В почти всички големи градове вече има центрове за видеонаблюдение, в които може да се следи всичко, което се случва по улиците и с които властта не пропуска повод да се похвали. Досега нито едно престъпление, случило се в обхвата на камерите, не е разкрито благодарение на тях.

Промените в закона за електронните съобщения, премахването на анонимните предплатени карти за мобилни телефони и повсеместното опасване на градовете с камери са само част от реденето на държавния пъзел за пълен контрол над комуникациите

АЛЕКСАНДЪР ПЕТРОВ
в. СЕГА

Най-новото време в България е белязано от куп нововъведения, чиято цел е държавата да добие все по-пълен контрол върху комуникациите и информацията. Разбира се, този път е постлан само с добри намерения и води само до едно място, описано още в Библията.

Противодействие на престъпността, безопасност на движението по пътищата, борба с корупцията, превенция на бандитизма - добрите намерения са налице, резултати още няма. Но контролът и ограниченията на свободата на личността все повече се засилват.

Под знамето на "борбата с престъпността" и след дълги битки най-накрая МВР и службите извоюваха да няма повече анонимни SIM карти. И в тримесечен срок всеки притежател на такива карти бе принуден срещу документ за самоличност да си регистрира номера. Според самите мобилни оператори този срок в други държави е бил 1 година, а на места дори е стигал и до 3 години.

Обяснението за краткия срок у нас бе, че бандитите работят основно с такива карти и това 

пречи да бъдат проследени и подслушвани. 

Със сигурност много повече честни и напълно невинни хора ползваха услугите на анонимните предплатени карти, защото бе лесно да си ги купиш от десетки хиляди места, включително и с ваучерите. Но държавният номер мина и сега всички телефони са с регистрирани и индивидуализирани карти. Стискаме палци да намалеят престъпленията. Защото бандитите са гъвкави и със сигурност вече са измислили десетки начини за комуникация. Когато нямаше мобилни телефони, ръстът на престъпността си беше все така висок.

С ефективната борба срещу престъпността се оправдават и промените в закона за електронните съобщения. С тях се иска почти пълен достъп, макар и със съдийско разрешение, до трафичните данни от мобилните оператори и интернет операторите. По-просто казано - достъп до това кой с кого говори по телефона, къде се е намирал в даден момент, с кого

и кога си е писал в чата, до кого е изпращал имейли,

от кой адрес, по кое време... И всичко това само въз основа на някакво предположение, че информацията може да послужи за разкриване или предотвратяване на престъпление.

И макар държавата в лицето на МВР и службите да е на път да се откаже от крайното си искане да поддържа интерфейс, чрез който да следи и засича информацията в реално време, правомощията им и в този вариант ще са огромни. Като това, че посочени от службите данни ще се пазят безсрочно, а не 1 година, както е по евродиректива. Кой ще определя кои са оперативно интересните данни?

Или ще стане като със специалните разузнавателни средства, които се пазят с години, въпреки че само 1-2% от тях са използвани като доказателства в съда.

Продължава и

повсеместното опасване с камери на големите градове

Тук обяснението също бе, че записите позволяват по-лесно да се разкриват престъпления, както и по-ефективно да се констатират пътни нарушения. Досега обаче нито едно тежко престъпление не е разкрито с въпросните камери. Нещо повече. Дори и следа в помощ на разследването не се дава. Засичат се лесно единствено пътни нарушения на места с огромни задръствания. По магистрали и пътища джигити летят с по 200 км в час, но камери няма. Да не говорим, че от констатирани стотици хиляди пътни нарушения с градските камери се наказват сигурно най-много 10-20 на сто. Просто защото не смогват да напишат толкова актове.

И докато в тези случаи има някаква логика, нещата загрубяват доста с екстравагантните идеи в някои общини да не дават лиценз за нощни заведения и да отнемат разрешителни,

ако няма задължително системи за видеонаблюдение

Вече е въпрос на време после да се поиска да бъдат свързани в някое полицейско управление и оттам да може в реално време да се гледа кой какво прави в заведенията.

Не по-малко опасно е, че държавата продължава да трупа информация за гражданите, при това често без контрол не само при събирането, но и при използването й. И никой не е защитен срещу посегателства върху личния му живот. В същото време в България в момента се поддържат няколко хиляди регистъра, в които се вкарва персонална информация.

И най-много трупа МВР. Неговите служби имат възможност да събират, подреждат, контролират и проверяват всякакви лични данни. Това се отнася за полицията, БОП-а, оперативното издирване, паспортните служби, граничната полиция, жандармерията, та дори и пожарната. Огромна информация е концентрирана и в специализираните информационни служби. В МВР са масивите за леките коли, граничните картотеки, данните на щатни и нещатни сътрудници на отделните структури, информационните фондове около паспортите, оперативната информация, данните, събирани чрез специални разузнавателни средства, и т.н.

Затова са основателни съмненията, че

МВР събира информация, която изобщо не му е нужна.

При това фондовете са препълнени от данни, чието събиране се движи на ръба на закона. Но кой да разбере, като всичко е най-строго пазена тайна.

И това хитро е заложено в нормативната база, която забранява единствено събирането на информация за гражданите по религиозен, расов, политически или друг признак. Какво се има предвид под "друг признак", никой не казва. Безпрепятствено може да се събира информация за здравословните проблеми, за сексуалните вкусове, за данъчни задължения и т.н.

Последното масово попълване на архивите на МВР бе при подмяната на документите за самоличност преди десет години. Тази година с подмяната на документите предстои обновяване. Законът допуска използването на данните от информационните фондове при заплаха за националната сигурност, за разкриване, предотвратяване и пресичане на престъпления, както и при нарушения на обществения ред. Няма и дума кой преценява, кой разрешава, кой контролира.

По закона за гражданската регистрация всички граждани имат личен регистрационен картон (ЛРК) и запис в Национална база данни (НБД) "Население", които

се пазят цели 130 години, а после се вкарват в държавния архив

Те също са дублирани в информационните масиви на МВР. Така с едно натискане на клавиша на клавиатурата може да се види всичко за набелязаното лице, за неговите роднини, за семейното му положение, за образованието му, за прегрешенията му и т.н.

В МВР е и системата, в която се отбелязва всяко излизане и влизане на всеки български гражданин или чужденец в България. Пак там са и информационните фондове за оперативно интересните лица, в които може да се попадне и по най-обикновен донос. По-важното в случая обаче е кой и как има достъп до информацията, която се събира. Публична тайна е, че и най-обикновен полицай може да проникне в информационните масиви на МВР и да научи каквото пожелае. Вероятно мнозина са забравили за едни служителки, които бяха проверявали данни за тогавашния главен прокурор Никола Филчев, а други бяха ровили за информация около главния секретар Бойко Борисов. С обяснението, че просто им било интересно.

Цялата тази информация се събира почти безконтролно. Нещо повече. После се пази най-строго от самите хора, за които е събрана.

По-просто казано - Джордж Оруел пасти да яде ...

Статията се публикува с изричното съгласие на в. СЕГА