Хасковлията Христо Костадинов е доктор на науките, работи в института по математика и информатика в БАН. Преди две седмици се завърна от специализация в университет за електрокомуникации в Токио, Япония. В страната на Изгряващото слънце той защити докторска дисертация през 2005 година. Година по-късно Христо Костадинов бе отличен с президентската награда "Джон Атанасов". Тя се присъжда за постижения в областта на информационните технологии.

Христо Костадинов, доктор на науките

- Прекарахте две години в Токио, занимавали сте се с научна работа. В какви разработки инвестират японците?

- Дават се много пари за най-различни неща, които на пръв поглед нямат практическо приложение. Но това е в настоящето - те са приложими само за там.

Мобилните им телефони стават все по-големи като размер. Те гледат телевизия, могат да плащат с тях.

Всичко тръгва от транспорта. Когато отидат на гарата,  билетът изскача от машина. Там се плаща на разстояние с карта на специална машина. Тези карти се зареждат с пари. Машината има инфрачервен порт и той тя отчита. Картите се използват масово, плащат с тях дори в магазините. Минаваш на касата, залепяш картата за устроиството и изчезваш, не се губи време. Сега плащат с телефона, в който има вграден чип. Апаратът хваща до метър, дори когато си говориш по телефона и той ти е до ухото, той отчита и плащаш.

- Върху какво работят техните учени?

- Моят професор имаше договор с фирма, която се интересува как може да се запише телевизионно предаване без рекламите, който го прекъсват. В момента го патентоват.

Другият проект, по който започна да работи - когато някой копира например реклама от дадено радио и я пусне в друго, авторите да разберат за това. Съдържа сигнал, който не се чува. Но излиза, когато го пусне някой, който няма права за това и така може да бъде осъден. Така се пазят авторските права. Ако е телевизия - когато махнеш логото й, картината се разваля.

Фирмите много се интересуват от запазените права. Асистент-професорът ми се занимава с приложения на мобилни телефони. Създаде една отворена платформа за Айфон - можеш да създаваш приложения, специфични за твоята работа и нужди. Всеки може да ги изтегли от страницата на Айфон.

Последно, което демонстрираха - превърташ запис по-бързо. Правят плеър за Айфона в момента. Сега трудно можеш да превърташ. Ако гледаш новини, които са 30 минути, а искаш да избереш конкретна - вече ще можеш да го направиш и няма да губиш време в гледане на цялата емисия.

- Науката там е обвързана с бизнеса. Това ли е най-добрият начин за нейното финасиране?

- Смесено е. Има минимум, който се отпуска от държавата. Отделно университетите търсят фирми, които ще се заинтересуват от тяхната работа. Могат да спонсорират например лаборатории - за изследвания и симулации е нужна скъпа техника.

Университетите предлагат практични приложими разработки, занимават се и с чисто научни. Има хора за наука и за приложение. Не всеки може да се занимава със сериозна наука. Балансирано е. Това е най-добрият начин. Какво ще стане, ако оставиш всичко на държавата, а тя няма пари... От друга страна - да чакаш само от бизнеса - не можеш да приложиш всяка наука и откритие.

- Наистина ли японците работят толкова много?

- Това е вярно. Работят повече от нас, българите. Най-натоварено във влаковете е в 22.00 часа. Преди 20.00 часа те не свършват работа. Работят по 12 часа на ден.

Те са уникална нация. Всичко е различно. Там можеш да видиш някой, който се радва дори на два красиви камъка. Българинът ще каже:"Какво толкова им се радва - у нас колко камъни има".

Дълги години са били абсолютно изолирани от света, те са много чиста нация. Могат да ти сторят наивни. Каквото и да им кажеш, вярват. Приемат го за чиста монета. Ако не ме познават и си направя шега, не я разбират.

Изключително любезни и възпитани. Много спортуват. Фитнес залите им са на три етажа.

Както за нас всички японци изглеждат еднакво, така и за тях ние сме еднакви. Но те са с тъмни очи и коси и русите и светли хора са им много интересни. Едно хлапе ме видя във влака и не спря да ме обикаля и да ме зяпа. Сякаш бях маймуна, изпусната от зоопарка.

Там не можеш да чуеш да звъни мобилен телефон по време на работа - нито на студент, нито на професор. По гарите има табели, че във влака говоренето по телефон не е препоръчително, но никой не говори. Пишат съобщения. Ако ти се налага, говориш на спирките.

В града влаковете се движат със 120 км./ч. Спират през три минути. По една и съща линия пътуват обикновен, експрес, специален експрес и супер специален експрес. Обикновеният влак качва пътници от 20 спирки, специалният експрес от три.

Пътуват с часове и обикновено през това време четат книги. Японците много четат. Във всеки квартал има по една огромна библиотека. Бизнесмените пък си работят на лаптопа, има интернет навсякъде.

- Видяхте ли дебел японец?

- Виждал съм, но много рядко. Те се хранят здравословно, с нискокалорична храна. Няма мазни банички. Отслабнах с 10 килограма там. Пият зелен чай, но има и кафенета.

Наблягат на морската храна. Ако ядат каквото и ние, ще станат като нас. Когато нямаш време да обядваш, взимаш нещо готово от супермаркетите. Това не означава, че поръчваш три сарми, три кебапчета и пет хлебчета. Това е кутия, в която има малко салатка, малко кюфтенце, има много неща, но по малко, току-що приготвено и запечатано. Когато я видиш мислиш, че е детска порция. Човешкото око няма наяждане. Но се чувстваш сит, без да ти е тежко. Там с най-големите букви на опаковката са написани калориите.

- А пиян японец срещнахте ли?

- Да. И то не защото много пият, а защото малко носят. Мъжето обикновено пият бира. Правят главата след две бири. Жените поръчват коктейли.

Партитата им са по-различни от нашите. Не пият на маса. Ходят на караоке. В големи сгради с много зали в тях. Всяка компания си взима пиенето и се отделя в някоя от залите. Там правят каквото си искат. Студентските им купони са като нашите.

- Били ли сте на доктор в Япония?

- Бил съм на заболекар. На тавана имаше закачени тонколони, от които звучеше Вивалди. Стоматологът беше много внимателен. Но моето мнение е, че българските зъболекари са по-кадърни. Японците имат много по-добра техника и условия, но това, което един български зъболекар може да направи с подръчни материали, другият не може. Там за една пломба ходиш четири пет пъти. Пломбата се отлива от зъботехник. Правят ти отливка на цялата челюст, после още една, когато ти направи дупката за пломбата.

Бях здравноосигурен от университета, който плаща 70 процента от цената на услугата. 30 процента - аз, но после 20 от тях университетът ми връща. Пломбата не е по-скъпа, отколкото у нас, ако имаш застраховка. Ако интервенцията е по-сложна, трябва да имаш друга застраховка, защото определени услуги не се плащат от държавата.

- Каква реформа е нужна на БАН?

- Дълго време не съм бил там, не знам какво броди из коридорите. Има нужда от реформа. Трябва да се променят някой неща- условията на работа и да влязат повече млади хора. Трябва да има програми, които да стимулират науката. Да се пишат проекти. Да се искат пари не само за заплати, но и за техника, за обмени, без пари не става.

Бизнесът може да влезе, но не навсякъде. Той влиза там, където има полза от това.

- Къде трябва да се развива наука - в БАН или в университетите?

- В България да не кажа е невъзможно, но е много трудно да се прави наука в университет. Те са като средно училище. Има си професори, които си водят лекции. В Япония университетът представляла огромен комплекс, в който учат едва 1 500 студенти. Всеки има свое място, компютър. Не мисля, че това е възможно в български университет.

В българските вузове реално с наука никой не се занимава, там преподават, в БАН правят наука. Такива комплекси като БАН има навсякъде по света.

В нашия институт сме на критичния минимум. Ако предприемат съкращения , трябва да го закрият. Институтът по математиката и информатика не е атрактивен. Повечето от работещите там са за пенсиониране и след тях няма кой да дойде, дори няма кой да обучава.

При положение, че за да станеш асистент, трябва да вземеш диплома за бакалавър, магистър и доктор. За докторантура получаваш две минимални заплати, като аситент взимаш по-малко. Не може да учиш 10 години и да получаваш месечно едва 500 лева. Тези хора са ентусиасти.

Един професор в България взима под 1000 лева, в Япония месечното му възнаграждение е 5 000 евро.

Интервю на Христина Котларска