„Голямата ми молба към вас е да се освободите от страха. Ние живеем в свободен демократичен свят. Защитете го!“
Това са финалните думи от последното отворено писмо на Почетния председател на ДПС д-р Ахмед Доган, в което той призовава за оставката на единия от председателите на партията – Делян Пеевски, и на още няколко личности на ръководни позиции. Писмото на Сокола ясно открои, че в партията е налице дълбока криза.
ДПС и културата на страха
В интерес на истината след настъпването на демократичните промени турската малцинствена група и мюсюлманската общност, голяма част от която гласуваше за ДПС, не успя да осмисли себе си като пълноценен субект на гражданското общество, чиито права и свободи са гарантирани от Конституцията. При все това България ратифицира Рамковата конвенция за защита на националните малцинства. Корените на страха обаче са много дълбоки в паметта, съзнанието и душата на българските турци и мюсюлмани.
„Не можете да си представите колко неизживяна e травмата от това, което те са преживели. Защото те не са го преживели само по време на „възродителния процес“. Те са го преживели през 70-те години, дори и преди Първата световна война“, отбелязва по този повод д-р Антонина Желязкова, един от най-изтъкнатите български специалисти по проблемите на малцинствата (Глас в пустиня, ИК „Гутенберг“, София, 2022, с. 687–88).
Този страх се запази и след промените. Принос към неговото затвърждаване имаха и редица събития от рода на паленето на молитвени килимчета пред Софийската джамия, протестите срещу новините на майчин език и т.н. Той се използваше като ефикасен политически инструмент. Голяма част от членовете на малцинствената група имаха доверие само на хората от своя етнос, които ги представляваха там горе – в парламента и във властта. Отговорност за това, разбира се, носят и другите партии, които не положиха достатъчно усилия, за да спечелят доверието на своите съграждани мюсюлмани. Така те се доверяваха само на един лидер и преследваха една кауза – каузата ДПС! В тази кауза преобладаващото мнозинство от българските турци и мюсюлмани виждаше опазването на своите граждански права и свободи, както и на своята етнокултурна и етнорелигиозна идентичност. Така за тях Ахмед Доган и ДПС станаха по-важни от Конституцията.
Как идеалът беше победен от капитала?
С настъпването на промените след 10 ноември 1989 година мюсюлманите в България бяха амбицирани да си възстановят всички граждански права и свободи начело с рождените имена, които бяха насилствено сменени от тоталитарния режим. В този ключов за съдбата на България и на българските турци и мюсюлмани момент се появи Движението за права и свободи с лидер Ахмед Доган. В началото той ги убеждаваше, че те трябва да си търсят правата като равнопоставени граждани. Но в общи линии българските турци и мюсюлмани останаха земеделска общност още дълго време, с тенденция към обедняване и попадане в икономическа зависимост. Така електоратът на ДПС беше оплетен в мрежа от социални зависимости от партийните номенклатурчици по места. Сега по-модерна стана думата деребеи, с която ги назовават. Това също пораждаше страх. „Каузата ДПС“ не помогна на българските турци да осмислят себе си като равноправен партньор в общуването с народотворческия елемент. Затова каузата яваш-яваш повяхна.
В интерес на истината Ахмед Доган беше този, който организира около себе си партията, той се наложи като неин лидер, с други думи – той утвърди марката ДПС. За разлика от това, останалите политици около него се утвърдиха през марката ДПС и затова останаха в неговата сянка. Той е лидерът, който чрез ръководената от него партия и отстояваната принципна и последователна политика не допусна сблъсък на малцинствената група с държавата. Партията винаги се управляваше еднолично. Силата на Ахмед Доган се крепеше главно на три стълба. Първо, това е травматичната памет, наследена от „възродителния процес“, и страхът, който тази травма продължаваше да генерира. Електоратът на ДПС вярваше, че Движението е гарант, че това няма да се повтори отново. Второ, това беше образът на Доган като борец срещу тоталитарната власт за правата и свободите на хората. Този ореол никога няма да изчезне напълно, винаги ще има симпатизанти, поддръжници и последователи на Ахмед Доган, които ще почитат митичния му образ. Трето, това бяха обръчите от фирми, за които Доган открито говореше. Срастването с капитала започна да избутва идеала на заден план.
В ДПС никога не се утвърди демократична култура,
но авторитарното лидерство не се възприемаше като дефект от електората, по-скоро в тази еднопосочна комуникация електоралното тяло виждаше стабилност, която крепи стройната и дисциплинирана партийна организация. В очите на симпатизантите и поддръжниците на Движението Доган беше ефикасен лидер и те знаеха, че трябва да го следват, без да умуват много. Те му приписваха някаква пророческа мъдрост. И затова в негово отсъствие членовете на Движението не знаеха как да продължат по-нататък. Точно това му изигра най-лошата шега в историята на партията. Доган нарече Пеевски „феномен“ и го предложи за председател, никой не оспори това предложение, а местните организации се състезаваха кой пръв да го номинира. Но Пеевски също е лидер, който иска да управлява с твърда ръка. Може би той дълго време се е готвил за този пост. Пеевски всява страхопочитание, иска да командва и думата му да се слуша. Най-вероятно и подкрепя финансово партията. Самочувствие му дава и фактът, че при неговото председателство ДПС за пръв път в историята си стана втора политическа сила. Той сигурно разчита на по-младите членове на ДПС, които не са обременени от „възродителния процес“, и това може да е предпоставка за някакви промени.
Кризата: новото мото на ДПС
Има един филм с участието на Сандра Бълок под заглавие „Нашето мото е криза“ (Our Brand Is Crisis). В него Бълок е в ролята на Джейн Бодийн – Бедствието, която е наета да работи за кампанията на един кандидат за президент на Боливия като политически консултант. Филмът дава на зрителите вътрешен поглед към най-високите етажи в света на политиката и показва как може да се манипулират предизборни кампании. Зрителите виждат колко далече са един от друг моралът и политиката. Казано с други думи, когато някой започне да вреди на останалите в името на спечелването на власт и богатство, той вече е в играта, наречена политика.
Сега Доган за пръв път почувства страха на гърба си. Той се притесни да не загуби пълната власт в партията и имиджът му на могъщ лидер да не пострада. И реши да се обърне срещу човека, на когото самият той е дал път на развитие и го е издигнал в партията си. Поиска оставката му, но той не я подаде. Времето ще покаже дали ще посърне, или не, митът за могъщия Ахмед Доган в ДПС. Особено, ако крилото, което го подкрепя, се яви на изборите самостоятелно, това ще бъде лакмусът доколко още е жива каузата в сърцата на хората. На този етап те обикалят смесените региони и постват снимки във Фейсбук от срещите си с хората. Това е тънък намек, че традиционните избиратели на партията са на тяхна страна. С това те казват: „Не ни подценявайте.“ По-дълбокият смисъл на посланието е, че те си играят на криеница зад етническата карта. Но факт е, че голямото ДПС вече е разцепено. Кризата в ДПС вкара качествено нова криза в българския политически живот.
Ако Движението иска да се докаже като защитник на либерално-демократичните ценности, етническата толерантност и „заедността“, партията трябва да изживее и този конфликт, да извърви трънливия път на страданието, за да дойде просветлението. Така те ще излязат с по-изстрадан опит от тази вътрешна криза.
България има нужда от опитни и разумни политици с демократично мислене, които да покажат на Европейския съюз, че религиозните и етническите малцинства не трябва да пораждат безпокойство, а трябва да се оценяват като фактор за стабилност и като гарант за вътрешна и външна сигурност.
Б. ред. - Мехмед Юмер е журналист и външнополитически анализатор. Издател е на сайта obzornews.bg. Статията му е написана специално за OFFNews.
Източник:OFFNews