Френската писателка Ани Ерно спечели Нобелова награда за литература за "смелостта и клиничната точност, с която разкрива корените, отчужденията и колективните ограничения на личната памет", съобщи Шведската академия по литература на сайта Nobelprize.org.

Ерно последователно и от различни ъгли разглежда живот, белязан от силни различия по отношение на пол, език и класа. Пътят й до авторството е дълъг и труден.

Библиография

Френската писателка Ани Ерно е родена през 1940 г. и е израснала в малкото градче Ивето в Нормандия, където родителите й са имали комбиниран магазин за хранителни стоки и кафене. Нейната среда е бедна, но амбициозна, с родители, които са се измъкнали от пролетарското оцеляване към буржоазния живот, където спомените за утъпканите пръстени подове никога не изчезват, но където политиката рядко се засяга. 

Нейната работа, занимаваща се с нейния селски произход, се появява рано като проект, опитващ се да разшири границите на литературата отвъд художествената литература в тесния смисъл. Въпреки класическия си характерен стил, тя заявява, че е по-скоро "етнолог на себе си", отколкото писателка. Амбицията да се разкъса булото на фантазиите е довела Ерно до методична реконструкция на миналото, но и до опит да напише "суров" тип проза под формата на дневник, регистриращ чисто външни събития. 

Дебютът на Ани Ерно е Les armoires vides (1974; Cleaned Out, 1990) и още в тази работа тя започна своето изследване на нормандския си произход, но четвъртата й книга, La place (1983; A Man's Place, 1992), прави своя литературен пробив. В оскъдни сто страници тя направи безстрастен портрет на баща си и цялата социална среда, която го е формирала фундаментално. Портретът използва нейната развиваща се сдържана и етично мотивирана естетика, където нейният стил е изкован твърдо и прозрачно. Той маркира поредица от автобиографични прозаични произведения, една крачка отвъд въображаемите светове на фантазията. И дори ако все още има разказващ глас, той е неутрален и доколкото е възможно анонимен.

Съществува обаче и важно политическо измерение в езика на Ерно. Нейното писане винаги е засенчено от чувство за предателство към социалната класа, от която тя излиза. Тя казва, че писането е политически акт, отварящ очите ни за социалното неравенство. И за целта тя използва езика като „нож“, както го нарича, за да разкъса воалите на въображението. В тази яростна, но целомъдрена амбиция да разкрие истината, тя е и наследник на Жан-Жак Русо.

Няколко години по-късно тя ни дава още по-кратък портрет, сега на майка си, просто наречен Une femme (1987; История на една жена, 1990). Той преминава между художествена литература, социология и история. В своята строга краткост това е чудесна почит към една силна жена, която повече от бащата е успяла да запази достойнството си, често в тежки условия. В отношенията й с майка й срамът и тежкото мълчание не присъстват по същия остър начин.

Илюстрация за агонията, която съпътства реконструкцията на миналото на Ани Ерно, е La honte (1996; Срам, 1998). По много начини изглежда, че е продължение на портрета на баща й в опита си да обясни внезапната ярост на бащата срещу майка й в един определен момент от миналото. Първият ред е истински камшичен удар: "Баща ми се опита да убие майка ми една неделя през юни, в ранния следобед". Както винаги, Ерно се стреми да премине границата на поносимото. С нейните собствени думи в книгата: "Винаги съм искала да напиша такава книга, за която да ми се струва невъзможно да говоря след това, такава книга, която прави невъзможно за мен да издържа на погледа на другите.“ Това, което прави преживяването непоносимо, е срамът, вкоренен в унизителните условия на живот. Когато Ани Ерно пише, въпросът за достойнството или липсата на достойнство е спорен. Литературата й дава убежище да напише това, което е невъзможно да се съобщи в пряк контакт с другите. За Ерно, преди сексуалния дебют, срамът се оказва единствената трайна черта в личната идентичност.

Шедьовър от нейната продукция е клинично сдържаният разказ за незаконния аборт на 23-годишна разказвачка, L’événement (2000; Случване, 2001). Това е разказ от първо лице и дистанцията до историческото аз не е подчертана, както в много други произведения. Аз-ът така или иначе е превърнат в обект чрез моралните ограничения на едно репресивно общество и покровителственото отношение на хората, с които се сблъскваш. . Това е безмилостно честен текст, където в скоби тя добавя рефлексии с жизнено ясен глас, обръщайки се към себе си и към читателя в един и същи поток. В интервалите между тях ние сме във времето на писане, 25 години след като се е случило "събитието“, правейки дори читателя интензивно част от случилото се някога.

В L’occupation (2002; The Possession, 2008) Ernaux прави дисекция на социалната митология на романтичната любов. На базата на бележки в дневник, записващ нейното изоставяне от любовник, тя едновременно признава и атакува представа за себе си, изградена върху стереотипи. Нейната ревност е болезнено разкрита като форма на мания и още веднъж датите на писане сигнализират момента, в който писането се превръща в остро оръжие, разчленяващо истината.

Писането на Ани Ерно е изцяло подчинено на процеса на времето. Никъде другаде силата на социалните конвенции върху живота ни не играе толкова важна роля, както в Les années (2008; Годините, 2017). Това е нейният най-амбициозен проект, който й осигури международна репутация и множество последователи и литературни ученици. Наричан е "първата колективна автобиография", а немският поет Дурс Грюнбайн я възхвалява като преломна "социологическа епопея" на съвременния западен свят. Ерно замества в разказа спонтанната памет за себе си с третото лице на колективната памет, внушавайки силата на духа на времето в нейния живот. Няма емоционална памет в прустовския смисъл, с която тя да може да се пренесе директно в ранните си години. Животът ни се формира от историите, които се разказват, песните, които се пеят, или тенденциите в управлението. И тези условности бързо отминават. Ето защо, Ерно изпитва голяма трудност да разпознае себе си в лицето, което някога е била. В Les années личната и колективната памет се сливат.

Ани Ерно винаги се връща към препятствията на ясната визия. В нейната социална перспектива механизмите на срама имат специална сила и в Mémoire de fille (2016; A Girl’s Story, 2019) тя ги възстановява от друг ъгъл. В тази творба тя се сблъсква със себе си като млада жена в края на 50-те години, когато губи девствеността си в лятна колония в Орн, Нормандия. Реакциите на нейното поведение, за които тя самата допринася, водят до изгонването й от общността. През половината от живота си писателката е избирала да не се занимава с болезненото събитие, оказало негативни последици както за психическото, така и за физическото й здраве. Тя пише, че става въпрос за "различен вид срам от този да си дъщеря на собственици на магазини и кафенета. Срамота е някога да си бил горд, че си обект на желание." Окото й е също толкова безмилостно към себе си като млада жена, както и към тези, които я унижават. Ключов пасаж гласи: "Когато искате да изясните преобладаваща истина […] това винаги липсва: липсата на разбиране на вашето преживяване в момента, когато правите своето преживяване." Това препятствие се нарича "непрозрачност на настоящето".

Ани Ерно явно вярва в освобождаващата сила на писането. Работата й е безкомпромисна и написана на ясен, изчистен език. И когато тя с голяма смелост и клинична острота разкрива агонията на опита на класа, описвайки срам, унижение, ревност или невъзможност да видиш кой си, тя е постигнала нещо възхитително и трайно.