Телата ни реагират на заобикалящия свят преди да сме го осъзнали. Как интероцепцията или "шестото чувство" управлява мислите и психиката ни?

Назоваваме го, но всъщност го пренебрегваме и то понякога плахо, а друг път разтърсващо припомня за себе си - т.нар. шесто чувство или интероцепцията.

Макар да познаваме до голяма степен петте външни или „екстероцептивни“ сетива - зрение, обоняние, слух, вкус и допир, интероцепцията е способността ни да възприемаме и тълкуваме сигналите, идващи от собственото ни тяло. Тя не само помага да поддържаме тялото си в „хомеостаза“ или балансирано функциониране (като невидимо регулира кръвното налягане и нивата на глюкозата или по-открито ни подтиква да ядем или пием, например), но може да оказва и дълбоко въздействие върху мисленето, емоциите и психичното ни здраве. То може да стои дори в основата на самочувствието ни.

Aмериканският философ и психолог Уилям Джеймс изследва ролята, която телесните сигнали могат да играят за формирането на нашите емоции. Той твърди, че сблъсъкът с мечка  например не кара сърцето ни да бие учестено, защото сме уплашени. Вместо това тялото ни реагира на възприеманата заплаха, като се „залива“ с адреналин, увеличава сърдечния ритъм и дишането - и след това ние тълкуваме тези телесни сигнали като страх. С други думи, емоциите се пораждат от тялото.

В своето есе от 1884 г. „Какво е емоция?" Джеймс пише:  „Ние съжаляваме, защото плачем, ядосваме се, защото удряме, страхуваме се, защото треперим, а не  плачем, удряме или треперим, защото съжаляваме, ядосваме се или се страхуваме."

Снимка: iStock by Getty Images

Теорията за емоциите на Джеймс и Ланге (Карл Ланге е лекар, който работи независимо върху подобни идеи) е била предмет на активни дебати и след това еволюирала - не на последно място, за да включи идеята, изложена в различни теории, че контекстът също играе ключова роля в определянето на начина, по който физиологичните сигнали формират нашите емоции.

Независимо от това Джеймс поставя ранните основи на начина, по който мислим за връзката между мозъка и тялото. Всъщност, според Антонио Дамазио, професор по психология, философия и неврология в Университета на Южна Калифорния: „Нашите мисли, чувства и емоции не просто се влияят от телата ни, но и са немислими без тях. Цялата ни умствена дейност е следствие от взаимодействието между тялото и мозъка."

Учените изследват много от факторите, които влияят и манипулират начина ни на мислене - от генетиката, навиците и евристиката (методи за решаване на проблеми, учене или правене на заключения, базирани на опит) до технологиите, времето и бактериите в червата ни. И това мистериозно вътрешно чувство, обект на бързо развиваща се изследователска област, се оказва изключително интригуващо.

Дебатът за категоричната дефиниция на интероцепцията продължава, но акцентът е върху вътрешните сигнали. Някои от тези телесни сигнали, които се предават от нашите органи и други части на тялото до мозъка ни чрез сложна „мрежа“ от връзки, включително черепномозъчните нерви и химикалите в кръвта, са твърде фини, за да ги възприеме нашето съзнание. Други, като например сърцебиенето, „пеперудите“ в стомаха, или гладът, не са. Всички ние сме чувствителни към тези вътрешни сигнали в различна степен и можем да ги тълкуваме и да реагираме по различен начин в зависимост от това кои сме и какво правим. Всъщност смущенията в чувствителността и възприемането на телесните сигнали могат да стоят в основата на редица състояния - от тревожност и депресия до анорексия.

Това е пионерска наука и много от механизмите, които стоят зад интероцепцията, остават загадъчни и трудни за проверка. Но изследователи постепенно отдръпват завесата, а резултатите могат да имат изключителни последици за разбирането на нашите умове.

Снимка: iStock by Getty Images

Как интероцепцията може да се приложи във всекидневието ни?

Вземете за пример сърдечния си ритъм - вероятно един от телесните сигнали, за които най-често си давате сметка. Широко известно е, че тревожността може да доведе до ускоряване на сърдечния ритъм. Но какво би станало, ако, както предполага Джеймс и много други, процесът се случва и в обратна посока и ускореният сърдечен ритъм може да предизвика тревожност и да ни накара да почувстваме страх? Ако случаят е такъв, степента, в която сме „интероцептивни“ и можем да възприемаме сърдечния си ритъм, и начинът, по който интерпретираме и реагираме на тези сигнали, може да има сериозни последици за нашето благополучие и психично здраве.

Научното доказване на подобно нещо обаче е изключително трудно. Въпреки това е постигнат напредък чрез няколко експеримента, които доказват, че мозъкът ни реагира на сърцето.  

Публикувано през 2023 г. изследване на екип от учени от Станфордския университет в Калифорния отива по-далеч. Те проверили дали повишената сърдечна честота може да предизвика реакции на тревожност и страх. Изследователите използвали неинвазивен пейсмейкър, за да увеличат прецизно сърдечния ритъм при мишки. След това наблюдавали гризачите, за да разберат доколко са склонни да изследват лабиринт и да търсят вода.

Резултатите са убедителни. Когато сърдечният им ритъм се повиши, мишките стават по-тревожни - по-рядко изследват откритите участъци на лабиринта, а предпочитат да останат в защитените зони. Важното обаче е, че този ефект се проявява само в „рискови условия“. Изследователите също така точно определят няколко области на мозъка, свързани с това поведение.

„Разбира се, това е изследване на мишки, а не на хора, така че наблюдението на подобно на тревожност поведение не означава непременно, че мишките действително са изпитвали миши вариант на тревожност“, предупреждава учен от екипа. Но конкретното откритие, че ускореният сърдечен ритъм предизвиква тревожно-подобно поведение само в рискова среда, е точно това, което е било предсказано от класическата теория на оценяването на Джеймс/Ланге с идеята, че възприемането на физиологията в контекст има значение за емоциите."

С други думи, проучването показва, че нашата „оценка“ или интерпретация на телесните сигнали може да играе ключова роля за това как те влияят на нашите емоции.

Това ни връща към значението на телесните сигнали - и начина, по който ги възприемаме и реагираме на тях - за нашето (човешко) благополучие, психично здраве и вземане на решения. Точното определяне на това доколко хората са интероцептивни е една от най-големите пречки в тази област. Едно от първите неща, с които се сблъсквате при интероцепцията, е колко сложно е да се провери какво точно се случва.

Хората, които трудно възприемат телесните си усещания, по-трудно изразяват и регулират емоциите си. Може да има смущения в интероцепцията при различни състояния както на физическото, така и на психическото здраве. Тези състояния включват депресия, тревожност, затлъстяване, анорексия и аутизъм.

Разбира се, съществуват големи разлики в степента на интероцептивност на хората. В един обширен експреримент например учените установяват, че има разлики в начина, по който мъжете и жените възприемат телесните сигнали, като се установява, че жените са много по-малко точни при възприемането на сърдечния си ритъм при изпълнение на различни задачи, отколкото мъжете. Макар че причините за това са неясни и могат да включват генетични и хормонални фактори, констатациите биха могли да дадат ключ към причините, поради които жените по-често от мъжете страдат от депресия и други общи проблеми с психичното здраве.

Снимка: iStock by Getty Images

Изследванията на интероцепцията също така дават информация за нови потенциални лечения на редица заболявания. Това би могло да помогне на учените да разберат и лекуват хора с анорексия например, които изглежда изпитват смущения във възприемането на телесните сигнали и често съобщават, че се чувстват подути, след като са изяли съвсем малко количество храна.

Забележително е, че това интригуващо вътрешно усещане може да стои и зад самочувствието ни. В крайна сметка, както обясняват учените, най-основното ни усещане за себе си е „да бъдеш тяло“. Но какво го задвижва? Често си представяме нашето „аз“ като капитан на кораб или „миниатюрно аз в черепа, което „прави“ възприятията и след това решава какво да прави по-нататък“, както заявява изследовател.

Това, което преживяваме като „аз“, е по-скоро процес - съвкупност от мозъчните прогнози и възприятия на сигналите, идващи от външния свят и, може би още по-важно, от собствените ни тела.

Цел номер едно на мозъка е да запази тялото, а следователно и себе си, живи. Но макар че трябва да прави всичко възможно да картографира и управлява външната среда (за да не бъде изяден от мечка например) и да поддържа благоприятни условия в тялото (за да не стане нивото на глюкозата твърде високо или кръвното налягане твърде ниско например), той няма пряк достъп до тези две среди. На практика тя е затворена, въпреки че ние не я преживяваме по този начин, и трябва да разчита на косвени сигнали, за които не може да гарантира причината.

Но независимо дали се стремим да открием неуловимия източник на съзнанието, да разберем по-добре емоциите си, да облекчим тревожността си или да укротим пеперудите в стомаха си, всички ние бихме могли да сме по-наясно с това, което ни казва тялото ни. Медитацията е един такъв начин. Едно от нещата, които правите, когато се учите да медитирате, е да обръщате внимание на тялото си, на това, което се случва в него.

Що се отнася до разбирането на интероцепцията, все още има много загадки. Но докато науката се задълбочава все повече, просото наблюдавайте това все още необяснимо вътрешно пространство и събирайте данни.

Снимка: iStock by Getty Images