Най-гледаният документален филми на София филм фест 2023-та “Ваклуш” на режисьора Николай Василев ще бъде прожектиран в Димитровград на 11 октомври от 18:00 часа в Кино „Планета Пайнер“.
Филмът е посветен на 100-годишнината от рождението на известния духовен водач и учител Ваклуш Толев – една от най-енигматичните личности на България. Сниман е в периода 1998-2022 г. и разказва за житейския път и идеите от живота му с много непоказвани архивни кадри.
Във филма участват Петър Стоянов – президент на България в периода 1997-2002 г., д-р Илко Семерджиев – министър на здравеопазването в периода 1999-2001 г., проф. д-р Мария Славова – юрист и преподавател в СУ „Св. Кл. Охридски“, Огнян Минчев – политолог и доктор на социологическите науки, проф. Иван Желев – богослов, доц. д-р Иван Бъчваров – физик и преподавател в СУ „Св. Кл. Охридски“, доц. д-р Кирил Коликов – математик и преподавател в ПУ „Паисий Хилендарски, Бойко Станкушев – журналист и др.
Николай Василев е сценарист и режисьор, изключително активен в намиране на вълнуващи герои и сюжети. За филма му „Приказки“ е удостоен през 2010г. с наградата „Jameson“ на София филм фест за най-добър български късометражен филм. В творческата му биография има още десетки наградени филми, които могат да бъдат описани като вдъхновяващи: „Добрият самарянин“, „Пътят към Тива“, „Високо“, „Добрият Ад“, „Резервни крила“, „Осенение“ и др.
През 2019 г. филмът му „Формулата на Тео“, посветен на известния учител по физика от Казанлък Теодоси Теодосиев, се превърна в знамение, което пълнеше киносалоните не само в България, но и извън границите й. През 2021г. Николай Василев представи „Да бъдеш Майстора“, вълнуващ портрет на Владимир Димитров Майстора, както и своя последен филм „Гладиатор“ посветен на двукратния олимпийски шампион Боян Радев.
В живота си, най-вече покрай професията си, съм се срещал с изключително много интересни личности, влиятелни, талантливи, гениални личности… Както и с една от онези, най-редките личности, които оставят след себе си цели епохи. Една среща, която в моя личен свят беше начало на ново летоброене и нов поглед към живота.
За първи път го срещнах в края на 90-те години, когато бях на около 22 години, вече студент по режисура. По онова време изживявах някакъв екзистенциален период - на бунт и търсене на генералния смисъл във всичко. Дразнех се от “живуркането” наоколо, от липсата на стремеж да си отговориш на фундаменталните въпроси “кой съм?”, “защо съм?”, “откъде идвам?” и “накъде отивам?”.
Тогава ми се случи особено лично духовно преживяване, което разшири обхвата ми на виждане, но и постави още повече въпроси пред мен. Започнах трескаво да търся отговорите. По онова време имаше бум на т.нар. сергиен окултизъм, както и всевъзможни религиозни инвазии. Търсех и там, но те не ми предлагаха нищо повече от конфекция и духовен туризъм.
Един ден приятел ми разказа за мъдрец, който можел да ми помогне в намирането на яснота. С присъщия си скептицизъм, но все пак с надеждата на търсещия, се озовах на публична лекция в Дома на науката и техниката на ул. “Раковски” 108. Като човек, който вече се учеше как да прави филми, картината беше това, което ми въздейства първо. Погледът ми веднага беше прикован в образа на сцената. Лекторът приличаше на мъдреците от приказките и филмите - на достопочтена възраст, изпит, с дълга, бяла коса и брада. Като фен на “Междузвездни войни” не можах да не направя асоциация със събирателния образ на учителя там - Йода.
Казваше се Ваклуш. Беше странно, че ме впечатли толкова силно на ирационално ниво. В съзнанието ми се отпечатаха две послания - че “човек не е грешник, а бог в развитие”, и че “знаещият е повече от безгрешния”. И това не бяха просто идеи - за мен това бяха пароли, с които се отключи моят вътрешен свят.
Често казваше „За мен Духът е по-реален от всичките реалности“ и много пъти съм го виждал като потвърждение. Но не като някакво чудодействие, както са ни внушавали, че е проявлението на духовните сили, за да повярваме в нещо свръх човешко. Напротив, при него видях, че Духът може да се проявява и в съвсем обикновените неща, дори когато си копае с мотика градината със зеленчуците. Той можеше, говорейки за градината си, да пренареди Вселената.
Почти всички религии ни внушават, че Бог е вън от човека. Имат думи като осенение, благодат, сливане, които са все формули отвън навътре. Във своите слова Ваклуш непрекъснато преместваше фокуса на търсенето: „Бог не е вън от човека. Всичко е толкова божествено, колкото нашата будност може да му даде знака на божественост – както на материята, така и на желанията и на мислите, така и на душевността и на интуицията. Божественото не е вън от нас, то е у нас. Тогава в лицето на всекиго вие ще видите себе си. Когато видите себе си, вие сте признали Бога в другия.“ В човека е вложено божественото Дихание, което чака своята пробуда, обясняваше той.
Прекарах повече от 20 години с камерата покрай него, имам натрупани стотици часове със записи от лекции, интервюта, срещи с различни личности… Запознах се в детайли с биографията на човека, който вдъхновяваше не само мен, а и много други хора, като не спираше да обикаля цяла България и чрез необикновеното си слово да буди и разжарява огъня на едно ново знание.
Имаше любопитни елементи от живота на Ваклуш, които за мен бяха сюжетни линии. Като например, че е бил дълго чакано дете, което проговаря твърде рано и поисква да посещава училище още преди да е навършил годините за това. Че на 14 години - съвсем по библейски, на Великден - в църквата на родното село Поповица се качва на амвона и държи първото си слово, с големия въпрос: Има ли Бог? Че участва като офицер във Втората световна война и успява да опази всичките си войници, да се върне без нито един убит… Че с установяването на комунистическата власт в България е съден от Народния съд. Това, че е бил царски офицер и е имал социално политически позиции, които не приемат комунистическата идеология, му отрежда смъртна присъда. Тя, в крайна сметка, е заменена с доживотен затвор поради липса на доказателства. Съдбата отрежда да премине през всички политически затвори и лагери в страната. На 28 години, в кърджалийския затвор, преживява своето духовно пробуждане. Този сакрален момент е нещо, което единици от цялата планета са преживели и което не може да бъде обяснено. Може би оттук идваше твърдението, че „Бог се живее, а не се доказва“…
Много съм си мислил, че неговия живот, ако се погледне като драматургия, беше точно това, на което той учеше хората по-късно. Да бъде вкаран Духът на човека в “затвора” на материята, но там той да освети материята си, и да се освободи. Противопоставяше се на ученията, които отричат материята и я сочат като причина за злосторства и дело на сатаната. Твърдеше, че не съществува бог на злото, че сатаната е измислица, едно изобретение на човека, за да не поема отговорност за постъпките си, а институциите да могат да му внушават страх и подчинение. Защото, когато човек има порок, много удобно е да каже, че някакъв сатана го изкушава, че проблемът е вън от него, че той е само жертва - вместо да се стегне, да поеме отговорност за себе си и да работи за своята промяна. И решаваше този проблем с една фраза - няма зло, има нееволюирало добро. Материята за него беше последния пристан на Духа и трябва не да се заклеймява и отрича, а да се одухотворява.
Може би най-силният момент от живота на Учителя, за мен е този на пълното отричане на страданието след като е живял в затворите 12 години в среда на жестокости и насилие. Това като че ли е най-належащият урок, от който се нуждаем, този на Феникса. Как да изгорим оплакването, скръбта и самосъжалението и да ги трансформираме в развитие. Тази концепция за мен поставя неговото поведение много над идеята на Ганди за мирна съпротива срещу злото, защото Ваклуш въобще не признава злото като принцип и страданието като същност. За него това са пулсове на еволюцията, които ни обучават и обожествяват и трябва да се научим да ги осмисляме, а не да реагираме срещу тях с отрицание. Нашата душа, като един Сизиф, търкалящ своята карма без да се отчайва, трябва да премине през развитието, което я подготвя да се срещне с голямата сила на Духа.
На 7 януари 2023-та година Ваклуш щеше да навърши 100 земни години от рождението си. Родил се е на Рождество Христово (Коледа), по тогавашния календар. Нарекли са го с необичайното име Ваклуш, от “вакъл” - тъмен, черноок. Кръстникът му не е знаел нито латински, нито санскрит, но на тези езици първата сричка - вак/вакх, или бак/бакх - значи слово, висша духовна сила…
Преди десет години Ваклуш напусна физическото си тяло, но остави слово и дух, които вече променят света. Беше дошъл, за да ни въоръжи с едно ново знание, за една нова битка, която по думите му предстои на всички ни – битката за човека привърши, започна битка за извеждане на Бога от човека!
