Кратък речник на отминалата седмица  - думите, словосъчетанията, словесната обвивка на случилите се събития

По екраните в България преди дни тръгна филмът „Клети създания“, който се очертава като един от кинофаворитите за годината, и е история за контрол и постигане на автономност.  В избора на „клети създания“ за словосъчетанието, което определя и синтезира акценти от случилото се  в България през третата седмица на януари, влагаме малко по-различен смисъл. Пак става въпрос за клети създания, но на други нива – онагледяване как лошият пример в родната политика (и не само) бързо се научава.

Ето няколко от „бляскавите“ фрази от седмицата, които са все под знака на „клети създания“.

„Избрахме най-доброто“ – откровение с нужната доза задоволство, произнесено от председателя на ПГ на ДПС Делян Пеевски, известен като Феномена на Доган.

Под „най-доброто“ той недвусмислено има предвид най-вече Десислава Атанасова, известна с липсата си на реален правен опит извън НС, компенсиран от недвусмислени умения за политическо оцеляване. От позиция, в която предишни шефки на парламентарната група на ГЕРБ се изпариха в неполитическото пространство като в нищото, тя се пенсионира с почести, макар и донякъде публично неловко - в Конституционния съд. Където НЯМА да изпълнява политически поръчки – но все пак ще си вдига телефона. „До този момент мисля, че съм показала качества, че натиск много трудно може да ми се окаже“, декларира тя при избирането си, твърдо решена да не разваля хубавата история с факти.

Доскоршната шефка на ПГ на ГЕРБ  неведнъж е доказала склонността си към справедливост – попитана как ще се разпределят местата в регулаторите например, Атанасова беше лаконично правдива – по една трета – ГЕРБ, ДПС, ПП-ДБ

Някои биха казали, че Борисов „разкарва“ от парламента някогашната си „тежка артилерия“, но това отново са зложелатели, които мислят лошото на евроатлантизма, чието най-ярко лице напоследък е…Пеевски.  Така че към „най-доброто“ (по Пеевски) може да добавим и още едно признание (скромно) на Атанасова, след като беше одобрена от НС – „градила съм образ на честен и некорупмпиран политик“.

„Най-доброто“ в тройната коалиция може да има и интерпретацията на лидера на ДСБ Атанас Атанасов в хитовото му откровение  - „На всеки ще намерим място под слънцето“.  (Дали е слънцето или Слънцето?) Древните римляни бяха казали тук: „Нищо ново под слънцето“.

Атанасов даде личен пример как се търси и намира място под слънцето -  с малък  (или нетолкова малък) финт Никола Минчев няма да е ротационен председател на НС, както се очакваше, получава утешителна награда – в посока Брюксел, а Атанасов ще има в CV-то си и в пенсията си (според Ива Митева) – удовлетворение.

Обещанието за място под слънцето все по-малко изглежда да е философия само на Атанасов, просто той я формулира по-стегнато.

Крачка към новия етап на мир, любов и хармония на сглобката, в който местата се разпределят по една трета – по Атанасова и за всеки под слънцето - по Атанасов, двамата лидери, които се арестуваха, изричаха мрачни клетви и даже не искаха да се погледнат – Кирил Петков и Бойко Борисов, си простиха за всичко. Дадоха пример как се прави.

„В този сложен процес ние всички трябваше да се променим и ние всички трябваше да преоценим своите позиции. Приемам, че ще бъдем критикувани и ще бъдем атакувани, но смятам, че предложенията, които сме направили, са легитимни. Те са шанс ние да продължим да договаряме нови условия за упражняването на власт, включително през практиката на Конституционния съд….

„Ако успеем, това ще бъде добре за България, макар че ние ще си платим цената за това. Ако не успеем ще си платим лично цената за това, но и България ще си плати цената за това.“

Този дълъг цитат е от изказването на лидера на „Да, България“ Христо Иванов е завоалирано  оправдание на упреците към него защо преди три години  е наричал Атанасова „калинка“, а сега подкрепи избора ѝ и с подписа си. Ако махнем речевите извивки и украшения, изчистено посланието си звучи донякъде като: „Не сме безгрешни, но сме истински“. За фолкхит то явно върви, но политически е малко тъжно и безпомощно. Може би затова и в края на седмицата от „Да, България“ се покаяха – лицемерно според зложелатели - за политическите назначения.

Пак по линията на „политически назначения“ здравният министър, който единствен вече не иска да е министър – Христо Хинков, обяви своето разочарование под формата на закъсняло откритие: „Политическите назначения в здравеопазването са голям проблем“. Това докато от „Пирогов“ отново му поискаха оставката заради случая „Даная“ и неговото желание да потърси отговори и отвъд съсловната солидарност.

Имаше и един репресиран през седмицата – кой да е, ако не Васил Божков, това поредно „клето създание“. Репресиран заради „политическа дейност“.

„В Дубай бях недосегаем, върнах се, за да направя нещо за вас“, обяви той след като бяха претърсвани негови офиси заради търсена връзка с убийството на Алексей Петров. Божков обаче нямал офиси, а само политическа кариера.

Случаят „Божков“ само повдига един философски въпрос нещо като версия на кокошката и яйцето – кои са по-опасни – тия, които искат да направят нещо за вас, или тия, които явно декларират, че искат да направят нещо само за себе си?

И още „клети създания“ в два образователно-народопсихологически парадокса от седмицата – по същество с една тематика. А именно - как нация, в която образованието запада „с 200“, ако цитираме един класик от парламента, бълва випуски с масово функционално неграмотни младежи, има такава фиксация по просветни теми?

„В никакъв момент и под никаква форма не е обсъждана промяна в изучаването на стихотворението „Аз съм българче“ от Иван Вазов.“ Позицията е на МОН и е по повод нова доза истерия от социалните мрежи.

Докато „най-доброто“, политическият crème de la crème се избира взаимно, мрази, харесва, прощава, разпределя, спасява, „Аз съм българче“ отново е в „опасност“. Стихотворението на Вазов е в постоянна необходимост да бъде бранено, дори и нищо да не го застрашава. През защитата му в социалните мрежи се водят масови сеанси за придобиване и доказване на патриотичност и родолюбивост, през критикуването му се развява често изсмукана от пръст „прогресивност“.  „Аз съм българче“ е просто стихотворение, не е крайгъгълен камък, мило, непретенциозно, родно, наивно, приповдигнато и вълнуващо, ако не го превръщаме в щампа, в щит, в боксова круша. А рефренът как някой го маха от учебниците – се очертава с добро, поне близко, бъдеще като примамка за наивници - чуваме го и ще го чуваме, че и се хващаме.

Друга образователна опасност с размерите на посягане на националната сигурност, план за унищожение на българите, който влиза в действие, кражба на мозъци, национално предателство и краен призив да се върнем към хартиения бележник, стига с тоя прогрес, в който чуждите сили всичко искат да ни откраднат, се появи с казуса „Школо“ и личните данни на ученици и родители.

 А един от създателите на образователната платформа формулира кратко „опасността“:

„Никой в Англия не се интересува от тройките на Иванчо.“

Тези два някак свързани сюжета отново показаха: защитаваме образованието, културата, идентичността си непрестанно от външни сили, а трябва да ги браним от самите себе си.

Но, както казва класикът Пеевски: Най-хубавото предстои.