Докато в Киев ракети удрят детски болници, изглежда крайно неуместно да си служим с военни метафори и препратки, за да обсъждаме политическите несполуки в една мирна държава, каквато е България. И все пак, случващото се у нас може да бъде разбрано най-ясно, ако го разглеждаме като два типа война - мафиотска и корпоративна.
В реалността, те понякога преливат една в друга. И за беда не са никак метафорични и почти никога не завършват с примирие. Търси се окончателното подчинение или елиминиране на противника.
Корпорациите у нас
В най-новата история на България идеологическите проекти успяват да провокират сравнително ограничена гражданска мобилизация. Дългосрочно успешни са се оказвали онези политически формации, изградени на клиентелистко-корпоративно-разпределителен принцип. Първо идентифицираш, култивираш или пленяваш голяма група избиратели, на които ексклузивно обещаваш сигурност или благополучие. После веднага ги употребяваш като ресурс за административен захват в държавата, чрез местно чиновничество и гласуване под строй, докато цикълът се се изпълни.
За обикновения човек в капана на този цикъл, кредото гласи: Докато си част от корпорацията и не престъпваш неписаните й правила - основното сред които е: "Кради тихо и дисциплинирано според ранга си и не посягай на лъвския пай, който принадлежи на твоите несменяеми водачи", корпорацията се грижи за теб и близките ти.
На този принцип процъфтяха както ранният ГЕРБ, така и Догановото ДПС. Този принцип, впрочем, се оказа и ключов за главозамайващата, но недълговечна популярност както на НДСВ, така и на "Продължаваме промяната" в най-ново време.
Те излязоха на сцената със заявката, че ще раздадат благополучие на редовите войници по места, което им донесе бърза популярност, но показаха, че всъщност не владеят и не разбират механизмите за отскубване на въпросните блага от системите на старите режими.
Мафията и нейните правила
Връщайки се на основния закон на успешните партии в България "Кради с дисциплина и мярка", редно е да отбележим, ще точно този е икономическият модел и на успешните мафиотски семейства. Те работят със субстрат от подчинени граждани и бизнеси, но в техен интерес е овладяването им да не преминава в пълно обезкървяване. За повечето паразити не е полезно да осмучат жертвата си до смърт, тъй като така обричат и себе си на крах - трябва да бъде постигната
симбиоза, в която страхът от неподчинение се комбинира с ясен хоризонт за предвидимо дългосрочно оцеляване.
Общото между мафиотските формирования от историята и корпоративните партии като ДПС е, че те фундаментално "заместват" държавата на територията си. Държавата е оставила вакуум там и те са де факто законотворците и нормоопределящите сили в своите територии и сред своята клиентела.
В тези условия, мафиотската формация естествено се организира като диктатура, къде рационална, къде не чак толкова. Тя може да е строго лично централизирана в един гранде капо или да обединява няколко влиятелни "старейшини", но във всички варианти на тази структура съществуват предели на допустимо поведение, които безкомпромисно важат за всички, за да удържат стратегическото дълголетие и устойчивост на фамилията.
Тези поведенчески правила не могат да се променят по демократичен път, защото са създадени да привилегироват точно определени хора - звучи ли ви познато вече?
За промяна на правилата в мафията винаги е нужен дързък узурпатор, който да направи преврат, по думите на Доган.
Двуначалие, Ново начало, война
Това, което прави ДПС дори още по-алергична към двуначалието, е, че между Доган и Пеевски няма органична приемственост и те никога не са искали едно и също нещо. Доган искаше стабилност и устойчивост за своята паразитна организация. Пеевски наистина искаше просто да лапа до задушаване - именно тази ненаситност, липса на мярка и уважение към основния закон "Кради умерено" - го изстреля в радарния обсег на САЩ и му докара дамгата "Магнитски".
И така напълно преобърна мотивацията му - сега битката му с Доган е за всичко или нищо, за самото му оцеляване.
Храни куче да те лае
Зародишът на този сблъсък дълго ще се анализира, но част от причината за него със сигурност е едно фундаментално разминаване в очакванията. Известно време Доган изглежда смяташе, че Пеевски може да бъде употребяван и направляван, стига икономическите му апетити да биват задоволявани, а Пеевски изглежда очакваше, че ще наследи ДПС от Доган, както наследи медийната империя от майка си.
Образът на учител и падауан никога не им прилегна, защото очакванията, които имаха един към друг никога не се напаснаха. Днес Пеевски се люшка драматично между два противоречиви образа: престолонаследник на ДПС и удавник, за когото ДПС е сал, посредством който да се добере до твърдата земя на политическата легитимност и траен имунитет срещу дамгата на "Магнитски". А Доган никога не е разглеждал Пеевски като наследник - разглеждаше го най-вече като нагледен урок по риторика. Смятате, че аз съм токсичен за държавата? Нима? А какво ще кажете за ТОЗИ човек? Хм? Как ви харесва? На този фон, не предпочитате ли мен?
Само че - нека навлезем и ние в света на народните поговорки - както винаги става с хитрата сврака, лукавството на Доган се обърна срещу него. Храни куче да те лае, казваше дядо ми. Точно това виждаме в момента - Доган искаше да употреби Пеевски като куче, с което да наплаши онези, които се опитаха да го изолират от политиката, защото продължаващата асоциация с него беше станала твърде токсична (теб гледам, Борисов). Но въпросът кой какво научи се оказва щекотлив.
Да, Борисов и ГЕРБ научиха,че има някои видове багаж, които не можеш да хвърлиш от моста, защото ще те повлекат след себе си - точно както бетонните обувки от старите гангстерски филми. Но "кучето" научи много повече и по-важни неща. Пеевски се сдоби с много нови идеи за това какъв хорозонт на влияние може да получи и какви са работещите стратегии за акумулиране на корупционна, институционална и публична власт.
Накратко, абсорбира наръчника за успех на ДПС и рязко се амбицира да излезе от наложената му роля на страшилище.
Това драматично съвпадна с дамгосването като крупен престъпник по закона "Магнитски" и му показа, че единственият му път напред е така нареченото "Ново начало". Пеевски 2.0 и ДПС 2.0 се трансформират заедно и загърбват миналото. В миналото Пеевски е карикатурен в алчността си злодей, а ДПС е структура за експлоатацията на едно малцинство. В светлото бъдеще Пеевски и ДПС са просветени и кристално легитимни европейски политически субекти, преживели най-впечатляващия и светкавичен ъъъ, катарзис, познат на науката.
В друга държава номерът никога не би минал, но Пеевски вече разполага с всички лостове за публично и иснтитуционално влияние, за да хипнотизира цяла държава, че той е лекарството, а не един от вирусите, причинили залиняването й.
Но между настоящето на Пеевски и леляното светло бъдеще все пак стои старият капо Доган. Ето защо случващото се в ДПС е мафиотска война, по правилата на Чикаго от 30-те, но без картечници, за щастие.
Сблъсъкът е класическа война за територия между съюзници, които - според разбирането за чест сред крадците - са имали уговорка, която нито един от тях не е планирал да спази, но с която всеки поотделно е смятал, че другият има по-добри причини да се съобразява. Тази война е пренесена на формален терен, и не е първата, която наблюдаваме в българската политика (справка Борисов - Цветанов), макар и да е най-вълнуващата до момента.
Да оставим пуканките
Голямата жертва на тази война заплашва да бъде вече критично ранената българска демокрация.
Партиите лежат в пепелищата на собствената си немощ из целия политически спектър, но с разрухата в ДПС гражданите губят и последния си циничен ориентир - кои са незаменимите държатели на властта у нас. Вече наистина не е ясно кой е силният в България - грандкорупционерите успяха да се смъкнат един друг на колене, най-вече поради липса на мярка. Куриозната и извънмерна загуба на разбойническо приличие при ГЕРБ се случи малко преди пандемията, а сега Пеевски се опита да погълне държавата, в опит да се спаси от клеймото на "Магнитски". И хората, които вече си я бяха разделили на порции, трябваше някак да му реагират. Хаосът настъпва от всички посоки.
В тази безпрецедентна ситуация на обезкървеност сред основните групи, заети да плячкосват държавата, на следващите избори пред нас отново се открива шанс решително да ги изолираме от всички лостове на властта.
Защото те вече не могат да предложат дори минимума, който ги правеше приемливи - някакъв вид перверзна предвидимост и ред.
Техният ред винаги е бил перверзен - беше не правов ред, а ред на опашката за кражби - но вече е и неудържим.
От нас, избирателите, зависи дали ще реагираме на тази възможност с паническото прегръщане на нов спасител, най-вероятно в лицето на Румен Радев и неговата версия на кремълско-крепостен Орбанизъм, или ще гласуваме за онези, които са показали, че поне не планират да изконсумират държавата или да я принесат в жертва на Путин.
