Можем ли да си представим по-добър начин на живот във време на безпрецедентна социална свобода?

Човешките общества са склонни към различни степени на патриархат, в които мъжете притежават основната власт. Повечето антрополози са на мнение, че не са известни еднозначно матриархални общества. В естественото състояние мъжът подчинява жената, тъй като е физически по-силен, а жената често е неспособна поради бременността и отглеждането на децата, които чрез раждането и кърменето естествено се падат на нея.

В модерно общество като нашето, което се възползва от постижения като механизация и контрол на раждаемостта, мъжкото предимство е станало до голяма степен, ако не и напълно излишно. Но патриархатът продължава да съществува, поддържан от идеологии и лични интереси, казва в статия в Psychology Today д-р Нийл Бъртън (Neel Burton), психиатър, преподаващ в Оксфорд, Англия..

Тази идеология се проявява, наред с другото, в социализацията на децата, която подчертава ролята на мъжа като изхранващ семейството и вземащ решенията, а на жената - като майка и домакиня. Момчетата се насърчават да бъдат смели и силни, докато от момичетата се очаква да бъдат пасивни и красиви, включително чрез приказки, кукли, игри като обличане или готвене, и най-вече чрез примерите и нагласите на моделите за подражание, включително историческите личности.

Още от ранна възраст момичетата се индоктринират в добродетелите на брака, което само по себе си допринася за поддържането и затвърждаването на традиционните роли на половете. След определена възраст нежененият мъж се смята за независим или интелигентен, докато неомъжената жена се смята за отчаяна, едновременно за обект на съжаление и презрение. Нежененият мъж се нарича ерген - и дори може да се намери в списъка на подходящите ергени, но в българския език няма учтив термин за неомъжена жена (и в английския език са малко).

Жената, която е достатъчно силна, за да се откаже от брака и да живее самостоятелно, постоянно е принуждавана да се съмнява в решимостта си:

"Никога не казвай никога..."
"Просто трябва да намериш подходящия мъж..."
"Има един страхотен мъж, с когото искам да те запозная..."

На брачния пазар жените се чувстват като малоценна, нетрайна стока. За да си намерят купувач, независимо дали за брак или просто за секс, те трябва, много повече от мъжете, да се съобразяват със сексистки, възрастови и расистки стереотипи и да правят ужасни неща, като например да носят грим и високи токчета, които се превръщат във видими символи на тяхното потисничество.

Тъй като са насърчавани да се омъжват за по-възрастен, по-образован и по-заможен мъж, те са склонни да започнат брачния си живот в двойно по-подчинено положение, което, разбира се, устройва мъжа.

Това се вижда от популярната култура. Дори на пръв поглед безобидни поп песни, които на пръв поглед са за романтична любов, всъщност са сексистки по своята същност и разкриват любовта като инструмент за патриархално потисничество. Тук, почти произволно избран, е началният текст на You Can't Hurry Love на Supremes:

Имам нужда от любов, от любов, която да успокои ума ми,
Имам нужда да намеря, да намеря някого, когото да нарека мой, 
Но мама каза, че не бива да се бърза с любовта,
Не, просто трябва да се чака.

Трудно би било да си представим тези редове в устата на мъж.

За контраст сравнете тези текстове от песента Fine China на Крис Браун:

Всичко е наред, Аз не съм опасен
Когато си моя, ще бъда щедър
Ти си незаменима, колекционерска ценност
Точно като фин порцелан

Самата брачна церемония е сексистка отвъд границите на пародията. Булката се появява в кичозна бяла рокля, която символизира нейната добродетел и девственост, и всички продължават да отбелязват колко стройна и красива изглежда тя. Баща ѝ я води до олтара, за да я "отдаде", и тя преминава като собственост от един мъж към друг. Свещеникът, който по традиция обикновено е мъж, дава разрешение на мъжа да целуне жената, сякаш това е в правомощията на свещеника, а жената няма собствено мнение. Мъжът целува, жената бива целуната. На приема се дава думата само на мъжете, докато булката остава седнала и мълчалива като снежинка. Оттук нататък жената ще приеме името на мъжа, както и евентуалното им потомство. Въпреки всичко това се казва, че сватбеният ден принадлежи на жената. Вярвате ли, това е "нейният ден".

Защо двама души, които искат да празнуват любовта си и да живеят заедно, трябва да се подлагат на сватба или изобщо да се женят? Или, ако обърнем въпроса, какво прави държавата, рамо до рамо с Църквата, санкционирайки частните отношения на гражданите? Като узаконява определен вид отношения и отрича други, държавата утвърждава моногамията и патриархата, като същевременно омаловажава и лишава от права други форми на живот и хората, които ги избират, включително самотните хора, хората в отворени отношения и групи като бедните, които по различни причини имат по-малки шансове да сключат брак.

Законите, които криминализират междурасовите бракове, а понякога дори и междурасовия секс, остават в сила в много щати на САЩ чак до 1967 г. Държавата ли трябва да казва кой не е годен да създаде семейство и как трябва да изглежда това семейство? Семейното положение не е просто въпрос на социален престиж, а е свързано с безброй предимства в най-различни области като имиграцията, здравеопазването, банковото дело, данъчното облагане и наследяването.

Освен това бракът е от полза за икономиката - създава нови работници и потребители, главно за сметка на недобре платения труд на жените и затруднявайки издържката и принуждавайки ги често да се откажат от работното си място. Само една сватба генерира разходи в размер средно около £31 974 във родината на автора (в България тази сума по консервативни оценки за 2022/2023 е около 20000 лв.) и вероятно още толкова за списъка с подаръци и пътните и други разходи на сватбените гости. И дори това е нищожно в сравнение с огромните суми, необходими за отглеждането на едно дете, да не говорим за две или три.

Законите, които регулират брака, се изготвят от държавата, а не от двойката, която трябва да ги спазва, и макар че бракът е измамно прост и лесен за сключване, той, подобно на хотел "Калифорния", е много по-труден за напускане - и в две трети от случаите жената е тази, която подава молба за развод. Разводът е лична трагедия, която държавата ненужно причинява на около 40 % от браковете, които санкционира, като само в САЩ се стига до един развод на всеки 36 секунди.

Когато една двойка се развежда, хората обикновено се питат какво не е било наред в брака им, без да си задават въпроса дали има нещо нередно в самия брак. 

***

Да участваш в институцията на брака през 21-ви век означава също да оправдаеш историческите злоупотреби, извършени в нейно име. До сравнително скоро жените бяха изправени пред „избор“ между брака и живота в бедност и стигма. В много части на света все още го правят. В „Брак и морал “ (1929 г.) философът Бъртран Ръсел пише, че „бракът е най-разпространеният начин на препитание за жената и общото количество нежелан секс, изтърпяно от жените, вероятно е по-голямо в брака, отколкото в проституцията“. След като се омъжи, законните права на жената са били подчинени на тези на нейния съпруг и така наречената брачна забрана е ограничавала възможността й да работи извън дома. Съпругът й е можел да я изнасилва безнаказано и въпреки това контрацепцията, абортът и разводът й са били отказани.

Изнасилването на неомъжена жена се тълкува като имуществено престъпление срещу нейния баща, което го ограбва от скъпоценната девственост на дъщеря му - като в някои случаи жената е принудена да се омъжи за своя изнасилвач. Изнасилването на омъжена жена от мъж, различен от нейния съпруг, се тълкува като престъпление срещу съпруга, с малко загриженост или уважение към самата жена. Едва от средата на 20-ти век развиващите се социални норми водят до криминализиране на брачното изнасилване, но все още има много юрисдикции, в които то остава частен въпрос или в които законът не се прилага. Принудителните бракове все още се практикуват по целия свят, включително, макар и незаконно, вразвитите страни, и ако бракът не изисква съгласие, тогава, по същата логика, не изисква съгласие и всеки последващ сексуален акт. Много омъжени жени дори не могат да напуснат дома без разрешението на съпруга си. Жените, които протестират или се опитват да избягат, или дори говорят с друг мъж, рискуват да бъдат бити или дори убити в „убийство на честта“. През 2013 г., не толкова отдавна, осемгодишно йеменско момиче почина от вътрешен кръвоизлив, след като бе изнасилено от четиридесетгодишния си съпруг в „тяхната“ брачна нощ.

От последния половин век нещата са се подобрили: жените имат много по-голямо икономическо и политическо влияние, а мъжете са много по-егалитарни в подхода си към брака. Но жените все още поемат по-голямата част от домакинството и отглеждането на деца, дори когато работят на пълен работен ден. Жененият мъж вероятно ще продължи кариерата си сякаш  все още е необвързан, докато от омъжената жена се очаква да се откаже от обществения си живот, за да последва съпруга си или да се грижи за младите, старите и немощните в семейството. Работодателите гледат благосклонно на женените мъже, които се смятат за по-зрели и отговорни, докато омъжените жени могат да бъдат пренебрегнати от страх, че ще започнат да раждат бебета, които ще им пречат на служебните задължения. Получава се порочен кръг. Тъй като мъжът носи повече пари, времето му се цени и се приоритизира, докато безплатният принос на жената, с който тя обгражда мъжа си, остават до голяма степен невидим. Колкото повече печели мъжът, толкова повече жената може да изпадне в подчинение, което утвърждава старите джендърски стереотипи.

Истината е, че много хора се женят, защото се страхуват от самотата или се поддават на социалния и психологически натиск, който оказва нежененото състояние. Но в по-дългосрочен план бракът може да бъде дори по-самотен от неговите алтернативи и то преди да се разпадне.

„Проблемът“, размишлява писателката Шарлот Бронте, „не е, че съм сама и има вероятност да остана сама, а че съм самотна и има вероятност да остана самотна“.

Съществува и аргумент, че бракът е вреден за общността, отслабвайки връзките с роднини, приятели и съседи. „Семейства, мразя ви!“ пише Андре Жид в Les Nourritures Terrestres (1897), „залостени домове, затворени врати, ревниви хранилища на щастие .“ 

Съществува разбира се интимна връзка със съпруга, но сексът може да загуби привлекателността си, когато се превърне в навик или когато се приема за даденост – поради което и разпространението на книгите за секса, насочени към омъжени жени. През пролетта на своя възторг романтичната любов сякаш крие в себе си зародишите на свободата и удовлетворението, но със смяната на сезоните не дава нищо друго освен провал и разочарование - и си струва да си припомним, че мъжът вече няма време за предишната романтична любов в момента, когато жената става негово притежание.

Движението за права на хомосексуалните се бори дълго и упорито за гей браковете и в много страни продължава борбата. Но по ирония на съдбата това засенчва феминисткото послание, правейки брака да изглежда като венецът на любовта и основно човешко право. Дейвид Камерън като Pater Patriae (римско почетно име, което означава „баща на отечеството“) заявява, че подкрепя гей браковете, защото е консерватор, а не въпреки това: и бракът, дори гей бракът или особено гей бракът, е дълбоко консервативна институция.

Равенството в брака, както във всичко, разбира се, е нещо хубаво, но равенството в този случай не трябва да се бърка с освобождението. Да имаш правото да правиш нещо, защото другите го имат е едно, а да упражняваш това право е съвсем друго.

Във „Вторият пол“ (1949 г.) философът Симон дьо Бовоар е писала, че „бракът е непристоен по принцип, доколкото превръща в права и задължения тези взаимни отношения, които трябва да се основават на спонтанен подтик“.

Във време на несравнима социална свобода, защо, казват много феминистки, трябва да се ограничаваме до един неавтентичен, монотонен и потенциално пагубен живот на наложена от държавата моногамия?

Наистина ли сме толкова промити мозъци и толкова свити, че не можем да си представим по-добър начин на живот?

Авторът Нийл Бъртън (Neel Burton)е британски психиатър, философ, писател и педагог. Написал е няколко книги, включително Psychiatry(Психиатрия) (2006), Living with Schizophrenia (Да живееш с шизофрения) (2007), The Meaning of Madness (Значението на лудостта) (2008), Master your Mind (Овладей своя ум) (2009), Heaven and Hell: The Psychology of the Emotions (Раят и Адът: Психологията на емоциите) (2015), Hypersanity: Thinking Beyond Thinking (Хиперсанитет: Мислене отвъд мисленето) (2019), Stoic Stories (Стоически истории) (2022) - носител на наградата за любима книга на читателите за 2022 г.

Справка: 

Supremes, The (1966): You Can’t Hurry Love. Holland-Dozier-Holland for Motown.

Tyler, B (1983): Total Eclipse of the Heart. Jim Steinman for Columbia Records.

Brown, C (2013): Fine China. Chris Brown, Eric Bellinger, Leon ‘Roccstar’ Youngblood, and Sevyn Streeter for RCA Records.

Източник: A Feminist Critique of Marriage, Psychology Today