„Оцеляваме самостоятелно, кой както може – оттук вода, оттам вода, от кладенци караме…. Вече не може. Няма никъде повече. Втора година, трета година, всеки път ни лъжат и едно и също става.“ Думи на отчаян и протестиращ жител на село Хаджидимитрово, лято 2024-то.
Житейска повтаряемост, имплозия, изкарала от баланс дори най-старите майстори и наследници на базовата житейска култура на нашите земи, тази на оцеляването. Миналата година ехото на безсилието идваше от мъката на опечалените роднини и приятели на прегазените по пътищата. Тази година са по-малко, засега, и Слава Богу. Наскоро малцина от миналогодишните протестиращи отново бяха на местата на трагедиите. За да споделим тяхната болка и колективно да си припомним, че нищо не се е променило след миговете на техния ужас.
Живот без държава. Номинално я има, поне табелите се опитват да ни уверят в това. Където и да отидете, ще застанете пред тях, дори може за момент да ги приемете за успокояващ знак за нормалност. Гледайки ги, приемаме, че социалното поле е разграфено и рутинизирано, сякаш табелите и имената носят увереност в съществуването на институциите. Прекарахме години в писане на нови закони, конституция, в разграфяване на нови структури, в интегриране на европейски норми, в социализиране с най-смислените практики от света на управлението. Станахме част от общности на правото. Но видимо ни омръзна, амбицията и енергията намаляха, свиха се до инерция. Целият напън дори започна да ни дразни. Останахме си с етикетите.
„Захванатата държава“ не е държава, поне не в съвременния европейски смисъл. Ако нещо функционира селективно, не се задвижва от закон, не работи рутинно и независимо от ползвателя, не изисква обаждане, побутване или подкуп, не носи и следа от обществен интерес, не работи, ако не генерирате медийна истерия, то не може да бъде назовано модерна държава, а по-скоро племенно-криминално струпване на структури. Както съм писал и преди, тук думите са комплимент за нещата. Концептуален мързел или неспособност е да намерим точно име на тази реалност. Може би вече не виждаме и смисъл го търсим, извън безцелен мисловен ажиотаж. Или пък просто искаме да запазим доза спокойствие, взирайки се в номиналната реалност на етикетите.
По тези земи между семейството и държавата няма нищо. Няма ги междинните структури на европейската модерност, които всъщност исторически постигат, съграждат съвременната държава след като са я изтръгнали от ръцете на малцината. Не успяхме да създадем малките общества, които сглобяват голямото. Общностите, в които се организираме според ценности, в които се учим да дефинираме, но и съвместяваме интереси, да сме едновременно различни и обединени. Веднъж додрапали до държавното, веднага го превръщаме в собственическо затворено поле, наредено не от закон и норма, а от обмен и зависимости. Мятаме се върху него с компрадорска настървеност, сякаш не е наше, сякаш няма утре, сякаш няма други.
Затова и колективното ни въображение и гордост са на кота „високи сини планини“. Които са чудесни, но по никакъв начин уникални. Още по-малко пък налични в резултат на нашето поведение и усърдие, историческо и настоящо. Затова и се хвалим с територия, а не с цивилизационни постижения. Хвалим се с мимолетно историческо овладяване на пространства, а не например с достойните културни, институционални и стопански постижения на българското общество и държава между Възраждането и началото на Първата световна война. Затова и се обляхме с исторически кич, вместо с историческо знание. Избрахме да опредметяваме в паметници, вместо да интернализираме чрез оценка, анализ и памет.
Честотата на колективните действия намалява непрестанно, извън протестните изблици, свързани с базовото функциониране на битието (вода, пътища, болници, лекарства, престъпност и т.н.). Дори „жълтите павета“ затихнаха, явно вече приели трудно обратимото преобръщане на социалния баланс. Компетентността да се водят такива действия също намалява. Казано иначе, капацитета на немалка група хора да може солидарно и устойчиво да постигне цели от системен порядък. Отвъд тактическите отстъпления на наглостта, преди тя да се облече в стотици безлични физиономии на редниците на статуквото. Отвъд задъханите изливания на улицата, които изчезват в момента, в който полетят левчета от прозорците на министерски съвет.
Всъщност, героите на нашето време отдавна не са все по-пародийните политици, а хилядите, които продължават да са на мястото си в точния час, да си изпълняват задълженията, да крепят общото ни битие и заради себе си. Герои са тези, които с голи ръце тръгнаха да гасят пожари, докато зад тях се тътрят „газки“ от времето на априлския пленум на ком партията. Тези, които отказват да приемат загубата на близки от различните безумия и хаос около нас и поддържат крехката надежда за промяна. Техните усилия са впечатляващи, но от порядък, който не може да размести основите. Дори в моменти на добронамереност и желание, ние трудно ще се научим да се трансформираме от протестиращи в граждани.
Подобни грижи обаче са малцинствено занимание, всъщност все по-малцинствено занимание. Пребиваваме в някаква следобедна айляшка мараня и лежерно въртим рулетката на живота. Без време и посока, нямаме разговор за бъдеще, дори фантасмагориите за миналото ни омръзнаха. Освен ако някой не ги обърне във финансова пирамида. Това състояние вече го нормализирахме, валоризихме. Успяхме да се отдалечим на сигурно разстояние от тегобата и досадата на усилията за културно съвместяване с Европа. Откъсваме се от нея без дори да забелязваме, или да ни интересува. Някои са доволни, други дори не разбират какво се случва, трети прагматично и истерично калкулират рисковете на ежедневната рулетка на българското битие. Заклещени в лапите на вероятностите.
