Резултатите от международния тест PISA, които излязоха на 5 декември 2023 г., отново обърнаха общественото внимание към недостатъците на българската образователна система. Повече от половината от българските 15-годишни младежи се оказаха функционално неграмотни - това означава, че не притежават ключови умения за успешен личен и професионален живот в XXI век. Българското училище, освен че не подготвя учениците за настоящето и бъдещето, не е и място, в което те се чувстват добре и подкрепени от своите учители.
PISA е важен инструмент, защото насочва държавите към цялостни и смели реформи, с които да подобрят качеството на образователните си системи. В България обаче дебатът остава на повърхностно ниво и се пропуска шансът да погледнем по-дълбоко към причините, поради които образованието ни не се справя, и към възможните цялостни решения. Ето някои от тях.
• Програма минимум: Учебно съдържание - какво и за какво учат българските ученици. Абсолютният минимум е наличието на политическа воля и създаването на условия за дългосрочна и целенасочена работа на добре подготвени професионалисти от страната и най-добрите такива от други държави и международни организации като Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) за модернизирането на цялостния образователен процес по отношение на учебното съдържание: учебни програми, учебници, оценяване и не на последно място - подготовка на учителите. Знаково е, че
голям процент от държавите в Европейския съюз използват средства от Плановете за възстановяване и устойчивост за провеждане на цялостни реформи в учебното съдържание и програми, за да отговорят на световните тенденции за цифрова и зелена трансформация на икономиките си.
• Постигане на целите в образованието с преосмислени мерки и средства, насочени към изместване на фокуса от осигуряване на ресурси на входа към постигане на резултати на изхода на образователния процес, измерени в знаене и можене на младите хора и умения за учене през целия живот, което е и в основата на т.нар. компетентностен подход.
• Образованието като национален приоритет. Сключване на своеобразен политически и обществен „Пакт за образование“ за формулиране и реализиране на системни и структурни промени с използването на пълен набор от амбициозни, модерни и ефективни (между)институционални, организационни, научни, комуникационни и други инструменти за ръководене и координиране на образователните политики. Досегашната практика на прилагане на фрагментирани правни и понякога щедри, но в много случаи неефективни или неправилно насочени финансови мерки следва да остане в миналото, също както и проникването на конюнктурни политически влияния за постигане на електорални цели.
И преди дебатът да се насочи към конкретни мерки, една стъпка назад към основните принципи и фундаменти на всяка образователна система може да насочи вниманието на обществото и политиците към необходимата промяна в парадигмата на образованието:
• Важно е не само какво се учи (съдържанието), но и кога се учи, а това изисква добре обмислена и балансирана структура на образованието: Изследване на предимствата и недостатъците на настоящата структура на образованието по етапи, степени, образователни пътеки, както и преминаването между тях и то - в сравнителна перспектива с примери от други държави - ще отговори на въпроса дали сегашната структура не следва да се оптимизира.
• Важно е не само какво, колко и кога се учи, но и къде: в каква образователна среда и какъв учебен процес. Модерната, стимулираща и приобщаваща среда трябва да върне учениците телом и духом в училище, към усещане за принадлежност и благополучие, добро самочувствие и желание за учене и овладяване на умения за реализиране на потенциала и успеха на всеки от тях, където „sky is the limit“.
Качественото образование е достъпно за всеки, осигурява равнопоставеност и компенсира социалните неравенства, а всички училища са добри (по Андреас Шлайхер, ОИСР). Обратното води до ситуацията, в която на тестовете PISA най-уязвимите ученици от Макао се справят по-добре от най-добрите в България. Учебният процес е не просто процес на трансфер на знания, а процес на социално взаимодействие, където учениците са и възпитавани, и подкрепяни в развитието на индивидуалността и таланта си, както и сами насочват и регулират своето обучение.
Технологиите могат да са силен фактор в това отношение, ако се използват ефективно и структурирано (отново според Андреас Шлайхер, ОИСР) за персонализирано обучение и като административен помощник на учителя например.
Високите постижения на бизнеса, на висшето образование, културата и науката имат своето място в училищна среда. Ангажиментът на родителите - също. И да - всичко това, заедно с ориентирането към резултатите от ученето, са сред най-успешните фактори за повишаване на мотивацията и успеваемостта в ученето.
• Важно е кой преподава. Посредствеността няма място в образованието, а качеството на образователния процес никога не може да е по-високо от качеството на преподавателите в него. Най-подготвените студенти и специалисти трябва да стават учители, а системата следва да им осигури подкрепа и възможности за развитие. И нека отново да превърнем българските учители в „архитекти на обществото“ (по Райчо Райчев, ЕндуроСат). И да - в училище има място и за още много функции на учителите или за други специалисти - кариерни консултанти, социални работници, наставници, лидери на общественото мнение - примери за подражание и др.
• Парите са важен фактор до един момент. Отделянето на все повече средства за образование не е равно на провеждане на успешна образователна политика. Финансирането трябва да следва принципите на целенасочено отговаряне на потребностите и ефективно и ефикасно инвестиране на средства. И не - корупцията няма място в образованието. Всички основни финансови инструменти: делегираните бюджети, националните програми и европейското финансиране следва да преминат вид (не формална) оценка на въздействието за постигане на заложените цели.
И още:
• Няма успешно образование без прилагане на най-новите постижения на научната експертиза и технологичното развитие. За всички успешни образователни системи работят набор от научни звена, институти, think-tank-ове, а най-успешните технологични бизнеси си партнират с тях.
В България може да се започне със създаването на научен и експертен пул от специалисти (включително - международни) в различни области, свързани с развитието на образованието - икономикс, мениджмънт, педагогика, психология, дигитализация и изкуствен интелект в образованието и др.
Работните групи и изследователските екипи постепенно могат да институционализират своята работа под формата на Институт за образованието или подобно. И не, овластените учители не могат да бъдат натоварени и с тази задача; това са други професии. А държава, училища и бизнеси трябва да създават своите академии за таланти и EdTech пространства.
• Няма успешно образование без работещи институции. И да, работещите институции са фундаментът на демокрацията. Политическият ангажимент за превръщането на образованието в национален приоритет не може да се реализира без изграждане на институционален и експертен капацитет. Необходимо е:
- на национално ниво: прилагане на двустепенен подход за управление на системата (а) с министерство, отговарящо за иницииране и разработване на политики и управление, координиране и наблюдение на системата, и промяна на структурата и изискванията за необходимата експертиза на работещите в министерството за изпълнение на тези функции; и (б) структура (или структури), отговаряща за администриране на системата и изпълнение на образователните политики с отговорности за управление на качеството, разработване на учебно и изпитно съдържание, подготовка на учители, събиране и анализ на данни, организация и контрол, проектна дейност и др. с изграждане на съответния експертен капацитет за посочените дейности, свободен от политически влияния.
- на ниво училище: Училищната автономия може да бъда много успешна като управленски модел, само ако са изпълнени няколко условия: тя не е само финансова, а е осигурена подготовката на директорите и учителите за вземане на правилните решения, ползване на най-подходящите педагогически практики и инструменти за оптимална учебна среда и изграждане на сътрудничество с родители и обществена и бизнес среда. Училищната автономия също така върви ръка за ръка с отговорността и обратната връзка към централната или местната администрация с оглед споделяне и изпълнение на общите образователни цели, и за да може политикоправещата и финансиращата институция да е наясно с напредъка, но и предизвикателствата, както и необходимите ресурси и в двете посоки.
Регионалните и местните структури на образованието следва също да имат своята преразгледана роля на полето на управлението, но и за подпомагането на образователната политика и постигането на целите на национално и институционално ниво.
• Топлата вода вече е открита! Необходимо е отваряне на системата за прилагане на най-добрите и работещи световни практики съобразно националния контекст.
Време е българското образование да излезе от своята самодостатъчност и да влезе в света, професиите и технологиите на 21-ви век.
Ако българската образователна система не се е възползвала от щедрите европейски проектни възможности за финансиране на иновации, мобилност, обмен на добри практики и не ги е приложила на терен или не ги е превърнала в политики, това означава само липса на политическа визия и воля, а не на средства.
• Разработване на бранд - например „България - страна на таланти“, комуникационни инициативи и др. за споделяне и празнуване на успехите и постиженията в образованието и насърчаване на всеки българин „да се превърне в най-добрата версия на себе си“.
Оттук нататък общественият дебат и вниманието на всички правителства и министри на образованието през следващите години следва да се насочат към изпълване със съдържание и конкретни мерки на тези проверени в световния опит фундаменти на образованието. А всеки бъдещ министър на образованието следва да има предвид, че успехът на провежданата от него образователна политика ще се мери не по показателя за личния му ангажимент с прегледа на учебните програми, на някой инструмент за качество или с осигурените стотици милиони за национални програми, а със степента на реализация на целите и постигането на резултатите на образованието, измерени в създадени умения за личен просперитет на българските граждани, висока конкурентоспособност на българската икономика и сближаване и приобщаване в обществото.
