците, че има смисъл да се върнеш в държава, която е променена до неузнаваемост и частната инициатива тук струва значително по-малко. И той би искал да заеме мястото на нашия специалист.

Ерго, политическата криза апорийно прави така, че за определени стратификационни етажи да е по-добре.

Мнозина българи намират смисъл да се върнат

Разбира се, докато не се сблъскаш със съдебната система (да пази Господ). Въпреки усилията на демократичната общност, пак ще имате превзета българска прокуратура и съд. Там никога няма да има някой като Томас Дюи, който закова Лъки Лучано и Дъч Шулц. Няма да има и Джовани Фалконе, но това наистина е друга тема.

Заедно с демографската криза, това е истинският бич. Но имам ново пшеничено зърно вера, за която бронебойни патрони няма открити - мнозина българи, въпреки скандалните цени на храните у нас, намират смисъл да се върнат, защото на много места в Първия свят стана също така скандално скъпо да се живее. Политическите партии, ако имаха щипка акъл отвъд съветите на своите пиарчета, щяха да атакуват и тази прослойка. Но не: всички си искаме малцината от нашия кръг, които ще гласуват. И още отсега се надяваме на чудо и дори преференции, докато Новото начало пресмята гласове в екселска таблица.

Страшно се надявам поредната невъзможност да се сглоби правителство да отрезви и демократичната общност. Защото да не се гласува стана някак готино, но - потопени в чудесните ни икономически показатели в момента - всички ние губим срещу държавата, която си остава гербаджийска и депесарска.

Тяхна е хипостазата, подреалността, фундаментът, политическото съдържание спрямо формата. И в тази някак булимично дигитална наша епоха, в която повръщаш от политическо съдържание, но все така го консумираш, казвам: Има начин! И той не е да се връчи властта на никого. Пак, парадоксално или не, тази страна се развива чудесно заради бизнеса и не иска нови „конструкти“ или „сглобки“, които да му пречат.

Можете без всички тия, кой от кой повече провал. Ще се видим и на осмите избори, и на деветите. Защото мафията не поддава, а демократичната общност не може, толкова е просто. Но помнете: it's always a little later than you think. С други думи: Наслаждавайте се, докато можете.