Любовта - най-светлият ни и нежен покров, най-звънтящият вик от една към друга душа, продължаващ и съхраняващ света
Любовта е в нас, за да можем да творим с нейния светъл дух
по-доброто бъдеще на света
Любовта е най-важният въпрос на живота. Разрешим ли го, ще разрешим и всички останали въпроси, от какъвто и характер да са те. И хората вървят в този посока, откакто свят светува. Но много бавно, защото още нямат нужната поносимост за това огромно огнено познание.
Но един от най-верните пътища към приближаването до тази заветна цел, е този на творческото, интуитивното възприятие и мислене. Макар че той често довежда и до някои жертвоготовни изгаряния, те винаги са си заслужавали високата цена.
Защото именно великите творчески прозрения са ни учили как да устояваме на тази неземна сила и да изпълняваме най-важния закон за развитие - този на Любовта. А пък и тя е не само истинската духовна реалност, но и единствената, защото Бог е Любовта и ние живеем, движим се, съществуваме в нея.
И всяка художествена творба добавя към нея своите достижения, в зависимост от това, докъде е стигнал в духовното си израстване нейният автор. А Надежда Захариева е изминала своя труден, но пък затова и много прозорлив път, предопределен от съдбата й в тази посока. Стеклите се в живота й условия и обстоятелства, неслучайно, я завеждат до житейския и творчески тандем с големия наш поет Дамян Дамянов.
За да отправят заедно през многото радости и болки един дълбоко прочувствен поглед към всеобемащата всичко и всеки Любов. И ехото на любовните им възпеви дълго да звучат като един вик на обичта, който стопява всичкия студ. Като един вик за надежда, като вечна жажда за път, който оголва, събаря фалша, оковите в това извечно чувство. Вик, който призовава с душа да поемеш душата на другия, заедно с нейната радост, но и с нейните сенки, съмнения, миражи, илюзии, печали.
Така и двамата извеждат в стих основния си извод, че любовта е в нас, за да можем да творим с нейния светъл дух по-доброто бъдеще на света.
Със стиховете си Надежда Захариева доказва, че Любовта е основна движеща сила на живота, именно защото не можем да я обозрем напълно, защото много малко знаем за нейната огромна и трудно поносима сила. И въпреки че ни изгаря, разтапя на съставните ни части, тя ни и смирява, оцелостява, омилостивява, оживотворява.
Затова, без много да я разбираме, се оставяме напълно в нейна власт, приемаме всичките й проявления. Били те като „закрилница-стряха”, или като „само бели сънища”. Затова е все едно, според Надежда Захариева, дали тя, - „покорно-непокорната”, ще ни застигне като „пустиня тиха с плисък речен”, или като „връх с равна степ”, пак ще си остане вечна, тъничка, чувствена нишка, трептяща, опъната до скъсване, но и опазваща света от разпадане.
Затова тя пак ще си остане един вечен, макар и глухо, без думи, звънтящ вик от една към друга душа, който продължава и съхранява живота. И пак ще стига до там, че дори отричането от нея, ще я признава. И всичките й рани ще бъдат носени като „ордени за заслуги”.
Защото, въпреки всичките й погроми, тя си остава и най- силният отдушник, най-добрият „гръмотвод на бурите грамовити”, най-неземният трепет, „най-светлият ни и нежен покров”. И „пролет будна под снега”.
Било то свежо- зелена, или жълто-листопадна, вулканична или бездиханна, вжеглена или прохладно-обветрена, отмъстително-нетрайна или отчаяно-смирена, тя пак ще си остава завинаги „греещо огнище, дори и в тихия сън на мрака”. Също и вечно нужна, и жива.
Пък била тя и най-крехкото равновесие на двете съзидателни начала, на мъжката и женската енергия, независимо дали идва при нас „от пеперудени крила по-нежна, или „по-чиста от вода ненапита, „по-лека от майчина милувка”, или като „настръхнало, наежено кълбо”, или като „адска въртележка”, „утре заран светът пак ще я чака с добро и топлота да го нахрани”.
Дори и да не можем още да постигнем в нея пълно сливане-единение, поне можем да я следваме с нестихващо стремление. И да бъдем убедени, че трите срички в „о-би-чам” не могат да изчерпят нейното ”безкрайносричово” значение.
Лияна Фероли
