Страна, в която се раждат 50-60 хиляди деца годишно не може да има 50-60 хиляди места за студенти
Вузовете са много, но ще намалеят поради пазара на образователните услуги
Робът ненавижда толкова господаря си, колкото освободителя си. Ние сме закоравели шизофреници
Намираме се на границата на антропологичен ефект - бъдещето се подготвя за нови човеци
Талантливите и мотивираните хора в българското училище трябва да бъдат подкрепяни, а не да бягат панически
- Следите ли дебата кой да бъде националният празник на България - 3 март или 24 май? Вие за коя дата сте, г-н Стефанов?
- И да не искам да го следя, той ме следва. Дебатът ми казва, че сме дълбоко разделено общество. Убеждава ме, че не спираме да водим война с миналото и съответно - със самите себе си. Показва, че глобалистката идеология трие носителите на колективната памет. Тя ни убеждава, че вече не се нуждаем от "минало незабравимо", нито от "пресвещени старини". Полемиката за празника е част и от геополитическата конюнктура - изпълнение на задачата да се откачим от старите си сантименти и идентификации.
Каквито и аргументи в негативна посока да се привеждат, двата празника са исторически значими идентификатори за българите. Едната дата отваря пътя към новата българска държавност, другата символизира мощта на книжнината, вярата в просперитета на просветения народ.
Колективната памет обаче трябва да стане "злобна" и да повтаря със страст имената на новите ни врагове. Изглежда парадокс, но всъщност не е, робът ненавижда не толкова господаря си, колкото освободителя си. В неговия образ той прави сложни и много често болезнени психически инвестиции.
Така разцепени между любовта и омразата ще си живеем - ние, закоравелите шизофреници на историята. И в каданса на този спазъм няма никакво значение кой е празникът - защото празникът не разделя, а събира човеците. Той е съборност - невсекидневно място и невсекидневно колективно преживяване. През мрежите на ненавистта отново и отново ще се гледат два фрустрирани български народа - преди век е било същото. В контекста на това разделение всички предимства на едната или другата дата ми изглеждат несъществени, конюнктурни.
- Ако станете министър на образованието, с какво бихте започнали реформата в МОН?
- Трябва да си достатъчно наивен и прекалено амбициозен, за да станеш министър на образованието, макар да има и добри изключения. "Образованието" е сложна система, опропастена от псевдореформи и откровени нелепости. Онова, което най-силно я проваля, е лицемерието. Променяш критериите и манипулираш оценките, за да гледаш с ведро лице към масовия интелектуален провал. Лъжеш нагло обществото, за да го дариш с все по-неграмотни поколения. Доказателствата в тази посока са многобройни.
Реформата се нуждае от няколко основни неща.
Първата задача е анализ на електронната вселена и настъпилите промени в парадигмата на знанието. Това налага сериозни методически трансформации.
Втората задача е идентификация на ценностна система, обществено одобрена и споделена. Ценностите са арматура, която държи света, без нея знанието е човешки пусто, кухина е.
Третата е яснота по отношение на статусите - кой и защо е дошъл в училище, какви каузи следва и какви задължения има. Това се отнася и за учителите, и за учениците.
Четвъртата задача засяга финансите - "Парите следват ученика", означава нерядко, че парите потъват в нищото. Те конформизират системата, правят безотговорни и нагли "инвеститорите". Петата задача е човешкият фактор - в българското училище работят немалко талантливи и мотивирани хора. Те трябва да бъдат подкрепяни по всякакъв начин, а не да бягат панически, смлени от бюрократичната система.
- Какви реформи са необходими във висшето образование?
- Висшето образование е форум на надграждащото знание. Ако училището си е свършило работата, има върху какво да надграждаш. Ако не е, започваш да зацикляш в липсата на база. Висшето образование предполага наличието на хора, годни за интелектуално партньорство на високо ниво. Ако нямаш насреща си такива хора, си провален. Проблемите в тази сфера са достатъчно много, за да можем да ги синтезираме тук. Все пак най-важно е да не се сертифицира невежеството. А това отдавна е в ход. Втората задача е точната оценка на интелектуалния труд. Той е значително подценен. Третото отново е управлението на финансите - ефективността на общественото вложение в системата и неговият контрол.
- Не са ли прекалено много вузовете в страната?
- Много са, но ще намалеят неизбежно. Не по административен път, а поради потенциала на пазара на образователни услуги. Страна, в която се раждат 50-60 хиляди деца годишно, не може да има 50-60 хиляди места за студенти. Друг важен момент е нивото на преподавателския състав. Законът инвестира в производство на хора с академични звания, но какви компетентности стоят зад тях, е дълбоко проблематично. Псевдоуниверситетите рециклират невежеството и конформизма, мамят обществото с дипломирана несъстоятелност.
- Какво обедини политици, които довчера се замеряха с най-скверни думи и дори се арестуваха, в едно правителство?
- Много неща доведоха до този странен промискуитет. Неизбежният отпор срещу служебните правителства и ролята на президента. Второ - силни лични мотивации и партийни интереси. Трето - воля да се обсеби отново общественият ресурс. Наричат я "политическа воля", а това си е обикновен импулс за присвояване. Четвърто - геополитическите обстоятелства, които налагат определен профил на държавното управление и на "стратегически" ангажименти. Пето - идващите местни избори, които доставят разнородни ресурси на политическите субекти.
- Ще успее ли кабинетът "Денков" да изтегли страната от дълбоката и тотална криза, или да се готвим за избори 2 в 1 наесен?
- Трудно ми е да преценя нивата на компетентност в различните сфери на управлението. Обикновено се започва с думи и обещания, преминава се през кадрови чистки и се отива към обслужване на лични и корпоративни интереси. Каузите и интересите на обществото отиват на все по-заден план и затова днес имаме такава зле организирана и злощастно окрадена държава. Крадецът не познава вдъхновението на градежа, той живее в нощта на мрачните си тайни.
"Тоталната криза" може да стане още по-мащабна, ако светът и респективно България бъдат докарани до ръба на нова световна война. Не сме далеч от нея и това правителство охотно милитаризира страната. Напълно е забравило поуките на историята, а може би и никога не ги е учило. Всяко невежество се компенсира с високопарни слава и верноподаничество. Слугата е сложен персонаж в историята и неговите травматизми, както и разрушителните му импулси не бива да бъдат подценявани.
- Вашите студенти и въобще младите хора интересуват ли се от теми от миналото, каквато е темата за националния празник, или като космополити ги интересува повече в бъдещето?
- Миналото е съдбовен ориентир за настоящето. То е поле на социални различия и исторически специфики, но и на антропологически подобия. Казано простичко - каквито и да са времената, хората са обичали и мразели, живели са с надеждата и са мрели в невежеството и в ненавистта. Като нас са били.
Младите хора трябва да бъдат въвеждани в тази диалектика на миналото. Не да го мразят, а да го разбират. Да не съдят хората от миналото спрямо стандартите на актуалната конюнктура. Миналото има суров лик и следва да се научим да го виждаме такова, каквото е било. Нито да го разкрасяваме излишно, по линия на патриотизма, нито да го замазваме до неузнаваемост, по линия на политкоректността. Моите студенти се интересуват от всички тези неща, именно тях се стремя да им преподавам. Да им покажа лабиринтите на историята, механизмите, по които работи колективната памет, какво и как помним, защо забравяме, какво мотивира идеологическите чистачи из коридорите на миналото и пр.
- Какво поколение расте сега?
- Най-кратко и обобщаващо - електронно зависимо. Това е разговор в много посоки. Намираме се на границата на антропологичен поврат, което ще рече, че бъдещето се подготвя за нов тип човеци. Изкуственият интелект ще ги избутва от едни коловози и ще ги вкарва в други. Зависимостите от Мрежата ще ги обездвижват и ще ги направят пленници. Воайори на един виртуален, манипулативно макетиран свят.
Оруел чука на вратата и тя е вече отворена. Човечеството трябва да се качи на някаква ценностна система, за да оцелее във форматите, в които сме свикнали да го мислим. Но откровено казано, не виждам как това ще стане.
- Има ли нещо, което може да ни обедини в това размирно време?
- Споделените ценности и цели са ключов обединяващ фактор. Те правят възможна паролата "Ние, българите". Но тази формула днес не работи по редица причини, за част от тях вече стана дума. "Ние, българите" е мощно разцепено на "Вие, негодниците" и "Вие, продажниците" - негативните определения могат да варират в широк диапазон. Единственото, което може да ни обедини днес, е някакво глобално Зло, което да ни притисне до стената, да ни изправи на Дграницата на виреенеУ. Доброто е вечен обект на дискусии, злото е далеч по-консенсусно.
- Сплотиха ли нацията протестите тези дни срещу насилието, извършено срещу момичето от Стара Загора?
- Злото е консенсусно като провокация за разпознаване, но то не може да сплотява. Злото обезобразява, разкъсва връзки, неговата онтологична природа е безобразна. Такъв е и обсъжданият конкретен случай със злото в Стара Загора. Това са кървави резки по лицето на цялата нация, на всички нас като общество. Много е лесно да излезеш на площадите и да вдигаш лозунги срещу насилието и да бързаш да променяш законодателството с усилване на санкциите. По-трудно е да се справиш из основи с тази субкултура на бабаитлъка, на високомерната телесна фитнес маса, с агресивната символика на бръснатите глави и заклинателните татуировки.
Ако продължаваме да неглижираме универсалните човешки ценности и да не поглеждаме в компаса с нравствените ориентири, цели поколения са обречени да страдат от недостиг на ум и от безверие. Те ще затънат в слепотата на една стероидна и силиконова телесност. Зомбито е мнимост, празнота, която плаши и разрушава. Лечението на тази зомби-култура не трябва да започва от затвора, а от училището, от семейството, от публичната реч, от медийната среда. Най-потресаващото е, че редица черти на агресивния мутренски кич, на този инфантилен в основата си мачизъм, могат да се открият и в облика (физически и манталитетен) на днешната българска "политическа класа."
Мутренско-кичозната България е позорно петно, нравствена пукнатина в корпуса на обединена Европа. Не е достатъчно да събориш Берлинската стена, за да се наречеш свободен. Трябва да имаш хуманитарна култура, обществен ресурс, за да се справяш с подобни, постоянно зейващи пукнатини.
- Бяхте в екипа, който подготви и издаде 12 тома с пълните съчинения на Йордан Радичков. Какво ви даде новата "среща" с класика на българската литература?
- Участвах в работата по първите няколко тома. Написах и предговор към цялостното издание. По проекта работи наистина чудесен екип от професионалисти.
Радичковата вселена е магическа и се надявам да не изгубим ключовете към нея. Казвам го, защото много ключове за творенията от миналото са изгубени. И те стоят някъде там, непотърсени, нечетени, недоразбрани. Това е опасността - опитваме се да влезем в магическото село Черказки, а то или не ни пуска в себе си, или не ни проговаря. Това е все същата тема с онемяването на миналото, ефект от занемарената способност да четем и разбираме многозначни послания.
- Били сте член на Висшата атестационна комисия. Много хора смятат, че поради прекалено либералния режим в работата на комисията хабилитирането ставало лесно и държавата била пълна с доценти и професори. Така ли е?
- Не се наемам да арбитрирам и оценявам двете процедури. Но ми се струва, че "ситото" наистина беше по-прецизно, оценката по-комплексна. И тогава, и днес проблемът не е толкова в количеството и в профила на процедурите, а в качеството на хората. Днешните хабилитационни процедури питат за брой "индексирани" публикации, но не особено охотно питат за дълбочината на ума, за силата на прозрението, за реални приноси, за отместване на парадигмата на знанието.
Наукометрията е на път да "изяде" науката. Тази битка е не по-малко драматична от битката на "мишката" с книжката.
- Вие сте председател на Съюза на колекционерите в България. Какво колекционирате и защо?
- Написах и издадох книга, която се нарича "Колекционерството". Опитах се да изследвам "този странен занаят" - силата на страстта, размаха на любопитството, социалните ефекти от събирачеството... Колекционерите са хората, които преди векове и до днес са остойностили култа към миналото, направили са уникални сбирки и стоят в основата на повечето големи и малки музеи.
И аз на свой ред съм пленник на тази страст - колекционирам парчета минало, колекционирам аура (мистичното и магично излъчване на старината) - книги, стари фотографии, картички... Конструирам субективно значим свят и се опитвам да го споделя с хората. Именно затова написах и книга за фотографията - "Имало едно време в България. Фотографски кодове и носталгични сюжети". Тоест използвам колекцията не за да трупам някакви предмети, а да създам разказ за едно крехко, но визуално опазено минало.
- Наскоро навършихте 65 г. Как се чувствате, проф. Стефанов?
- Чудесно се чувствам. Наблюдавам света с любопитството на антрополог, изучавам го, опитвам се да го разбирам. Днешните човеци имат своите радости, страдат от немалко психически проблеми, но все още имат перспективи пред себе си. В личен план - годините ме отдалечават от глупавите амбиции и суетата. Дистанция, която ценя.