Убийствата са много повече от днес, до 50-те години на миналия век никой не заявява изнасилванията изобщо

С години той е ровил в източници, като по всички правила на историческата наука ги описва – с препратки, цитати, бележки под линия. Но освен документални доказателства и статистика, включва гласни свидетелства на участници, служители на службите, на затворите, лежали затворници и др.

Всички те само потвърждават извода: ако кажем, че при социализма и при Бай Тошо престъпност е "нямало" - тя е отсъствала единствено в официаните новини. Не и в реалността.

В справките за служебно ползване и бюлетините на МВР (тогава, разбира се, те не са публични, за разлика от днес) всичко се е знаело.

А то никак не е розово.

"Аз също съм израснал в това време, също съм карал колело „по тъмно в безопасност“, без да се притеснявам. Но всъщност се оказва, че е имало от какво да се притеснявам“, обобщава с усмивка авторът.

Убийства

Заговаряме се, че в София например за миналата година има едно неразкрито убийство – и то е това на Алексей Петров. По колко убийства е имало в онези години? Като правим важната уговорка, че говорим за чисто криминални деяния, без да споменаваме зверската политическа репресия след 9 септември 1944 г.

И по двата параметъра, които изследва авторът – като абсолютен брой и коефициент на 100 000 души население, картината е удивително мрачна.

"Средно за последните 20-25 години на изследвания от мен период – втората половина (на комунистическия строй), има около 200 убийства годишно. В предния период – първата част, веднага след преврата от 1944 г., има дори повече!

Сега в момента, ако вземете последните 10-15 г., има между 90-95 убийства в България годишно."

В недалечни времена са варирали – имало е и по 67, по 90, по 110, но трендът да са двуцифрен брой годишно е устойчив.

Изследователят веднага прави уговорката – на критиките, че тогава България е имала по-голямо население, противопоставя индекс на криминалната престъпност.

Специално при убийствата той е средно 2,6 до 4 и дори над 4 броя убийства на 100 000 души население. Изненада – днес те са 0,8 до 1,3 (тук е важно да кажем, че картината при убийствата традиционно е почти неизкривена и автентична – това е престъпление, което трудно може да бъде скрито и невключено в статистиката – за разлика от други видове деяния с по-висока латентност, б.а.)

Иванов напомня, че всичко посочено е официална статистика на МВР.

При другите видове престъпност нещата седят по различни начини. Но като цяло – освен 4-те вида престъпност, които изследва в своя труд (умишлени убийства, изнасилвания, кражби и грабежи)  авторът сочи, че общата крива на криминалната престъпност е динамична и доста се променя.

Отбелязвам, че е шокиращо, да има много кражби, при положение че тогава е много по-малко „изкушението“ – просто хората не притежаваха почти нищо. Например нищо по-голямо като МПС от съветски джип (ако някой не знае, при „хубавото“ бай-Тошово време частни камиони, камо ли автобуси не се допускаха) един и същ бюфет, 2-3 еднакви модела телевизор…

Какво се е крадяло? Отговор: каквото падне

Крадяли са се много различни неща, казва историкът, съгласявайки се с нашето твърдение, че този вид престъпност е пряко свързана със социални и икономически особености, както и с благосъстоянието на населението. Или по-точно – с пълното отсъствие на благосъстояние…

„Особено в първите 10-15 г. след преврата от 1944 г. се крадат основно храна, дрехи – най-елементарните битови неща. Които, освен всичко друго – милицията тогава прави едни анализи – не се и препродават. Т.е., те се изяждат и се използват.

Което показва всъщност в каква огромна криза е изпаднало обществото – освен чисто криминалната страна на нещата.“

Едва през втората половина на 60-те години на миналия век, според нашия събеседник, започва да се обръща профилът на стоките, които се крадат. А към в края на 70-те и началото на 80-те отбелязва, че почват „да се крадат малко по-луксозни стоки“.

Е, колко пък да са луксозни, питаме…

"Ами, започват да се крадат по-често мотори, мотопеди, касетофони. По-късно, през късните 80, дори имаме компютри, флопи дискове и т.н.“

Тук правим забележката, че голяма част от любовта на българина към соца – при това до ден днешен – е свързана с най-важното, значимо и повсеместно упражнение оттогава: да си домъкнеш в двора нещо държавно. От най-дребния пазач, до стопанския ръководител, който прекарва с ремаркета материали за вилата.

Там със сигурност има огромна латентност – т.е. нещо, което никога не е заведено и регистрирано в масивите на МВР.

Стефан Иванов отбелязва и още един въпрос - че голяма част от тези иначе напълно реални кражби, не са обхванати по причина, че тогава, както и сега в наказателното законодателство, под една определена стойност деянието минава като малозначително/маловажно.

Така тези кражби не са се регистрирали и не са се разследвали.

„От всяко едно ТКЗС всеки човек си е тръгвал и си е носел каквото си иска – защото знаете, че там са били тотално ниски възнагражденията… И то се е подозирало и подразбирало.“

 С ирония отбелязва, че „макар времето да е друго, подходът (към държавното) е един и същ“.

„Изнасилванията у нас имат доста интересна история. Защото някъде до втората половина на 50-те години почти няма регистрирани изнасилвания! Ако обаче се каже, че след това те рязко са нараснали, това ще е измама – защото преди това просто не са подавани сигнали."

Изследователят обяснява, че типично за този вид престъпления е, че процентно се извършват по-често в селата и малките населени места. Там жертвата се сблъсква с два фактора - срам и страх! „Какво ще кажат хората… пък тя дали не си го е търсила…“

Вторият критерий е страх, който сковава жертвата – защото обикновено с извършителя се познават и пострадалата се страхува от отмъщение.

Трети аргумент, е че едва през 1956 г. е легализиран т. нар. аборт по желание. След 1956 г. започва „едно взривообразно увеличаване на заведените статистически сексуални престъпления“, казва авторът на книгата.

„Има още един мит за едно явление – че е приоритет само на по-новите времена. Ами, не е ! В книгата посочвам един документ от страна на МВР, където се казва за масово проституиране не момичета между 14 и 16 г. в София.

Описали са пред кои кина се случва, за т. нар. Пезевенкска* градинка – градинката зад джамията, пред Централна баня… И има много интересни данни за това – как е имало относителна търпимост по отношение на проституцията.“

Правим уточнение, че първите данни са от края на 50-те, но по-активно - от следващото десетилетие.

"Постепенно службите започват да се ориентират, че проститутките могат да им бъдат много полезни.  И голяма част от тях, особено тези, които работят с чуждестранни клиенти – трябва да сме наясно, че там не се допускат „случайни“ хора – до една дават… справки след това. Т.е. – те си стават агенти на властта.“

Отбелязваме един парадокс – че ако има престъпление, което почти не е съществувало, това е сводничеството. Просто държавата е вършела тази функция в лицето на оперативните работници.

Има ли реални "ушета" комунистическата милиция и какъв е техният КПД

Напомням на нашия преинтересен събеседник – че една от големите критики към днешната полиция е, че е останала „сляпа и глуха“ – няма агентурен апарат по криминална линия. Или има някакви хора като Нотариуса, Алексей Петров и др. – чиито мотиви са най-меко казано, съмнително почтени.

Излиза ли тогава, че Народната милиция се е провалила? При описаната картина на престъпността, в общество, когато всеки слушаше и топеше всекиго, е постигала посочените по-горе буквално катастрофални резултати?

„Това всъщност е един от най-големите приноси на моята книга, според учените, които се занимаваха с нейни рецензии – аз отделям специална глава за агентите по криминална линия.

Още веднъж казвам – по криминална линия (както знаете, има такива по стопанска линия, по политическа линия).

За първи път в моята книга аз давам техния брой по години. И се получава една много интересна тенденция – от първите 15-20 години броят им е почти константен, след което започва едно огромно движение нагоре!

В последните години – между 1984-85 до 1989 г., включително… Които са с най-катастрофалните нива на престъпност и с най-ниската разкриваемост от целия период… Всъщност ние тогава имаме най-много агенти!“

Той вади единствения възможен извод – че поне в тази втора половина на периода на тоталитаризъм подборът на агентурата е бил формален, много от хората са били непригодни да дават сведения. И всъщност агентурата само се е водела огромна като брой, но тя не е давала възможност да се разкрива значителен процент от престъпленията.

„За сега как е – не зная. Просто не съм изследвал днешния период“, прави забележка д-р Иванов.

Говорим си, че в посочения най-тежък от гледна точка на соц. престъпността период - от средата на 1980-те нататък, има и „перфектна буря“: т. нар. Народна република е едновременно в стопанска криза, криза с външния дълг, но и в чисто морална криза. Той сочи пълна „ерозия в много отношения“ – като посочва и политическата страна на кризата, например с т. нар. Възродителен процес.

„Най-зле са нещата в първите десетина години след преврата от 1944 г. и особено в последните четири-пет, след 1984-85 г., обобщава д-р Стефан Иванов.

За посочените последни години на тоталитаризма той отчита три негативни фактора: увеличение на броя престъпления, нарастване на жестокостта на деянията и много сериозно намаляване на разкриваемостта. Тези години са толкова тежки, че дори при изнасилванията – престъпление с традиционна разкриваемост над 90%, тя спада до 63,5 на сто. Т.е. - всяко трето изнасиване е неразкрито.

Именно в този период на тотално беззаконие МВР опитва някакви палиативни стъпки – като например разквартируване на части в по-тежки кирминогенно места.

“Има един доклад на министъра на вътрешните работи – че само в 4 града е концентрирана 52% от престъпността в страната - София, Пловдив, Варна и Бургас.“

Митът за „здравата ръка“ и може ли тя да лекува

Днес всички искат кръв. Разплакани и зачернени роднини дефилират с портрети на съдии и прокурори по улиците, настоявайки за доживотни присъди по най-различни казуси (включително един бивш главен прокурор до такава степен се „заигра“, че предложи доживотно наказание при престъпления по транспорта – ПТП).

Правната теория е категорична, че утежняването на репресията никога не води до по-добри рзултати. Но питам изследователя по една тема, която винаги живо ме е интригувала: ако при соца в българските затвори е имало около 10 000 души (или малко нагоре), сега има около 7000. Това означава, че процентно наказуемостта като ефективни присъди е почти същата. Просто усещането за липса на справедливост у обществото е от това, че в затвора са не тези, които трябва – но това е друга тема…

Още една забележка – говорим за строй, при който се лежеше ефективно в затвора за много повече неща, да не кажем за почти всичко: например за „невинни“ от днешна гледна точка стопански престъпления, като да начетат някой складажия или пощаджийка, или престъпления по транспорта, завършили със загинал.

Да добавим, че имаше и смъртно наказание, което при това се изпълняваше, и би трябвало да има смразяващ ефект върху „лошите“.

Т.е. – при по-строго репресивно законодателство, броят на осъдените процентно е бил като сега. Но днес имаме усещане за остър дефицит на справедливост, а тогава сме убедени, че „имаше ред“. Що за парадокс?

 „Това което аз правя като извод, на базата и на изследванията на много други учени и професори, които цитирам, е, че строгостта на законодателната норма в наказателното право няма никакво отношение към броя на престъпленията.

Мога да го докажа със следното: в социалистическа България има два Наказателни кодекса – един от 1956-а и един от 1968 г. Този от 56-а, който наследява наказателния закон, действал преди това, приема по-консервативните разбирания – че трябва да има по-дълги присъди, повече ефективни присъди и т.н. Или - колкото повече вкарани хора в затвора, толкова повече нещата ще се оправят.

В този от 1968 г. има много сериозно либерализиране на разбиранията – сменят се доста сериозно много наказателни разпоредби. Което по никакъв начин не повлиява на нивата на престъпността.

Тоест, имате двете крайности и в същото време това не променя числата на регистрираните престъпления!“

Ето и още едно число, което традиционно говори за провал на всяка пенитенциарна система, системите за ресоциализация (доколкото изобщо ги е имало), превенция и прочее: над 80 % от хората, които извършват тежките престъпления тогава, са рецидивисти.

"Тези хора вече са лежали в затвора. Те отлично знаят, че има смъртно наказание, защото то се е изпълнявало пред тях – от надзирателите и т.н. И въпреки всичко това не ги е спирало в тяхната престъпна дейност“, отбелязва нашият събеседник.

Казано по друг начин – „накървавяването“ на наказанията и дори наличието на топ репресията на всички репресии - смъртната присъда, изобщо не е имало възпиращ ефект.

Съдбата на книгата „От кражби до убийства. Криминалните престъпления в България (1944-1989 г.)“ – още отсега не е лека. Тя е сблъскала автора с най-различни реакции, дори още преди премиерата ѝ на 26 март.

С ирония отбелязвам, че характерно за човешкото същество, е че след като тогава съм се чувствал много по-здрав, млад и силен и имам чудесни спомени, аз ги експонирам върху реалността по един изкривен начин.

„То това е в основата на всяка носталгия – вдига рамене д-р Стефан Иванов. –

Но искам да кажа много важно нещо: аз с този труд нямам намерение да споря или да воювам с всичките индивидуални или групови спомени на никого. Моята единствена цел е историческата истина – такава, каквато излиза от архивите и от спомените на хора от едно време.

Да види тази истина бял свят! Да отворим една врата, която досега е била заключена.

Ако някой иска да продължава да живее в лъжа – това си е негово право, аз не мога да го спра.

Моята цел е хората, които искат да видят истината, просто да получат възможност да я видят.“

*Бел. ред. - остаряло от турски – сводник, такъв, който продава собствената си жена.