Две извънсистемни партии триумфират на местните избори в Германия – крайнодясната „Атернатива за Германия“ и крайнолявото „Движение Сара Вагенкнехт“.

В германските медии се появи дори терминът „новият Хитлеро-Сталинистки пакт“, за да се опише тази иначе аномалия за германския политически живот. Всъщност между крайнодясната „Алтернатива за Германия“ и крайнолявата, носталгично-комунистическа „Движение Сара Вагекнехт“ има много общи неща, но на първо място това е отношението им към Русия.

И двете партии подкрепят директно или индиректно агресията на Путин в Украйна, маскирайки тази подкрепа с лозунга „Ние искаме мир“. И двете партии според медиите са директно или индиректно подкрепяни от Русия, като за „Алтернатива за Германия“ вече излязоха десетки данни за тясно сътрудничество и дори финансови потоци от Кремъл.

Защо точно източногерманците, които никога не са страдали от прекомерна симпатия към руснаците, внезапно отвориха сърцата си за Кремъл?

Този въпрос си задават вече доста изследователи и се появиха някои социологически трудове. Те описват трансформацията от общество, пострадало най-много от съветската окупцаия в бившия източен блок, до общество, което се чувства по-близко с бившите си окупатори, отколкото с роднините си на Запад.

„Две трети от източногерманците имат проблем с демокрацията и свободата“, твърди изследователят Илко-Саша Ковалчук. Той е автор на книгата „Шокът от свободата“, която изследва нагласите на източногерманците в годините на прехода.

Според него именно липсата на отношение към демокрацията и свободата създава благотворна почва за симпатии към авторитарни управляващи като Владимир Путин.

„Нямаше по-мразени от съветските порядки в ГДР. Всичко, което изглеждаше като съветско или руско, бе ненавиждано“, казва историкът. Тази омраза има и исторически корени. Антиславянските настроения имат много по-стари корени в източногерманските територии, където има големи общности на западните славяни – сорбите. Тези негативни чувства се управляват умело от нацисткия режим, превръщайки Русия и всичко славянско във враг за немците.

Малко повече от 30 години по-късно обаче тази ненавист отстъпва място на „разбирането“. Източногерманците се профилират в германското общество като хората, които разбират много по-добре от Запада как и защо действат руснаците. Причината за това, според самите тях, се крие в това, че са живяли дълго време със съветските окупатори, имат лични контакти, учили са руски в училище и са били задължени да познават съветската култура и доктрина.

Всъщност проувания развенчават този мит – източногерманците нямат големи познания нито за руската политика, нито за държавното им устройство, нито за руската култура, нито пък наистина разбират и говорят руски. Нещо повече – те поставят знак за равенство между съветската и руската власт, като по този начин превръщат украинците в неблагодарна част от „руската империя“ и не ги виждат като самостоятелен, независим народ със своя собствена държава.

В три източногермански провинции, в които се провдоха местни избори – Саксония, Тюрингия и Бранденбург, основната движеща сила в предизборните кампании бе именно темата Украйна и войната на Путин срещу украинците. Всеки втори избирател в тези три провинции гласува за „Алтернатива за Германия“ или за „Движение Сара Вагенкнехт“, тъй като и двете партии са против подкрепата на Украйна с оръжия.

Според Илко-Саша Ковалчук, който е роден в Източен Берлин и е смятан за един от най-добрите експерти по източногерманска история, хората от бившата ГДР всъщност не се интересуват нито от руснаците, нито от украинците, а сантиментите им към Кремъл имат съвсем различна мотивация.

Симпатията им към Путин се подхранва от два извора

Първо: мнозинството все още отхвърля западната либерална държавна система. Ерго, задейства се максимата „Врагът на нашия враг е наш приятел“. И второ: авторитарното управление на Путин привлича хора, които не знаят какво да правят с либералната демокрация. А именно „Алтернатива за Германия“ и „Движение Сара Вагенкнехт“ проповядват подобно на Путинова Русия държавно устройство.

„Две трети от източногерманците още не са свикнали, не са приели и не знаят как да живеят със свободата и последствията, които тя носи“, казва Ковалчук. Източногерманците бяха освободени през 1989-1990 година от едно малцинство дисиденти. Мнозинството изобщо не смяташе, че трябва да бъде освобождавано и не се виждаше като част от диктатура. Може би 300-400 000 души излизаха по улиците да демонстрират срещу ГДР. Няколкостотин хиляди избягаха на Запад. А останалата най-голяма група наблюдаваше ставащото иззад пердето в къщи и чакаше да види накъде ще задуха вятърът, за да се нареди зад победителя. Но това е човешко, правят го повечето хора във всички нации“, обяснява Ковалчук.

Това означава, че свободата и демокрацията не са били част от стремежите на мнозинството източногерманци. Те искат да карат мерцедеси вместо трабанти и да имат банани през лятото. Но тези придобивки нямат нищо общо с държавното управление. Поне не на първо място.

В очите на нас, останалите източноевропейци, преходът на ГДР бе луксозен – те бяха поети от добре смазаната западногерманска икономика, получиха нейните закони, органи на реда, нейната съдебна система, дори нейната валута. Затова и мрънкането и жаленето по живота преди не среща разбиране в някогашния Източен лагер. Но по-детайлен поглед на това, което стана в ГДР през 90-те, показва, че тази картина не е пълна.

Всъщност приватизацията на източногерманската икономика може да се сравни напълно с това, което преживяха страни като България. С тази разлика, че икономическите активи в България попаднаха предимно в ръцете на бивши кадри на ДС и на мафията. В ГДР с приватизацията е натоварено държавното дружество „Тройханд“, създадено именно с тази задача: да оттърве обединена Германия от източногерманските стопански активи. Равносметката обаче показва следното:

За 4 години са закрити 4 милиона работни места! 85 % от активите на ГДР са изкупени от западногерманци. 10 % от чуждестранни инвеститори. И само 5 % наистина отиват в ръцете на източногерманци. Това е гигантско преразпределение на икономически активи, каквото германското общество не е преживявало в цялата си история до този момент.

На този фон не е чудно, че 30 години по-късно източногерманците все още се отнасят подозрително към западняците, не са много отворени за чуждо присъствие и не се чувстват напълно един и същи народ с хората от западните провинции, а и гласуват по коренно различен начин от тях.

По тази причина и афинитетът им към Путин може да се обясни с причините, поради които го има и в България: вярата на много хора, че само твърда ръка можеше да предотврати това, което те са изживели като грабеж.

И въпреки това днес, 30 години по-късно, 80 % от източногерманците твърдят в социологически проучвания, че в личен план към днешна дата не могат да се оплачат и де факто са по-богати от времената на ГДР. Но, запитани каква е ситуацията в бившата ГДР, същият процент хора отговарят: „Страшно зле!“ Още една прилика с българското общество.

Как може да се обясни това противоречие във възприемането на  реалността?

Отговорът може да се открие в книгата на Ковалчук.

„Смятам, че две трети от източногерманците имат проблем с демокрацията и свободата – не като понятие  и като държавно управление дори, а с последствията, които те носят. Това се вижда и от по-ниската изборна активност в посткомунистически общества. Хората още не са разбрали, че демократичните общества са общества на компромиса, а не на консенсуса.“

Но не само носталгията към миналото кара източногерманците да гласуват за проруски партии. То е и много натоварено с емоции. Хората от бившата ГДР смятат, че имат едни и същи преживявания с руснаците – и те са загубили своята съветска държава, предишния си живот, парите си, самочувствието си и се чувстват „унизени“ от Запада.

За Източна Германия падането на стената означава: заграбване, западногермански златотърсачи, които изкупуват с трикове на безценица жилища и предприятия, и насилствено включване във ФРГ, а не наистина обединение. В Русия пък с падането на Стената идва разпадът, мародерството, избуяването на организираната престъпност, пълното беззаконие. И тотално унижение от Запада.

Заради тези събития от ранните 90 години в повечето посткомунистически общества има силно чувство на обида и унижение, а при избори често водещото чувство е липсата на справедливост. Все още има много хора, които са убедени, че политиката продължава да се прави от някакви хора горе и далеч, и че нищо не зависи от народа. И те могат да се намерят както в ГДР, така ив България, Словакия или Румъния. Затова вероятно и 34 % от източногерманците казват, че смятат Източна Европа за по-близка, отколкото Западна Германия.

Към това се прибавят и грешките, които Западна Германия допусна спрямо източните си роднини. Често високомерното отношение, отказът от равносметка какво точно се е случило по време на голямата приватизация, липсата и до ден днешен на достатъчно източногерманци в бордовете на големите фирми, по върховете на властта. Ангела Меркел остава приятно изключение в дългата редица западногермански канцлери. Във всички класически партии председателстват отново западногерманци. Освен в „Алтернатива за Германия“ и „Движение Сара Вагенкнехт“.

Политическите програми се правят така, сякаш няма източни провинции със специфични проблеми. Така че в извъсистемните партии избирателите в някогашната ГДР намират не само утеха и заблуда, че ще им върнат достойното минало, а и съвсем прагматично обговаряне на локалните им проблеми. Така че триумфът на крайнодесни и крайнолеви там няма да остане единично явление на тези избори. Тепърва източногерманците ще се намесват във върховете на държавата, но за съжаление по този начин - пращайки там екстремистки представители.