На 8 януари президентът сезира Конституционния съд с искане за обявяване на противоконституционност на §2 (мандат на Народното събрание), §3 (двойно гражданство за депутати), §5 (относно чл. 916, ал. 2 - квалифицирано мнозинство за избор на членове на независими държавни органи), §7 (формиране на служебното правителство), §8 (отмяна на указа за разпускане на Народното събрание), §9 (двойно гражданство за членове на правителството),§14 (относно чл. 129, ал. 3 - промяна в реда за назначаване и освобождаване на председателите на Върховния касационен (ВКС) и на Върховния административен съд (ВАС) и главния прокурор) и §15 (относно чл. 130, ал. 3 - срок за издаване на указа за назначаване на председателите на ВКС и на ВАС и главния прокурор) от Закона за изменение и допълнение на Конституцията на Република България (обн., ДВ, бр. 106 от 22/12/2023 г.).
Дни по-късно (на 11 януари) и народни представители поискаха установяване на противоконституционност на целия Закон за изменение и допълнение на Конституцията на Република България (обн., ДВ, бр. 106 от 22/12/2023 г.). В искането на народните представители се оспорват както процедурата, така и промените по същество.
Двете искания бяха обединени в конституционно дело №1/2024 г. с трима докладчици - съдиите Мариана Карагьозова-Финкова (професор по Конституционно право), Павлина Панова (председател на съда) и Соня Янкуловa.
Кратък преглед на съобщенията относно делата на сайта на Конституционния съд показва, че до изборите няма да има произнасяне по същество на допуснатите искания.
Какво може да се очаква след 10 юни?
„Конституцията от 1991 г. е израз на желанието на преобладаващата част от обществото страната да се нареди до напредналите по дух и икономика държави в Европа“ (из мотиви към Решение №7 от 2006 г. по к. д. №6/2006 г.). За да защити конституционния ред, Конституцията на Република България утвърждава института на контрола за конституционност в чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията, който гласи, че Конституционният съд се произнася по искания за установяване на противоконституционност на законите на Народното събрание. „Съдът намира, че е нужна защита на Конституцията от самата Конституция“ (из мотиви към Решение №7 от 2006 г. по к. д. № 6/2006 г.).
Единствено Конституционният съд по силата на Конституцията е компетентен да се произнесе по искания и да установи с общозадължителна сила противоречието на закон с принципите, ценностите и разпоредбите на Конституцията, посочва в мотивите си Конституционният съд по Тълкувателно решение №3 от 2020 г. В този смисъл „Конституционният съд не може да изпълни основното си предназначение, ако неговите актове не пораждат правни последици за постигането на тази основна за конституционната правова държава цел. Чрез своите актове той упражнява власт, за да осигури върховенството на Конституцията. Това не би било възможно, ако се допусне решенията на Конституционния съд за противоконституционност на актове на Народното събрание да имат единствено характер на декларация без правни последици, правещи ефективно върховенството на основния закон“.
Приетите (и оспорени) промени в Конституцията могат да бъдат обособени в две групи. Първата група са промените относно функционирането на институциите в политическия триъгълник „парламент - президент - правителство“ (оспорени са както от президента, така и от народните представители). В другата група са промените в Глава шеста „Съдебна власт“ (оспорени са от народните представители, президентът оспорва само назначаването и освобождаването на председателите на ВКС и на ВАС и на главния прокурор).
Докато Конституционният съд не се произнесе и не обяви оспорения закон за противоконституционен, се презумира, че той е в съответствие с Конституцията и валидно регулира обществените отношения, за чието уреждане е създаден/променен.
Ако се стигне до обявяване на противоконституционност на отделни разпоредби или на целия Закон за изменение и допълнение на Конституцията (защото има такова искане), възниква въпросът какви са правните последици от тази противоконституционност.
Според Конституцията обявеният за противоконституционен закон (или част от него) не се прилага от деня на влизане в сила на решението на Конституционния съд. Изразът „не се прилага“ съдържа забрана за прилагане на закона (или част от него) занапред. Това е пряка и непосредствена последица от решението на съда. С разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изречение трето от основния закон конституционният законодател дава превес на правната сигурност, посочва Конституционния съд в мотивите към Тълкувателно решение №3 от 2020 г. по к. д. №5/2019 г. Обявеният за несъответен на Конституцията закон (или част от него) губи своето действие занапред (ex nunc), а възникналите от неговото прилагане правни последици в рамките на правоотношения, приключили до влизане в сила на решението на Конституционния съд, се запазват, освен ако Народното събрание не постанови друго по реда на чл. 22, ал. 4 от Закона за Конституционен съд.
Въпросът, който витае в юридическите среди, е дали има причинно-следствена връзка между аргументите за евентуална бъдеща противоконституционност (неспазване на процедурата, некомпетентен орган, противоречие с конституционни принципи, ценности или разпоредби на Конституцията) и правните последици за възникнали в политическия триъгълник правоотношения и бъдещето на правосъдната реформа.
Разбира се, с решението си съдът се произнася само по направените искания, но не е ограничен с посоченото основание за несъответствие с Конституцията (чл. 22, ал. 1 ЗКС).
Внимателният прочит на цитираното вече Тълкувателно решение №3 от 2020 г. налага като правило разбирането за правната сигурност при определяне на правните последици, които да настъпят занапред от постановено от Конституционния съд решение (за обявяване на нормативен акт/разпоредби в него за противоконституционни, какъвто е Законът за изменение и допълнение (ЗИД) на Конституцията). Но при акт, постановен от некомпетентен орган (по конкретното дело необходимо е било произнасяне на Велико народно събрание, а не на действащ парламент), Конституционният съд ще обяви неговата нищожност (чл. 22, ал. 3 ЗКС). Нищожността като най-тежка форма на недействителност означава изначална липса на валидно приета разпоредба (не поддържам, че всички осъществени промени са в компетентността на учредителна власт).
Затова ще е важно с какви мотиви ще се произнесе конституционната юрисдикция, ако обявява противоконституционност на целия ЗИД или на отделни негови разпоредби и на какво основание, като отчита „конкретния исторически, политически и социален контекст“ (из мотиви към Решение №7 от 2006 г. по к. д. №6/2006 г.).
Конституционният съд има четири възможни пътя за решаване на делото:
Първата възможност е, ако постанови, че не е спазена процедурата, то тогава целият ЗИД ще бъде обявен за противоконституционен и занапред (от момента на влизане в сила на конституционното решение) промените няма да се прилагат.
Личното ми мнение е, че тогава ще бъдем изправени пред „възкресяване“ на отменените/изменените конституционни разпоредби.
Втората възможност, която е по-малко вероятна от първата, е, ако съдът постанови, че всички промени са били от компетентността на Великото народно събрание. Тогава ще изпаднем в хипотезата на чл. 22, ал. 1 от ЗКС и отново ще бъдем изправени пред „възкресяване“ на отменените/изменените конституционни разпоредби.
Третата възможност е да обяви отделни разпоредби за противоконституционни. Тогава ще има значение дали поради противоречие с основни принципи, конституционни ценности или поради противоречие с други конституционни разпоредби поради вътрешна йерархия на конституционните норми. В този случай занапред може да сме изправени пред празнота в конституционната уредба. Тогава може да се наложи (следващо) Народно събрание да „възстанови“ отменена уредба или да създаде нова (например относно мандата на Народното събрание, двойното гражданство, служебното правителство, указа относно разпускане на Народното събрание).
Четвъртата възможност е исканията да бъдат отхвърлени като неоснователни и тогава конституционните промени ще се прилагат такива, каквито са.
Никога не бива да изключваме и една пета възможност като изход по к. д. №1 от 2024 г. - паритет в позициите на съдиите в Конституционния съд (6:6, 6:5, ако един от тях се оттегли поради участие в миналото в гласуванията като народен представител, защото така е редно!), и тогава решение няма, но последицата е като във вариант 4.
Ревизията на Конституцията по правило трябва да бъде в резултат на осъзната обществена и политическа дискусия, а не само да е „плод на импровизация, съглашение или криворазбран външен натиск“ (из мотиви към Решение №7 от 2006 г. по к. д. №6/2006 г.).
След предсрочните парламентарни избори очакваме решението на Конституционния съд.
Дано само съдиите не чакат и прогнозираните нови предсрочни избори след предстоящите на 9 юни!
