Израелските военни удари взимат на прицел въоръжените съюзници на Иран по протежение на участък от почти две хиляди мили в Близкия изток, като застрашават самия Иран. Тези действия увеличават вероятността да бъде сложен край на продължаващото две десетилетия иранско надмощие в региона, наложено непреднамерено от нахлуването на САЩ в Ирак през 2003 година.
Във Вашингтон, Тел Авив и Йерусалим, както и в столиците на арабските държави, опонентите и поддръжниците на израелската офанзива представят противоположни възгледи за това какъв трябва да бъде следващият ход на САЩ в контекста на стратегическите победи, които неговият съюзник трупа срещу „Хизбула“ в Ливан и срещу хусите в Йемен, и на натиска в продължаващата една година кампания за смазването на „Хамас“ в ивицата Газа.
Израел трябва да получи от САЩ цялата подкрепа, която му е необходима, а правителството на Иран „да последва диктатури от миналото и се окаже на бунището на историята“, казва Ричард Голдбърг, старши съветник в консервативно ориентираната Фондация за защита на демокрациите във Вашингтон – призив, споделян и от някои израелски политически фигури.
Отивайки още по-далеч, Йоел Гузански, бивш висш служител на Съвета на национална сигурност на Израел, призова правителството на Байдън да се присъедини към Израел в директно нападение срещу Иран. Това би изпратило „правилното послание на иранците – „Не се забърквайте с нас“, заяви Гузански.
Опоненти обаче изтъкват поуките от американската военна кампания в Ирак и свалянето на Саддам Хюсеин, когато президентът Джордж Уокър Буш пренебрегна арабските предупреждения, че иракският диктатор е незаменимият противовес на иранското влияние в региона. Те предупреждават да не се гонят само военни победи, без да се вземат под внимание рисковете, крайните цели и плановете какво следва по-нататък, и посочват нежелани последици.
В крайна сметка Израел „ще бъде поставен в ситуация, в която е бъде в състояние да се защитава само чрез непрекъсната война“, казва Вали Насър, който е бил съветник в правителството на Обама. Понастоящем преподавател в Института за разширени международни изследвания „Джонс Хопкинс“ (SAIS), той е един от водещите хроникьори на възхода на иранското влияние в региона от американската инвазия в Ирак насам.
При положение че израелският министър-председател Бенямин Нетаняху не се съобразява изцяло с призивите на правителството на Байдън за сдържаност, САЩ и техните партньори в Близкия изток са „зависими от това докъде ще натиска Биби Нетаняху“, казва Насър, назовавайки израелския лидер с умалителното му име.
„Сякаш не сме се поучили от уроците или от глупостта, на този експеримент (...) в Ирак през 2003 г. да се прекрои редът в Близкия изток“, казва Ранда Слим, която също работи за института „Джонс Хопкинс“ и е научен изследовател в Института за близкия изток във Вашингтон.
Застъпниците на израелската кампания се надяват Иран и неговите въоръжени прокси групировки, които атакуват САЩ, Израел и техните партньори, да бъдат отслабени, потискат гражданските общества и все повече обединяват усилията си с Русия и други противници на Запада.
Опонентите предупреждават, че военни действия без разрешаване на проблема със страданието на палестинците и други общности, носят опасност от безкрайни и дестабилизиращи цикли на войни, размирици и екстремистко насилие, а правителствата на страните в Близкия изток ще упражняват все повече репресии в опита си да държат положението под контрол.
Съществува и заплахата Иран да се сдобие с ядрени оръжия, в опит да си осигури оцеляване.
Преди израелските удари по „Хизбула“ иранските лидери, обезпокоени от израелските нападения, дадоха да се разбере, че са заинтересувани от подновяване на преговорите със САЩ по въпроса за ядрената си програма и заявиха интерес от подобряване на отношенията като цяло.
Само седмици по-късно въздушните удари и разузнавателните операции на Израел нанесоха опустошителен удар на ръководството, редовите членове и арсеналите на ливанската групировка „Хизбула“ – която беше една от най-големите военни сили в Близкия изток и задграничното предмостие на Иран срещу нападенията над иранска територия – и поразиха петролна инфраструктура на приближените на Иран хуси в Йемен.
Изминалата година на израелски въздушни удари в Газа изглежда е свела ръководния състав на свързаното с Иран движение „Хамас“ до неколцина оцелели, криещи се в тунели под земята. Въпреки това израелските сили отново започнаха да водят тежки сражения там тази седмица, а „Хамас“ успя да изстреля ракети по Тел Авив в изненадваща демонстрация на устойчива сила навръх годишнината от нападението на военизираната групировка срещу Израел, заради което започна войната.
Очакваните израелски контраудари срещу Иран биха могли да ускорят промяната в баланса на регионалните сили. Подобни действия биха били отговор на изстреляните от Иран по Израел балистични ракети миналата седмица – ответна реакция на убийството на лидерите на „Хизбула“ и „Хамас“.
Това би повишило и опасността от пълномащабна регионална война, каквато президентът на САЩ Джо Байдън – и правителствата в продължение на десетилетия преди него – се опитваха да предотвратят.
Разширяването на израелските атаки от края на миналия месец остави на заден план посредническите усилия на САЩ, Египет и Катар за постигане на споразумение за прекратяване на огъня и освобождаване на заложниците в Газа. Лидерите на САЩ казват, че Израел не ги е предупредил, преди да нанесе удар по ръководството на „Хизбула“ в Ливан, но защитиха разрастването на офанзивата, настоявайки успоредно с това за мир.
Вицепрезидентката Камала Харис, кандидат за президент на Демократическата партия, каза в интервю за предаването „60 минути“ на телевизия Си Би Ес, излъчено вчера, че САЩ са ангажирани с оказването на военната помощ, нужна на Израел за самоотбраната му, но ще настояват за прекратяване на конфликта.
„Няма да спрем да упражняваме натиск върху Израел (да бъде прекратен конфликтът, бел. прев.) и в региона, включително и върху арабските лидери“, заяви тя.
Разширяването на ударите на Израел открива в очите на мнозина примамливата перспектива за отслабването на антизападния, антиизраелски съюз на Иран и въоръжени групировки с подобно мислене в Ливан, Ирак, Сирия и Йемен, от една страна, с правителствата на Русия и Северна Корея, от друга.
Наричани „Ос на съпротивата“, иранските военни съюзи се разрастват – регионално, а след това и глобално – откакто американската инвазия в Ирак свали от власт Саддам, който се бореше в продължение на осем години с амбициозния духовен режим на Иран.
Поддръжниците на американското нахлуване в Ирак и на свалянето на Саддам правилно посочиха, че иракската демокрация ще укрепне. Но нежеланите ефекти от американската намеса бяха дори по-големи, като се прибавят възходът на иранската „Ос на съпротивата“ и новите екстремистки групировки, сред които „Ислямска държава“.
„Окураженият и експанзионистичен Иран изглежда е единственият победител“ от войната в Ирак през 2003 г., се отбелязва в преглед на изводите, изготвен от армията на САЩ.
„Кой можеше преди две десетилетия да предвиди, че ще дойде ден, в който Иран ще помага на Русия с оръжия? Причината е в нарасналото му влияние“ след свалянето на Саддам от САЩ, казва Ихсан Ашимари, преподавател по политически науки в Багдадския университет.
В още по-голяма степен, в сравнение с 2003 г., във възгледите на световните лидери има малка яснота за това какъв ще е крайният резултат от промените във влиянието, които израелската армия прилага в действие – за Иран, Израел, Близкия изток като цяло и Съединените щати.
Иран и неговите съюзници са отслабени, казва Голдбърг от Фондация за защита на демокрациите. Същото е и с влиянието на САЩ, тъй като изглежда, че то е изместено от Израел, отбелязва Насър.
Конфликтът може в крайна сметка да навреди на Израел, ако той затъне в сухопътна война в Ливан например, заявява Мехран Камрава, преподавател и експерт по Близкия изток към Университета „Джорджтаун“ в Катар.
След четири десетилетия на дълбока враждебност между израелските и иранските лидери „студената война между тях се превърна в гореща война“; „И това значително променя – няма как да не промени – стратегическия пейзаж в Близкия изток“, казва той.
„Със сигурност сме на прага на промяната“, заявява Камрава. Но „на този етап е много трудно да се предвидят посоката и естеството на тази промяна“.
