Нина Николова, психолог, говорител на Областна дирекция на МВР-Хасково

- Г-жо Николова, самоубийството на Стоян е вторият случай на самоубийство с газ за по-малко от година в Хасково. Защо тийнейджърите избират този начин?

- Защото е леснодостъпен. Иска се смелост, за да скочиш от високо. Мъжете избират по-сигурните начини, за разлика от жените. И при младежите е така. Те избират пистолетите, въжетата, задушаването. Ако скочиш, не можеш да спреш на петия етаж. България е една от водещите страни по самоубийства, като мъжете държат първото място.

- Нищо не е подсказвало, че Стоян ще посегне на живота си. Бил е отличник, съучениците му го описват като тих и кротък.

- Да не говорим за конкретния случай, защото нямам такива права. В юношеството самоубийствената нагласа се изгражда в семейната среда. При липса на комуникация, при много строг контрол, който не позволява да изразяваш емоциите си или да споделяш с някого навън. Физическото или моралното насилие, разводите също са рискови фактори, които биха могли да отключат самоизолация и самоубийствени нагласи.

Юношеството е процес на криза. Това е период, в който юношата се пита кой съм аз и какъв искам да бъда. Тези със самоубийствените нагласи са с ниска себеоценка, нямат приятели. Или са приятели с всички, но нямат близък до сърцето си човек, с когото да споделят. Това са хора, които безнадежността на ситуацията ги натиска и те нямат друг изход освен да преживеят нещата в смъртта. Нямат умения да се справят със социалните кризи, а те са много в юношеската възраст.

- Анкетни проучвания показват, че повече от половината от учениците в горен курс са мислили за самоубийство.

- Напълно "нормално" е на младежите да им минава мисълта за самоубийство. Те навлизат в света на възрастните, където им се възлагат много ангажименти и отговорности и нещата започват да зависят от тях. Родителите могат да ге запишат на уроци, но не могат да им изкарат оценката. Когато поемат толкова много житейска отговорност към себе си, особено ако в детска възраст не са научени да правят избори, се оказват в задънена улица. Първо има житейска криза, после личностна. И когато няма с кого да я споделяш, изпадаш в бездадеждност. Родителите уж се грижат за теб, а няма комуникация. Децата със самоубийствени нагласи са затворени, мълчаливи, това води до самоизолация.

- Как да разпознаем младежите със самоубийствени нагласи?

- Не можем да ги разпознаем, особено ако не сме тренирани да ги разпознаваме. Не можем, ако нямаме очи, да ги виждаме. Това е работа на семейството.

- Каква е ролята на училищния психолог?

- Училищният психолог не може да разговаря с всички. Той отговаря за 800 деца. Едно дете, което е добър ученик, не е конфликтно, агресивно по-рядко му се обръща внимания, освен ако не го изисква сам това внимание. Но склонните към автоагресия деца няма да го изискват, те вече са затворени. Те вече нямат нужда от диалог. Те са в безднадеждния свят на смъртта. Тя е желано действие. Това е работа на родителя. Когато се прибира вечер от работа, би следвало да разговоря с детето си. Да го попита как е.

Децата със самоубийствени нагласи на всичко отговарят с "не". Голяма част от тях правят много ритуали. Например момиченце събира плюшени играчки от дете. Вече е на 15 -години и майката му забелязва, че започва да ги подарява. Това е ритуализиране. Подарявам ги, оставям ги в добри ръце, защото аз си отивам.

Друг вид ритуал, медиите много помагат за това да подражават на самоубийствата, които са гледали, чели, те ги преповтарят, защото не знаят как да го направят.

Друг вариант е да събират изрезки от вестници с информация за това как са се случвали, за да ги прекопират.

При момичетата са по-скоро демонстративни опити с цел да манипулират. Родителите казват "не" на някакво тяхно желание, момичето изпива няколко хапчета, правят промивка в отделението и после всички започват да я обгрижват.

При момчетата е по-хард, по-директно. Тяхната агресивност се затваря, стават самотни и действат твърдо.

Трябва да го наблюдаваш.Това не се случва от раз, то е процес. Има някакъв стрес, криза, депресия, накрая е самоубийството.

- Тези младежи дават ли си реална сметка за смъртта?

- Те живеят в нереалността. Понятие за смърт се придобива на 7-8 години, смъртта се случва на другите, но не и на мен. След това децата разбират, че смъртта може да им се случи.

Когато моят син беше по-малък му обяснявах, че в игрите убиваш някого, но той се изправя, а в живота не е така. В тази игра трябва да се съотнесеш - ако теб те убият, няма да се изправиш, ще си мъртъв завинаги, защото животът не е игра.

Юношата е наясно със смъртта, но той бяга от реалността, защото е депресивен и има самоубийствена нагласа и не е усвоил социални умения за справяне с проблемите. А това е най-важната задача на родителите- да научиш детето си да носи отговорност. Да знае, че не винаги може да побеждава, но всичко това трябва да е изговорено.

За това, че младите хора не могат да изградят собствената си индентичност, също са виновни възрастните. За самоубийците не е важно бъдещето, те живееят със спомена,с миналото и не искат да правят планове, нищо не искат да правят. Моят научен ръководите казваше:" Когато гледат в една точка и слушат Дорс".

Много от децата казват на близките си - край, ще се самоубия- това е последният вик за помощ. А близките: "Хайде, не ми се слушат глупости." Това е поредният шамар, казва си:" Аз за никого не знача нищо, защо да живея -нямам визия за себе си, аз не ставам за нищо -аз съм глупак, идиот..." Всички епитети, с които е наричан след поредната двойка, неуспех, и всеки следващ провал го води към бездната.

- Как родителите могат да пробият, когато детето вече няма желание за комуникация?

- Има специалисти. Родителят може само да фиксира, да забележи. Няма лесно. Това е като с дрогата. Или умира или го водиш. По-добре лош родител в очите на хората и детето си, защото детето ще го мрази, но живо дете. Първата крачка на прага на несмъртта е диалогът, доверието, защото то се е загубило. За специалиста е много въжно да изгради диалог.Това е тежък процес, защото детето не иска да се оправи, всичко му е безразлично, то иска да умре. Родителят не може да се справи, когато се е стигнало до там.

Много семейства имат фамилна обремененост по отношение на самоубийствата. Подражамият модел-така се справям със ситуацията. За това е важно да показваме на децата си как се справяме със ситуациите. Много от родителите пазят тайни от децата си.

Аз всеки ден питам сина си как е минал денят му. Той много обича тази дума "нормално". Тогава продължавам :"Какво е за теб нормално?" Той започва да обяснява. Но ако си залисан в нещо, ще останеш спокоен от отговора и няма да продължиш да питаш.

Всеки родител трябва да отделя поне 15 минути на ден, за да говори с детето си.Ако не ти остава време - поне седмично, но го отдели. Онази вечер моят син се прибира, беше при баща си за празниците, и искаше да играем на дартс. Не ми се играеше, но го правиш, за да разкаже как е прекарал. Още повече след развода ми - комуникираме за нещата в друг план. Ние сме рисково семейство. Пипам много внимателно там. Човек трябва да си дава сметка за собствената си проблематика, за да знае как да разговаря с детето си.

Родителят е този, който бута детето в една или друга позиция, мисъл, житейска интрига.

Децата имат идеална представа за нас и ние често поддържаме тази представа. И когато то се провали, мисли че не е достоен за родителите си. Аз стъпквам образа си на идеалната майка, но това така или иначе ще стане. Трябва да научим децата си, че когато поднеш има кой да ти подаде ръка, за да се изправиш. Че когато има грешка, има прошка. В живота имаш право на избор и ако не направиш най-добрия, можеш да се поправиш. Трябва да знае, че лошите неща се случат на всички, не само на него. Двойката не е фатална. Аз си спомням, че когато получих двойка в пети клас, имах мисъл за самоубийство. Имах съученичка, което забременя в гимназията - тя също имаше такава мисъл. Когато си имал неправилно поведение, искаш да се самонакажеш, за да не го направят другите. Не можеш да се изолираш, защото си зависим от родителите си и това е начина.

Родителите са много интересни хора - могат с часове да говорят с приятели на маса, а когато се върнат вкъщи дума не обелват с детето си. Ние не го приемаме за равностоен партньор - той не участва в разрешаването на семейни проблеми. За нас е като кукла-отиваш в детската стая, лягаш, спиш - съвсем битийно го разглеждаме. Но той има чувства и емоции, които могат да бъдат наранени. Не всеки ден можем да говорим с детето си, ще бъде утопично да го кажа, но трябва да общуваме с него, да го научим да прави избори в живота и ако сгреши, това не е фатално, винаги има кой да му помогне. Трябва да познаваме приятелите му, да ги събираме вкъщи - да виждаме на какво играят, какво говорят. И къде да търсим детото си, ако нещо се случи. Трябва да вървим ръка за ръка.

- Трябва ли родителите да налагат правила?

- Децата до 18 години имат нужда от правила. Те не искат да имат правила, бунтуват се. Но когато нямат, не знаят какво да правят, правилата ги успокояват.

Децата имат нужда от подкрепа. Те се притесняват, когато сгрешат. С грешките трябва да се справим заедно, а не да им казваме направи това и това. Защото по техните мисли ще разберем какво мислят за себе си и за другите.

Трябва да си даваме сметка, че за нас техният проблем може да е дребен, но за тях е много голям.

Дребните им провали се превръщат в последващи, а никой не разговаря с тях, никой не ги гушка и не ги държи за ръката. Никой не им казва:"Смело, зад гърба съм ти." И вървият към безнадеждността.

Когато няма кой да ти каже :"Ти си добър приятел, добър син..." И когато няма - аз съм добър човек, лоялен другар, отличен баскетболист, си казваш:" Какъв съм - никакъв - никой не ме обича, нямам цел, от мен нищо не става." И навлизаш в безнадата на предсмъртните агонии. И когато няма кой да забележи, че ми е тъжно, самотно, гледам в една точка и слушам Дорс - какъв е смисълът да живея.

Това е дълъг процес, не се случва за седмица-две.

Интервю на Христина Котларска