Христо Габеров откри изложба под наслов "Африкански сънища" в галерия "Форум" . Експозицията отразява впечатленията и емоциите на кърджалийския автор по време на пътешествието му из Южна Африка заедно с Володя Сорокин. Пътуването с велосипеди започва на 2 септември 1999 година. Двамата авантюристи изминават 7 000 км. за 300 дни. Успяват да прекосят 23 държави.
Христо Габеров е завършил живопис във ВТУ "Св. Св. Кирил и Методий". Подредил е 16 самостоятелни изложби в София, Пловдив, Бургас, Кърджали и Претория, ЮАР. Член е на Дружеството на хасковските художници.
Пред Haskovo.net той разказа най-вълнуващото си преживяване по време на това пътуване. Събитие, което променя живота и погледа му към света.
Христо Габеров, художник
- Имаш ли продажби от тази изложба?
- Една работа - тази с фламингото.
- Пътуването ти до Африка беше преди 10 години....
- 10 години, братче. Знаеш ли какво разбрах вчера? Че вече не съм млад художник. Един приятел ми се обажда, за да участваме в конкурс. Викам - готово. Пита кой набор съм. Роден съм през 1973 година. Смятаме. Оказва се, че не мога да участвам, защото според регламента авторите трябва да са до 35 години. Аз ще стана на 37 години - и чао, бейби.
- Казваш, че в Африка си бил на лов за картини. Кое е най-важното, което научи там?
- Че Иисус Христос помага. Преди да тръгна за Африка знаех, че Иисус Христос е син Божий и са го разпънали на кръст. Но не знаех, че това е вярно и че работи.
Бях на Божи гроб в Йерусалим, но не долових някакви свръхсили. Спахме в Гетсиманската градина. Леонският хълм е купен от Руската църква. Това място е оградено. Отидохме там и помолихме да ни пуснат вътре, за да си разпънем палатките в двора - ако останем отвън, могат да ни очукат.
Казаха, че това е девически манастир и трябва разрешение, за да ни пуснат.
- Пуснаха ли ви?
- Пуснаха ни. Казаха да се качим горе на Леонския хълм - долу е манастира, а горе се помещава Руската духовна мисия. Там спят руските свещеници. Приеха ни за една седмица като гости. Дадоха ни супер апартамент. А не ги познавахме. Взехме дори причастие от Божи гроб, отидохме дотам с тяхното шествие.
Оказа се, че шефката на манастира е холандка, направих й портрет. Бях много доволен как ни посрещнаха, дори пари не ни взеха.
Когато си тръгвахме, сестра Наталия каза: "Момчета, отивате на смъртна опасност". Аз я гледам невярващо. Тя обаче продължава: "Ще ви кажа най-кратката молитва, изпаднете ли в беда, да я повтаряте - "Господи, Исусе Христе, син божий, помилуй ме."
Казвам го, за да знаете, че Иисус Христос е жив и слуша. Трябва обаче да влезеш в системата. Трябва да приемеш господа. Признаваш Иисус Христос, сина на Господа, и го молиш да ти помогне. Говориш директно с шефа, той е най-големия.
Тогава обаче не погледнах сериозно на предупреждението на сестра Наталия.
След шест месеца ние със Сорокин се разболяваме от малария. Това става на 1 януари 2000 година, когато влизаме в Мозамбик. Разпъваме палатките в една гора, за да пренощуваме. Събуждаме се с 40 градуса температура.
Не можем да си кажем името.
Преди да тръгнем, ни казаха да пием хинин против малария. Бях си взел шест блистера. Всяка сутрин пиех по едно хапче. Володя - не.
След 7 000 километра маларията ни тръшна.
Влачехме се. Стопирахме коли, но цели 12 километра никой не спря. Белите ни гледаха от джиповете си и подминаваха. Спря един черен мъж, караше тир с домати. Качи ни. Закара ни на 150 км., до град Тете. Каза, че има болница. Отидохме дотам, взеха ни кръвна проба и ни казаха: "Момчета, много сте закъсали." Аз съм 1-ва степен болен от малария, защото пих хинин, Володя - 4-та. Маларията е в пет степени, последната е с летален изход.
Казаха ни да дадем по 70 долара за хапчета и ще се оправим. Ние нямаме толкова пари - разполагахме само с 20 долара, това се случва накрая на пътешествието, бяхме свършили парите. Решихме да се обадим в Българското посолство в Зимбабве.
Посланикът обаче бил в отпуска и заминал за България. Не можели да взимат решения без него. Това обаждане ни струваше 10 долара. Върнахме се в болницата, започна да се стъмнява. Викаме на онзи, дето ни искаше пари за лекарства дали не може да направи нещо. Той: "Не мога да ви дам 140 долара, моите деца какво ще ядат?" Поисках да му нарисувам картина за тези пари. Той: "Какво говориш?" Стана ясно, че ще се умира. Поискахме да ни дадат поне легла...
- Предадохте се и легнахте да умирате?
- Какво да правим? Онзи ни вика: "Какво ще правим с телата?" Имало два варианта - да изпратят телата ни в България в хладилен ковчег. Това струвало 2 500 долара. Не можех да си представя майка ми да ме види умрял в една щайга и отгоре на това да плати тези пари. Вторият вариант - да ни хвърлят в река Замбези. Записахме се за тази опция. Сложиха ни до моргата, за да не ни влачат далече като се гътнем. Легнахме с Володя. Той се обръща към мен: "Ако случайно останеш жив, да кажеш да жена ми, че апартамента в "Овча купел" съм го приписал на нея преди да тръгна." Скрил завещанието в кухнята. Аз бях на 26 години. Не съм си нарисувал картините, жена нямам.
И на мен тогава ми светна лампата. Какво каза сестра Наталия? Да пробваме, ако работи, ще се спасим. Започнах да повтарям молитвата. Володя хриптеше до мен. По едно време докараха един - каза няколко пъти "мама" и умря.
Започна да ми се пикае. Довлачих се до тоалетната. Връщам се и гледам - от една врата свети. Отварям - вътре бял доктор. Питам го какъв е, а той по-уплашен от мен. Разбрах, че е руснак. Казах му какво става. Той сподели, че вечерта си бил вкъщи и гледал руски филми. Беше неделя и не работел. Нещо обаче му казало заповеднически: "Ставай и отивай в болницата!" Разбрал, че му се явява Исус Христос.
Отиваме при Володя. Той не знае жив ли е, умрял ли е - някакъв му говори на руски. Казах му, че сме живи. Руснакът ни заведе у тях. Володя 10 дни въртя очите, много беше болен, аз се оправих след три.
Имахме тридневна виза за Мозамбик, а ако просрочиш времето, пращаш 80 долара глоба всеки ден. Пари не можем да дадем, ще ни вкарат в затвора да работим. А като ни хванат нас, белите момчета... ще ни разцепят. Руският доктор плати и ни удължи визата.
Хранеше ни 13 дни, купи ни лекарствата. Нямаше кола и аз му обещах, че ще му купя. Ама спря да ми пише.
Та така работи Господ. Аз така си продавам и картините. Не познавам колекционери. А изхранвам семейството си с картини.
Господ винаги ми праща някой да ги купува.
Знаеш какво е правилно - целиш се в десетте божи заповеди. Е, горе -долу, няма съвършени хора.
Това е разковничето, Господ е жив. Това е най-важното, което научих в това пътуване.
В кризата продавам картини, къща си построих, имам две страхотни деца, златно семейство.
Когато преживях болестта, ценностите ми се пренаредиха. Важното е да си жив и здрав.
Аз съм щастлив човек.
Когато си работиш усърдно, Господ ти праща всичко. Гледаш си своята кошарка, дълбаеш си и чакаш.... И работите се нареждат. Който върви с господа, всичко му е наред.
Интервю на Христина Котларска
